Определение № 1077 от 17.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1827/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Агро-Бел 2001“ ЕООД срещу определение № 2498 от 09.10.2023г. по в.ч.гр.д. № 2475/2023г. на Апелативен съд – София, с което, като е отменено частично определение от 05.09.2023г. по т.д. № 1641/2023г. на Софийски градски съд, е допуснато поисканото от „Земеделски комбинат – Пелагония“ АД, дружество, регистрирано в Република Северна Македония, обезпечение на предявения срещу касатора иск по чл. 119, ал. 1 от КМЧП за допускане изпълнението на присъда № ТСЖ-20/20.06.2023г. на Апелативен съд – Битоля, Република Северна Македония, чрез последователно налагане на запори върху банкови сметки на „Агро-Бел 2001“ ЕООД в банки и клонове на чуждестранни банки на територията на Република България до общия размер на сумата от 870 047 евро, присъдена с акта на чуждестранния съд.

За да допусне обезпечението, въззивният съд е приел, че към молбата за допускане на изпълнение на чуждестранното съдебно решение (присъда) са приложени документите, изисквани съгласно чл. 21 от Договора за правна помощ по граждански дела между Република България и Република Македония – заверено от македонски нотариус копие от заверено от съда по произход копие на съдебното решение, съдържащо удостоверяване за неговата изпълняемост, като влизането в сила на решението следва и от установеното в Република Македония двуинстанционно съдебно производство (чл. 322, ал. 1 от Закона за гражданското производство). Относно подписа на нотариус е извършена легализация (апостил – сертификат по реда на Хагската конвенция от 05.10.1961г.), но с оглед договора за правна помощ, това не е било необходимо. Съгласно чл. 24 от този договор в отношенията между двете държави всички официални документи се освобождават от легализация или други формалности. Относно основателността на обезпечавания иск от въззивния съд е било възприето, че от представените писмени доказателства може да се направи заключение за вероятното наличие на предпоставките за допускане на изпълнението, а обезпечителната нужда при паричните искове се предполага, както и исканата обезпечителна мярка е подходяща. Запорите върху банкови сметки се допускат при условия на последователност, до достигане на размера на сумата (главница) по осъдителното съдебно решение.

Оплакванията на касатора са срещу допускането на обезпечение без изискване за внасяне на гаранция. Като се е позовал на чуждестранния процесуален закон, въззивният съд е излязъл извън допустимата формална външна преценка на реквизитите на представените от ищеца документи. Правото на Република Северна Македония тепърва подлежи на установявате и тълкуване в исковото производство. Чрез гаранцията се гарантират правата на ответника от неоправдано засягане на интересите му, в случай че правото на ищеца бъде съдебно отречено. Въззивната инстанция е трябвало да изложи мотиви защо допуска обезпечение в такъв голям размер, без да изиска от молителя гаранция, включително при условията на чл. 391, ал. 2 от ГПК. Разликата в мотивите на двете инстанции показва колебание относно вероятната основателност на иска, което трябва да бъде отстранено посредством механизма на определяне на гаранция.

Касаторът иска обжалваното определение да бъде допуснато до касация, отменено и разпоредено издаването на нова обезпечителна заповед след внасяне на парична гаранция в размер, определен съгласно правилата на чл. 391, ал. 3 от ГПК.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото процесуланправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Следва ли в процедура по допускане на обезпечение да се обсъжда доказателствената стойност на доказателствата по делото с оглед основателността на иска?

Според касатора постановеното въззивно определение противоречи на определение № 568 от 16.09.2019г. по ч.т.д. № 1781/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което това е недопустимо, тъй като се взема становище по спора, с който съдът е сезиран. В обезпечителното производство преценката за вероятната основателност на иска може да се базира само на формалната външна проверка на наличните доказателства, а с въззивното определение в случая е изключено всякакво съмнение в доказателствената стойност на присъдата на Апелативен съд – Битоля.

2. Съставлява ли чуждото право общо известен или съдебно известен факт и предмет ли е на установяване?

Според касатора с решение № 156 от 21.01.2020г. по гр.д. № 336/2019г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. е формирана практика, съгласно която чуждото право е факт, който не е общо известен или съдебно известен, а в обжалваното определение чуждото право е прието за несъмнено установено.

3. Следва ли при всяко колебание относно предполагаемата, вероятна основателност на иска, допускането на обезпечението да е обусловено от внасянето на гаранция от молителя?

Според касатора въззивното определение противоречи на възприетото в определение № 187 от 10.05.2022г. по ч.т.д. № 627/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., изискващо внасянето на гаранция по чл. 391, ал. 2 от ГПК при всяко и най-малко колебание във вероятната основателност на обезпечавания иск. В случая е налице колебание относно вероятната основателност на иска, индиция за което са противоположните позиции на СГС и САС, както и неправилното процедиране от страна на Апелативен съд – София, съгласно посоченото по-горе.

От насрещната страна по жалбата „Земеделски комбинат – Пелагония“ АД е подаден отговор, с който частната касационна жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Вторият от поставените от касатора въпроси не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Това е, защото изводите на въззивния съд относно влизането в сила и изпълняемостта на чуждестранния съдебен акт (присъда по търговско дело на Апелативен съд – Битоля) са основани не само на съдържанието на чуждестранния процесуален закон относно обжалваемостта на акта, но и на направеното от съда по произход удостоверяване на това обстоятелство.

По същите съображения не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото третият въпрос на касатора, основан на невярното твърдение, че е имало колебание относно предполагаемата, вероятна основателност на иска по чл. 119, ал. 1 от КМЧП. Такова колебание въззивният съд, видно от изложените мотиви, не е изразявал. По същество самият касатор извежда такова колебание от разликата в мотивите на Софийски градски съд и на Апелативен съд – София, съответно допуснатите от състава на апелативния съд процесуални нарушения, което обаче е неотносимо към смисъла, вложен в поставения въпрос.

Първият въпрос на касатора, дори да бъде приет като съответстващ на основния критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При преценката за вероятната основателност на иска в хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК въззивният съд не е излязъл извън формалната външна проверка на доказателствата - чуждестранния съдебен акт, чието изпълнение на територията на страната се иска. Направената преценка е в контекста на изискването по чл. 21, т. 2 от договора за правна помощ, актът да съдържа ясно указание на съда по произход, че е изпълняем, което е във връзка със специалните възражения на ответника по този иск, установени в договора за правна помощ, аналогично на разпоредбите на КМЧП, и забраната в договора в исковото производство националният съд да обсъжда чуждестранното съдебно решение по същество, идентично на правилото на чл. 121, ал. 1 от КМЧП. В този смисъл въззивното определение не е в противоречие с определение № 568 от 16.09.2019г. по ч.т.д. № 1781/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава касаторът.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът