Определение № 408 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2038/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Б. Т. и Н. А. Г., против решение №541 от 07.05.2024г. по т.д. №219/24г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. Д. К. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв.В. Волева, са поддържали основания по чл.280,ал.1, т.1,2 и 3 ГПК, и чл.280, ал.2 ГПК. Поставили са въпросите – 1/“Наличието на кои индиции установява с категоричност качеството – кредитополучател- физическо лице?“., 2 / „ При липса на доказателства, установяващи търговското качество на кредитополучателя следва ли последния да се разглежда като потребител?“.,“Каква е стойността и обема на печалбата, реализирани от дейността на кредитополучателя, които го квалифицират като търговец при изпълнението й?“. и 4 / „ Асиметрията в информираността и познанията на страните при сключване договор за банков кредит индиция ли е за потребителско качество на кредитополучателя към датата за сключване на съглашението и ползването му за частни цели?“. Тези въпроси са сочени като разрешени от въззивният съд в отклонение от решение на ВКС, ТК №38/17 и две посочени решения на СЕС. Страната е възпроизвела части от мотивите на решението на ВКС и е посочила, че изводът на съда, че страната нямала качество „потребител“ е неправилен. Буквално са възпроизведени оплакванията в касационната жалба, като е разглеждана „европейска практика“, която, според страната, била възприета и от ВКС. В заключение е посочено, че съдът неправилно е приел, че ищците не били потребители към момента на сключване на договора за кредит. Други доводи не са развити. Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставените въпроси не са релевантни, тъй като съдържателно са общи е несвързани с подробните правни изводи на въззивния съд, разгледал както практиката на СЕС, така и тази на ВКС, за да дефинира понятието „потребител“, като същият е мотивирал как и защо прилага тази практика по отношение на ищците, които не са доказали такова качество. С оглед тези изключително подробни и обосновани мотиви правен въпрос не е поставен.Или, се налага извод за липса на валидно въведено общо основание. Но дори и от така формулираните да бъде изведен общ въпрос/ въпреки,че формулирането му е задължение на касатора, а не на съда/, свързан с установяване качеството „потребител“ на кредитополучател по отпуснат банков кредит, то следа да се посочи, че страната не е защитила спрямо този въпрос допълнителен критерий. Посочените решения са в съответствие, а не в противоречие с изводите на състава, който подробно се е спрял на целевото предназначение на отпуснатия кредит и на това, че ищците са били съдружници в търговско дружество, а имота е свързан с тяхната търговска дейност. Т.е. общите правила застъпени в практиката на сочените решения на СЕС и ВКС от касаторите са приложени по конкретния казус, така както са били възприети и мотивирани и изведени от такава практика и от въззивния съд. Или, страната не защитава твърдението си, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 и т. 2 ГПК. Касаторите не обосновават и извод за поддържаното само като посочване на текста основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсват каквито и да било доводи, съобразно разяснената му дефинитивност с т.4 на ТР ОСГТК № 1 /09г.Страната нито е обосновала приложение на правна норма, която е непълна или неясна, нито е разглеждала хипотеза на формирана съдебна практика,нуждаеща се от промяна, поради което и не установява наличие на поддържаното основание. По отношение на поддържаното основание чл.280,ал.2 ГПК, следва да се приеме, че изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Ирелевантни към тази фаза на касационното производство остават общо изложените оплаквания за неправилност на решението, възпроизведени буквално от касационната жалба, тъй като основанията по чл.281 ГПК са самостоятелни и ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.При този изход на спора и на основание чл.78,ал.3 и ал;8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 300лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение