Определение № 145 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3490/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топ сервиз 2010” ЕООД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 100222 от 12.08.2020 г. по гр.д.№ 100037/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Великотърновски окръжен съд от 09.08.2019 г. по гр.д.№ 349/ 2017 г. /поправено по реда на чл.247 ГПК с решение по същото дело от 26.11.2019 г./ и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] иск, квалифициран по чл.59 ал.1 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за ползване без правно основание на паркинг с площ 813 кв.м., който е организиран върху покрива на сграда с идентификатор ... по КККР на [населено място], находящ се на [улица] същия град, за периода 01.01.2014 г. – 01.04.2017 г. в размер 45 630 лв, като касаторът е осъден да заплати разноските по делото. Решението е постановено при участие в процеса на „Елитис“ ЕООД, [населено място] като трето лице – помагач на ответника „Троя 2000“ ЕООД. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: допустимо ли е решение на първоинстанционен съд за отхвърляне на иска, ако ответникът е направил признание на този иск и ищецът е поискал постановяване на решение при признание на иска; какво е естеството на нарушението, което допуска съда при конституиране на трето лице – помагач на една от страните без предварително депозирана и връчена на главните страни молба; може ли да противоречи ли на добрите нрави по смисъла на чл.237 ал.3 т.1 ГПК признаването на парични задължения при спор между търговци. Поддържа наличието на всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Излага също твърдения за недопустимост на въззивното решение като постановено след десезиране на съда. Ответната страна „Троя 2000“ ЕООД счита жалбата за основателна, потвърждава, че е направила признание на иска и счита, че съдът е бил длъжен да постанови решение при признание на иска. Моли касационното обжалване да бъде допуснато. Третото лице – помагач „Елитис“ ЕООД оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните от касатора правни въпроси не са от значение за решаването на спора, а са извън предмета на делото. Освен това поддържа, че сочената от касатора съдебна практика на ВКС не разрешава нито един от формулираните от него въпроси, както и че няма съмнения в допустимостта на постановения съдебен акт. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд установил, че с решение № 327/ 02.05.2017 г. по гр.д.№ 673/ 2017 година на районен съд Велико Търново, влязло в сила на 07.02.2019 г, било прието за установено в отношенията между третото лице „Елитис“ ЕООД и ищеца, че „Топ сервиз 2010“ ООД не е собственик на терен с площ 813 кв. м, представляващ паркинг с 24 броя паркоместа, организиран върху покрива на сграда-автосервиз, обособена като самостоятелен обект с идентификатор .... С влязлото в сила решение бил отменен нотариалният акт, с който „Топ сервиз 2010“ ООД било признато за собственик на въпросния паркинг. С решение № 485/ 18.12.2018 г. по гр.д.№ 842/ 2017 г. на Окръжен съд Велико Търново било прието за установено по отношение на „Троя 2000“ ЕООД, че „Елитис“ ЕООД е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ... с административен адрес [населено място], [улица], намиращ се в сграда № 1, със застроена площ 1 462.70 кв. м, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и прилежащия паркинг с площ 1 306 кв.м. и „Троя 2000“ ЕООД било осъдено да заплати на „Елитис“ ЕООД сумата 111 928,90 лв – обезщетение за неоснователно ползване на този недвижим за времето от 31.01.2017 година до 18.10.2017 г. В полза на „Елитис“ ЕООД било допуснато обезпечение на исковете чрез налагане на запор върху банкови сметки. С молба с вх. № 3644/11.04.2019 г. пред първоинстанционния съд било представено споразумение, постигнато от „Топ сервиз 2010“ ЕООД и „Троя 2000“ ЕООД, с нотариално удостоверени подписи на управителите на дружествата от 11.04.2019 г. Двете страни са поискали постановяване на решение при признание на иска, като в съдебно заседание управителят на „Троя 2000“ ЕООД също изрично заявил, че признава иска. В същото съдебно заседание било направено искане от „Елитис“ ЕООД да встъпи в делото като помагач на ответника, като третото лице се противопоставило на постановяване на решение при признание на иска. Дружеството обосновало интереса от встъпването си с обстоятелството, че спорното право било обезпечено с първи по ред запор върху банкови сметки на „Троя 2000“ ЕООД и че ако иска бъдел уважен, „Елитис“ ЕООД нямало да може да се удовлетвори от запорираните суми въз основа на наложения в негова полза последващ запор. Първата инстанция уважила искането за встъпване и отказала да постанови решение при признание на иска. Искът бил отхвърлен поради това, че ищецът не е доказал придобивно основание по отношение на спорния паркинг, поради което не би могъл да се обедни от ползването му от трети лица. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел, че „Елитис“ ЕООД имало интерес да встъпи да помага на „Троя 2000“ ЕООД, защото възможността да удовлетвори вземанията си към него била обусловена от наличието или отсъствието на други вземания; както и от затрудняването и усложняването на неговата защита срещу привидния кредитор „Топ сервиз 2010“ ООД. Посочил още, че съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави С оглед първоначалната заетата позиция от ответника и промяната й веднага след влизане в сила на решението, с което били отречени собственическите права на ищеца върху паркинга, съдът извел, че признанието на иска било симулативно. Същото било направено при знание от страна на представляващия „Троя 2000“ ЕООД за отмяната на нотариалния акт на ищеца, с което били нарушени принципите на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения и би се стигнало до несправедливо обогатяване на „Топ сервиз 2010“ ЕООД. Щом актът, на който ищецът основавал собственическите си права бил отменен с влязло в сила съдебно решение, от останалите данни по делото не можело да се направи несъмнен извод, че „Топ сервиз 2010“ ЕООД е собственик на паркинг за 24 броя леки коли с площ 813 кв. м, организиран на покрива на сградата му. Оттук съдът извел, че няма обедняване на ищеца, съответно че спорното право не е възникнало за него и предявеният иск е неоснователен. Не съществува вероятност така мотивираният съдебен акт да е недопустим във връзка с първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Твърдението на жалбоподателя за недопустимост се базира на неправилното разбиране, че признанието на иска десезира съда и го лишава от възможността да реши спора по същество. Такова десезиране е налице при оттегляне на иска /след определен етап – със съгласието на ответника/ или при отказ от иска, но не и при признание на иска. Съгласно установената практика /срв. решение № 141/ 14.07.2016 г. по гр.д.№ 7446/ 2014 г., ІV г.о./ признанието на иска е уредено в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. То е близко по правната си природа с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск. Това обяснява сходствата в техния правен режим, а различията произтичат от различното правно положение на страната, която се разпорежда със своето правото на иск. Когато ищецът се разпореди с правото си на иск, като се откаже от него, той десезира съда. Отказът от иска изключва възможността да бъде постановено решение по съществото на делото, затова производството по делото се прекратява, а ако отказът е направен пред въззивна или касационна инстанция обжалваното решение се обезсилва. Това удовлетворява нуждата на ответника от защита, защото същият иск не може да бъде предявен отново. Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право. Също според установената практика /срв. р ешение № 121/ 22.06.2018 г. по гр.д.№ 3450/ 2017 г., ІV г.о./ от общото правило, че признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК, изключение са случаите, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл. 237 ГПК при признание на иска не се постановява (сравни чл. 324, чл. 334, чл. 339 ГПК), както и случаите, в които съдът е длъжен служебно да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота (чл. 363 ГПК), при което се постановява решение при условията на чл. 235 ГПК. Затова процесуалният закон забранява постановяване на решение при признание на иска в хипотезите, когато са налице предпоставките по чл.237 ал.3 ГПК, което очевидно налага извод, че признанието на иска не десезира съда. Не е прието нещо различно в сочената от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК практика на ВКС, поради което по свързания с допустимостта на съдебното решение процесуалноправен въпрос няма основание за допускане на касационното обжалване. Такова основание не е налице и по въпроса може ли да противоречи ли на добрите нрави по смисъла на чл.237 ал.3 т.1 ГПК признаването на парични задължения при спор между търговци. Касаторът не сочи практика на ВКС, КС ИЛИ СЕС, в която да е даден отговор на този въпрос, поради което не може да са налице основанията по т.1 и т.2 на ал1 на чл.280 ГПК. Не е налице и основанието по т.3, тъй като законът е ясен и пълен и няма практика по прилагането му, която да се нуждае от осъвременяване ли промяна. Всеки договор, независимо от страните по него, трябва да съответства на добрите нрави, защото при противоречие с тях е нищожен. Затова съдът не може да постанови решение при признание на иска за защита на право, което се претендира като възникнало от противоречащ на добрите нрави договор, независимо дали страните по него са търговци. А що се касае до процесуалноправния въпрос какво е естеството на нарушението, което допуска съда при конституиране на трето лице – помагач на една от страните без предварително депозирана и връчена на главните страни молба, той не е обуславящ. От една страна това е така, защото този въпрос не е поставен с въззивната жалба на ищеца. Ограниченият в дейността си от разпоредбата н чл.269 ГПК въззивен съд не може да се произнася по въпроси, които не касаят допустимостта валидността на обжалваното пред него първоинстанционно решение, ако не е сезиран с тях от страните. Поставянето на такива въпроси за първи път в касационното производство е недопустимо. От друга страна въпросът не кореспондира на установеното по делото, защото преписи от молбата на третото лице за встъпване в производството е връчен на главните страни в съдебно заседание пред първата инстанция на 29.05.2019 г., а конституирането на третото лице е извършено с определение от 12.06.2019 г., след вземане на писмен становища от главните страни. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.20 ал.1 и 2 ГПК и