Определение № 50448 от 24.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2300/2022 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 93 от 25.02.2019 г. по ч.гр.д. № 98/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено разпореждане № 10113 от 30.11.2018 г. по в.ч.гр.д. № 1693/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив за връщане на частна касационна жалба на банката с вх. № 32326 от 05.11.2018 г. срещу определението на окръжния съд под № 2031/16.10.2018 г. С последното е отстранена очевидна фактическа грешка, в частта за разноските, допусната в определение № 1637/ 08.08.2018 г. по в.ч.гр.д. № 1693/2018 г., с което Окръжен съд – Пловдив е оставил без уважение частната жалба на банката против определението на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлено възражението на „УниКредит Булбанк“ АД за местна неподсъдност на спора по предявения от П. А. П. иск по чл.55, ал.1 ЗЗД - за връщане на сумата от 3 246.65 евро, с която банката се е обогатила неправомерно, във връзка с банков кредит от 08.04.2008 г. В жалбата се поддържат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди се, че макар и между страните да е сключена търговска сделка, спорът не е свързан с нея, тъй като исковата претенция е за възстановяване на сума, претендирана от ищеца като получена без правно основание. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, но се съдържат твърдения за недопустимост на определението. В постъпил отговор от насрещната страна – П. А. П., чрез процесуален пълномощник, се твърди неоснователност на искането за достъп до касация, а по същество са развити доводи за правилност на атакувания съдебен акт. Претендират се разноски. Настоящият състав на ВКС счита, че атакуваното определение на Апелативен съд – Пловдив, в контекста на разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 2 от 23.06.2022 г. по тълк.дело № 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС, е процесуално недопустимо, поради функционална некомпетентност на апелативния съд. Според задължителните указания в ТР, компетентен да разгледа частна жалба срещу разпореждане за връщане на частна касационна жалба, постановено от окръжен съд, е касационният, а не апелативният съд. Тълкуването е основано на характера на процесуалните действия, свързани с администриране, които не се извършват от окръжния съд в качеството му на въззивна инстанция, поради което постановеното от него разпореждане за връщане на частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл.274, ал.2, пр.2 ГПК. Предвид горното, атакуваното определение на Апелативен съд – Пловдив подлежи на обезсилване, като частната жалба на банката срещу разпореждането на въззивния съд за връщане на частна жалба с вх. № 32326/05.11.2018 г., подадена от „УниКредит Булбанк“ АД, следва да се приеме за разглеждане от ВКС. Производството по в.ч.гр.д. № 1693/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд е образувано по въззивна частна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу определение № 3987/19.04.2018 г. по гр.д. № 2856/2018 г. на Районен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение направеното от банката възражение за местна подсъдност, с искане за прекратяване на производството по делото и изпращането му на Районен съд – София. С определение № 1637 от 08.08.2018 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното определение, а с определение № 2031 от 16.10.2018 г. е поправил очевидна фактическа грешка, допусната в частта за дължимите на П. П. разноски. В цитираните съдебни актове изрично е указано, че те са окончателни. Постъпилата частна жалба, имаща характер на частна касационна, депозирана от банката срещу допълнителното определение, е върната с разпореждане № 10113 от 30.111.2018 г., на основание чл.286, ал.1, т.3 ГПК във вр. с чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Разпореждането на Окръжен съд – Пловдив по същество е правилно. Процесуално законосъобразен е изводът за недопустимост на касационния контрол, съобразно критериите по чл.280, ал.3, т.1 ГПК – видът на делото, с оглед на неговия предмет, и цената на иска. Обжалваното разпореждане е в съответствие с възприетото от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2019 г. разграничение между гражданските и търговските дела при дефиниране необжалваемостта на постановени по тях въззивни съдебни актове, в зависимост от предвидения от законодателя обективен критерий. Независимо от това, в случая е от съществено значение липсата на предвидена в ГПК процесуална възможност за касационно обжалване на потвърден от въззивната инстанция отказ на сезирания първостепенен съд за прекратяване на производството по делото поради местна неподсъдност на спора. Определението на Пловдивския окръжен съд под № 1637 от 08.08.2018 г. не попада в обхвата на съдебните актове по чл.274, ал.3, вр. ал.1 ГПК, като по аргумент от чл.247, ал.4 и чл.274, ал.4 ГПК и определението за отстраняване на допусната в него очевидна фактическа грешка не подлежи на обжалване. Поради това, разпореждането за връщане на частната жалба следва да се потвърди. При този изход на делото, в полза на П. П. следва да се присъдят разноски в размер на 600 лв., доказани с приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение