Определение № 169 от 12.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 893/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], против постановеното на 02.05.2011 год. решение на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение - 8 състав по гр.д.№ 844 / 2011 год., в частта в която е потвърдено решение на Софийски градски съд, І отд. – 4 състав по гр.д.№ 5269 / 2009 год., в осъдителната му част, с която са уважени предявените от Д. Й. А. и П. П. А. против [фирма] искове по чл.226 ал.1 от КЗ, съответно за 10 000 лева за първата и 50 000 лева – за втория – обезщетение за претърпени от ПТП неимуществени вреди, к а к т о и в частта, в която с въззивното решение е отменено първоинстанционното, в отхвърлителната му част, като са уважени исковете за допълнителни 5 000 лева - в полза на ищцата и 50 000 лева - в полза на ищеца. Касаторът навежда основания за неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 ЗЗД, както и поради необоснованост. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване касаторът формулира материалноправен въпрос, свързан с прилагане критерия за справедливост, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл.52 ЗЗД и съобразно приноса на увредения, на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД: Какви са релевантните, за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелства и предпоставките, при които би могло да се приеме наличие на принос на пострадалото лице ? Твърди се ,че досежно отговора на този въпрос въззивното решение е в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год. за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, относно прилагане чл.52 от ЗЗД и ППВС 17 / 1963 год. / т.7 / за обобщаване практиката по някои въпроси за непозволеното увреждане, относно приложението на чл.51 ал.2 от ЗЗД, т.е. основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като формално се навежда довод и за такова по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответните страни не са взели становище по допустимостта на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба се основава на доводи за неправилност единствено с оглед определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за всеки от ищците, вкл. с оглед формираните изводи за липса на съпричиняване от страна на ищцата. За да потвърди първоинстанционното решение, в частта в която предявените искове са били частично уважени и отмени частично в отхвърлителната му част, присъждайки допълнително обезщетение, въззивният състав е приел, че с оглед вида и степента на претърпените увреди от ПТП, периода на проявление и интензитета на търпимите болки и страдания, възрастта на пострадалите, тежката прогноза за в бъдеще относно възстановяването на детето П. А., а от друга страна - сравнително бързото възстановяване на Д. А., с по - леки последици занапред, съобразявайки и социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, претендираните от всеки от ищците обезщетения от 20 000 лева - за Д. А. и 150 000 лева – за П. А. се явяват обосновани по размер. Непълното уважаване на исковете / за разлика от 5 000 лева за ищцата и за разлика от 50 000 лева за ищеца / е мотивирано с приспадане вече заплатеното доброволно от застрахователя - ответник. Липсата на съпричиняване от страна на ищцата, предвид придвижването й по пътното платно, въззивният съд е мотивирал с оглед конкретните пътни условия / липса на тротоар / и конкретните условия на придвижването й - ведно с бебешка количка, поради което е приел, че не би могло да й се вмени в задължение придвижване по тревните площи край пътя, съгласно чл.108 ал.2 т.1 предл. второ от Закона за движение по пътищата. Изложил е и съпътстващ довод, че с оглед конкретните условия - неограничена видимост за водача на МПС и временастъпване на ПТП в светлата част на деня, при установената от автотехническата експертиза скорост на автомобила е съществувала обективна възможност за водача на МПС да предотврати удара, която той дори не се е опитал да използва / липса на доказателства за спирачен път или поне за намаляване на скоростта /. Съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Формулираният е безспорно относим към решаващите изводи на съда за размера на обезщетението и липсата на съпричиняване от ищцата, но се явява фактологично обусловен от преценката на конкретни за спора обстоятелства и не предпоставя еднозначен отговор на съда. Не е насочен към правен аргумент на решаващия съд, относно прилагане на закона - чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 от ЗЗД, явяващ се в противоречие с указанията в ППВС № 4 / 1968 год. и ППВС № 17 / 1963 год., а до конкретна преценка на фактите и обстоятелствата, относими към определяне размера на обезщетението, вкл. с оглед съпричиняване от ищцата. В ППВС № 4 / 1968 год. са дадени задължителни за съдилищата указания за мотивиране прилагането на критерия за справедливост, залегнал в чл.52 ЗЗД, с конкретни обстоятелства, а не като абстрактен такъв. Видно от горепосоченото, въззивният съд е изложил съображения относно разгледаните като релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства, а и касаторът не твърди несъобразено в негов интерес такова, намирайки единствено размера за силно завишен. ППВС № 17 / 1963 год. / т.7 / предпоставя установяване на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. В този смисъл е и постановена задължителна съдебна практика - решения на ВКС по чл. 290 ГПК / реш. № 45 от 15.04.2009 год. по т.д.№ 525 от 2008 год. на ІІ т.о., реш.№ 206 от 12.03.2010 год. по т.д. № 35 / 2009 год. на ІІ т.о., реш.№ 159 / 24.11.2010 год. по т.д.№ 1117 / 2009 год. на ІІ т.о., реш. № 58 / 29.04.2011 год. по т.д.№ 623 / 2010 год. на ІІ т.о., реш. № 154/ 31.10.2011год. по т.д.№ 977/ 2010 год. /, според която при „ съпричиняване „ следва да се отчита не само факта на извършено от пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Касаторът се обосновава с неразгледан от въззивната инстанция довод, който намира логически изводим от последиците от ПТП по отношение спътницата на ищцата / останала непострадала /, че ищцата не се е движела най-близо до лявата граница на пътното платно, т.е. се е движела в нарушение на чл.108 ал.2 от ЗДП, успоредно на спътницата си, а не пред или зад нея. Видно е, че релевантен довод за „съпричиняване „ в смисъла на горецитираната задължителна съдебна практика, касаторът не е навел и доказвал / а и се опровергава от събраните доказателства /. Във всички случаи,обаче, непроизнасянето на въззивния съд по този довод не съставлява извод в противоречие със задължителните указания на ППВС № 17 / 1963 год., тъй като не се касае за правни аргументи на съда по ирелевиране на причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. Непроизнасянето по възражение на страната, относимо към правилността на решението, обуславя довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, преценимо в производство по проверка правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Именно в съответствие с т.7 ППВС № 17 / 1963 год., предвид липса на самостоятелно поведение от страна на пострадалия П. А., макар в качеството му на малолетен / в момента на ПТП намиращ се в бебешка количка, придвижвана от ищцата, негова майка /, съпричиняване по отношение същия е неприложимо. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение