Определение № 210 от 29.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1517/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. В. В., [населено място], срещу решение № 143/14.05.2020г., постановено по т.д.№ 436/2019г. от Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 114/26.07.2019г. по т.д.№ 9/2019г. на Плевенски окръжен съд и е признато за установено, че „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], има вземания към касатора по договор за обединяване на ипотечни кредити от 12.12.2013г. в размер на 33834,48 евро възнаградителна лихва за периода 12.05.2014г. – 17.05.2016г. и 341,73 евро заемни такси, за които е издадена заповед за изпълнение № 4893/20.10.2016г. по ч.гр.д.№ 7826/2016г. на Плевенски районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 12.12.2013г. между „Банка ДСК“ ЕАД и длъжници по два договора за ипотечни кредити, е сключен договор за преструктуриране чрез обединяване на кредитите. Всички длъжници, един от които е настоящият касатор, са поели общо задължение по отношение на банката за връщане на кредит в размер на 217000 евро за срок от 360 месеца, при първоначално определен лихвен процент от 7,79 %. На 19.08.2015г. банката е отправила до кредитополучателя О. В. нотариална покана с изявление за обявяване на целия остатък от кредита за предсрочно изискуем. Направеното оспорване на разписката за получаване на поканата е счетено от съда за доказано и е прието, че банката не е обявила надлежно на длъжника предсрочната изискуемост на кредита. Главницата по кредита е погасена предсрочно по волята на страните чрез продажба на ипотекиран имот със съгласието на банката на 17.05.2016г., т.е. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Начислените договорни лихви в размер на 33834,48 евро са за периода от 12.05.2014г. – датата на забава в плащанията до 17.05.2015г. – датата на погасяване на главницата. Лихвите са определени по лихвения процент в договора, без банката да го е променяла едностранно според клаузата на чл.9.1 от общите условия, която е обявена за неравноправна, а претендирата сума за заемна такса представлява остатък от непогасената с плащането на 17.05.2016г. такса. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК два въпроса, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос: „Допустимо ли е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен изцяло, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?“, не е от значение за решаване на спора. Въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника и поради това е отхвърлил претенцията за заплащане на наказателни лихви, в която част касаторът няма правен интерес от обжалване. Вземането за договорни лихви е признато за съществуващо, като апелативният съд е посочил, че това са възнаградителни лихви, дължими върху предоставена сума за периода от забавата. Лихвите са определени за период от датата, на която кредитополучателят е преустановил плащанията както на главница, така и на лихви, и същите са начислени до датата на погасяване изцяло на главницата. В този смисъл въведеният въпрос не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Извън това съображение, следва да се отбележи, че крайният извод на въззивната инстанция съответства на практиката на ВКС, тъй като липсата на подпис, положен от получателя върху разписката към нотариалната покана, съдържаща изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, е основанието, на което е формиран извод, че предсрочна изискуемост на вземането по кредита не е надлежно обявена. Вторият въпрос: „В производството по установителен иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК и при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално отношение, длъжен ли е решаващият съд да разгледа и да се произнесе по изрично заявените от ответника възражения, свързани с невъзникване на вземането, предмет на иска, респективно с погасяване на същото, т.е. относно съществуването или несъществуването на вземането?“, е основан изцяло на довода, че съдът не се е произнесъл по възражението, че длъжникът не е уведомен за предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и че от договора не се установявала действителната обща воля на страните. Както бе изложено в съображенията на настоящия състав при разглеждане на първия въпрос, въззивният съд се е произнесъл по възражението за липса на предсрочна изискуемост, а второто възражение не е конкретизирано от касатора. Въззивният съд е признал съществуването на вземане на възнаградителни лихви, които не са променяни едностранно от банката, и то за период до погасяването на главницата и съответно не поради настъпила предсрочна изискуемост, а при предсрочно погасяване на кредита. Великотърновският апелативен съд е разгледал и клаузите от договора, които са във вреда на потребителя и ги е обявил за неравноправни. В този смисъл поставеният въпрос не съответства на крайните изводи на въззивната инстанция, както и противоречието с практиката на ВКС е основано на т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, чиито разрешения са относими към записа на заповед, издаден във връзка с конкретно каузално отношение, а не към фактите по спора. Въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не е мотивирано от касатора. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е засегнато от посочените пороци. По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд