Определение № 403 от 26.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2882/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответниците по делото И. Я. Р. и С. Я. Р. срещу определение № 454/22.05.2020 г., постановено по гр. дело № 4847/2019 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане касационната жалба на жалбоподателките срещу решение № 409/30.08.2019 г. по възз. гр. дело № 366/2019 г. на Великотърновския окръжен съд (ВОС), с което, като е потвърдено първоинстанционното решение по делото, срещу жалбоподателките са уважени искове с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, чл. 17, ал. 1 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 от ЗС, като е прогласена нищожността на договор за дарение на 1/9 идеална част от недвижими имоти (земеделски земи), прикриващ договор за продажба, призната е валидността на прикритата продажба и в полза на ищеца И. И. Р. е признато право на изкупуване на 3/9 идеални части от имотите. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че искът по чл. 33, ал. 2 от ЗС бил вещен иск, поради което въззивното решение, постановено по него и по обуславящите го в случая искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, подлежало на касационно обжалване, без оглед цената на исковете, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Ответникът по частната жалба – ищецът И. И. Р. в отговора на жалбата излагат съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 и предл. последно от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая цената на всеки един от трите предявени по делото иска е в размер 2 246.44 лв. (посочена от ищеца в молба от 29.01.2018 г. пред първоинстанционния съд), като никой от трите иска не е вещен иск – иск за собственост или за други (ограничени) вещни права върху недвижим имот. Неоснователно жалбоподателките поддържат, че искът по чл. 33, ал. 2 от ЗС бил вещен иск. Както самите те сочат в частната си жалба, чрез него ищецът е упражнил своето преобразуващо (потестативно) право на изкупуване на процесните идеални части от процесните имоти, като това негово право има облигационен характер, а не е право на собственост или друго (ограничено) вещно право (право на ползване, право на строеж или надстрояване, сервитутно право) върху недвижим имот. По изложените съображения, обжалваното определение на състава на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е правилно, а при извършената служебна проверка се установи и че то е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение