Определение № 5038 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 605/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ц. З., чрез адв. Т., против въззивно решение № 608/16.11.2023 г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по гр.д. № 627/2023 г. С последното е частично отменено и частично потвърдено решение № 77/19.04.2023 г. на Районен съд – Разлог, постановено по гр.д. № 1512/2021 г. и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на И. Ц. З. сумата от 2000 лева от общо претендирани 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие незаконно обвинение по ДП № 113/2017 г. по описа на РУ Банско, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 06.12.2021 г. – датата на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Отхвърлени са претенциите за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата до пълния претендиран размер и за присъждане на законна лихва върху главницата от 16.08.2018 год. до 05.12.2021 г. Касаторът обжалва въззивното решение в отхвърлителните части, като твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен до пълния предявен размер от 20 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, както и да бъде присъдена законната лихва върху размера на обезщетението от 16.08.2018 г. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя въпросите: 1/ за правомощията и задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства; Сочи противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 2/Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ответника, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения? Твърди се противоречие с решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. и др. 3/ Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Сочи се противоречие с т. 11 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на ВС, Пленум. 4/ При определяне обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва ли да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение? и 5/ Кога е началният момент, от който следва да се присъди законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и кой е началният момент на погасителната давност? По този въпрос сочи противоречие с Тълкувателно решение № 3/2004 г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът счита, че е налице и основанието по чл 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, тъй като поради необсъждане на събраните доказателства, противоречи на закона и задължителната тълкувателна практика. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установени следните факти: по образувано досъдебно производство № 117/2017 г. по описа на РУ Банско за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК И. Ц. З. е задържан за срок от 72 часа, привлечен е като обвиняем и с определение от 27.03.2017г., постановено по ч.н.д. № 178/2017 г. на ОС Благоеврград, спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С определение от 04.04.2017 г. на САС, определението на ОС Благоевград е било отменено, като е постановено З. да бъде освободен незабавно. С постановление от 16.08.2018 г. на ОП Благоевград наказателното производство е прекратено, като постановлението за прекратяване е връчено на З. и от данните по делото се установява, че същото е влязло в сила на 12.10.2018 г. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел за доказано основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България. За определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД съдът е обсъдил събраните гласни доказателства, които установяват негативните последици върху психиката на З. от незаконното обвинение, които не надхвърлят обичайните нравствени и психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство в подобни случаи, чистото му съдебно минало, а също и тежестта на престъплението, продължителността на наказателното преследване – около година и половина, и интензитета на наказателното производство – задържането му за тринадесет денонощия в досъдебното производство. Като е съобразил посочените критерии и отчитайки материално-икономическите условия в страната (стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането), въззивният съд е определил сумата от 2000лв. за справедливо обезщетение и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен за същия размер. По отношение на възражението за присъдената законна лихва върху обезщетението въззивният съд е приел, че моментът, от който започва да тече погасителната давност за обезщетения за вреди по ЗОДОВ в случаите, когато наказателното производство е прекратено, е влизането в сила на прокурорския акт. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че постановлението за прекратяване е връчено на ищеца, като същото е влязло в сила 12.10.2018 г. Посочил е, че вземанията за лихва съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД се погасяват с тригодишна давност и приел, че следва да се присъди законна лихва върху главницата- обезщетението за неимуществени вреди от исковата молба- 06.12.2021 г., а не от 16.08.2018 г., както е поискано и е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законната лихва за периода от 16.08.2018 г. до 05.12.2021 г., и е отхвърлил искането за този период. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди поради следните съображения: Първите три въпроса обобщено се свеждат до правомощията на въззивната инстанция при разглеждането и решаването на делото. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие със задължителната практика. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, обективирана в множество решения, в т.ч. и цитираното от касатора решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о., съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивният съд се е съобразил с посочената практика и е извършил самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни обстоятелства, обсъдил е подробно всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. По четвъртия въпрос, касаещ определянето на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, също не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно указанията, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените вреди, настъпили в резултат от увреждането, като същевременно определеният от съда размер не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. В случая въззивният съд се е съобразил с посочената практика, като е обсъдил всички относими обстоятелства, които по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ включват: видът и тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното производство, наличието или не на наложена мярка за неотклонение, както и нейния вид и срок, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, които в случая не надхвърлят обичайните. Не на последно място, в практиката на ВКС неведнъж е изяснявано, че самото осъждане на ответната П., като процесуален субституент на държавата, да заплати обезщетение на ищеца, има репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че не е достатъчно касаторът единствено да се позове на това основание в изложението си към касационната жалба, но следва и да обоснове неговото наличие, като посочи практика на ВКС, в която според него законът е тълкуван неточно или която се нуждае от осъвременяване. При липса на такава обосновка, а също така и наличие на изобилна практика по поставените въпроси, настоящият състав не намира за осъществено претендираното основание. Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне в частта, с която e отхвърлена претенцията за законна лихва върху главницата за периода от 16.08.2018 до 05.12.2021 г./ при произнасяне по направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност/. При изтъкната в исковата молба претенция за присъждане на законната лихва върху претендираното обезщетение от датата на прекратяване на наказателното производство – 16.08.2018 г., в обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил иска за законна лихва от 16.08.2018 до 05.12.2021 г. и е присъдил законна лихва само за периода след подаване на исковата молба 06.12.2021 г. до окончателното изплащане на главницата. Обжалването следва да се допусне по петия въпрос в изложението относно началният момент, от който следва да се присъди законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и кой е началният момент на погасителната давност на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за проверка на въззивното решение за съответствие с приетото в т. 4 на Тълкувателно решение № 3/2004 г. от 22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на касатора И. Ц. З. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,