Определение № 816 от 07.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1181/2011 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от ищеца [фирма], [населено място] чрез адв. В. Д. В. и главно встъпилото лице [фирма], [населено място] чрез адв. Мира К. Ж. срещу решение № 119 от 11.03.2011г. по в. гр. дело № 127/2011г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1102 от 28.06.2010г. по гр. д. № 258/2009г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, 3 гр. състав, с което e отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” /ДА „Д.”/ иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване право на собственост и предаване на владението върху недвижим имот в [населено място] - „З. П.”, състоящ се от дворно място, съставляващо УПИ ІІІ – зърнени храни, от кв. 163 по плана на [населено място], заедно с намиращите се в имота и описани в решението сгради и съоръжения; отхвърлени са предявените по реда на чл. 181 ГПК /отм./ от [фирма] в качеството му на главно встъпило лице срещу [фирма], ДА „Д.” и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на [фирма], че дружеството - ищец е собственик на „З. П.”, и чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на [фирма] върху „З. Шумен” по отношение на ДА „Д.” и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, и за осъждането им да предадат на ищеца владението върху имота; е осъдено [фирма] да заплати на ДА „Д.” разноски по делото в размер 18 455 лв. С въззивното решение [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси” сумата 18 455 лв. – юрисконсултско възнаграждение за един представител пред въззивната инстанция, и на Областния управител на Пловдивска област като представител на втория ответник Държавата чрез МРРБ сумата 18 455 лв. – юрисконсултско възнаграждение за един представител пред въззивната инстанция. Касационната жалба на [фирма] е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от дружеството иск по чл. 108 ЗС. К. прави оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че намаляването на капитала на [фирма] е извършено в съответствие с изискванията на Търговския закон, в резултат на което дружеството е изгубило собствеността върху имота. К. поддържа становище, че възприетото разрешение не е съобразено с разпоредбата на чл. 200 ТЗ, която не допуска намаляването на капитала да се извършва чрез изваждане на имоти от капитала на дружеството, нито евентуално с разпоредбата на чл. 231, ал. 3 ТЗ в приложимата редакция от ДВ, бр. 100/1997г., която обуславя действието на решението за намаляване на капитала на търговско дружество от надлежно вписване на намалението в търговския регистър. Навеждат се доводи, че Разпореждане № 10/23.03.1999 г. на МС и заповед № РД 09-814/02.06.1999 г. на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, с които е разпоредено намаляване на капитала на [фирма] чрез обезсилване на акции, съответстващи на стойността на „З. П.”, не са произвели правно действие, тъй като обстоятелството не е било вписано в търговския регистър, поради което и праводателят му не е изгубил правото на собственост върху спорния имот. В касационната жалба са инвокирани и други доводи за нарушения на Конституцията на Република България и на материалния закон - ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЗД, ЗППДОП /отм./ и ПРУПСДП /отм./, при произнасяне по основателността на исковите претенции. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 допускането на касационно обжалване на решението е обосновано с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като са релевирани доводи, че въззивният съд се е произнесъл по множество материалноправни въпроси, които касаторът обобщава по следния начин: 1/ Поражда ли правно действие решението на принципала за намаляване на капитала на еднолично акционерно дружество с държавно имущество чрез обезсилване на акции, ако намаляването на капитала не е вписано в търговския регистър; 2/ Ползва ли се с пряко отчуждително действие и има ли за последица промяна на собствеността върху включения в капитала на [фирма] недвижим имот Разпореждане № 10/23.09.1999г. на МС, с което имотът е обявен за публична държавна собственост и впоследствие е предаден за ползване и управление на ДА „Д.”. К. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, във връзка с което сочи съдебни актове на съдилищата и различни състави на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, както и на влязло в сила решение № 1096/23.07.2008г. по в. т. дело № 427/2008г. на Врачански окръжен съд по аналогично дело относно „З. К.”, водено между същите страни, с което е уважен ревандикационният иск на [фирма]. Излага доводи, че материалноправните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк. дело № 1/2002г. на ВКС, ОСГК – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. К. релевира и евентуален довод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като материалноправните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предмет на обжалване с касационната жалба на [фирма] е частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на Пловдивски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените по реда на чл. 181 ГПК /отм./ искове за собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, в решението посочено чл. 124, ал. 1 ГПК, и чл.108 ЗС. В по-голямата си част изложените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК са идентични на тези, инвокирани в касационната жалба на ищцовата страна. Като самостоятелен довод за неправилност на решението е релевирано нарушение на разпоредбите на чл. 15 и чл. 16 ТЗ при формиране на извода, че [фирма] не е придобило собствеността върху „З. П.” по силата на сключения със [фирма] договор от 07.04.2004г. за продажба на търговското предприятие на [фирма] поради неописването на имота в т. 4 от договора, сред изчерпателно изброените елементи на прехвърленото предприятие. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано със същите основания и доводи, на които се е позовал и касаторът [фирма]. Като самостоятелен довод за допускане на касационно обжалване касаторът [фирма] сочи въпроса за вещно - транслативния ефект на договора за продажба на търговско предприятие по отношение на имот, който не е описан като елемент от активите на предприятието. Достъпът до касационно обжалване по повод на този въпрос е аргументиран с неправилността на изразеното от въззивния съд становище, че дружеството не е придобило собствеността върху процесния имот поради невключването му сред изрично описаните в договора за продажба на предприятие имуществени активи, което становище според касатора противоречи на практиката на ВКС - решение № 594/11.06.2004г. по гр. дело № 1725/2003г. на ВКС и решение № 115/01.10.2009г. по т. дело № 308/2009г. на ВКС, І т. о. Ответникът ДА „Д.”, [населено място] чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д. К. оспорва касационните жалби и поддържа становище за отсъствие на твърдените от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационните жалби. Подробни съображения са изложени в писмени отговори. Ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Е. Й. Д. – юрисконсулт в Областна администрация П. оспорва касационните жалби и поддържа становище за липса на релевираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в представените писмени отговори. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] и [фирма] искове с правно основание чл.108 ЗС и чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, посочена правна квалификация от съда чл. 124, ал. 1 ГПК, съдебният състав на Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът и главно встъпилото лице не са носители на правото на собственост върху спорния недвижим имот в [населено място], обособен като „З. П.”, респективно по иска с правно основание чл. 108 ЗС е изложил и съображения, че ответникът ДА „Държавен резерв и военновременни запаси” владее имота на годно правно основание. Въззивният съд е установил, че процесният недвижим имот „З. П.” е бил държавна собственост и през 1991г. на основание Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество с ПМС № 176/1991г. при образуването на [фирма] същият е включен в капитала на новообразуваното търговско дружество. Прието е, че по силата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ с акта на преобразуване на държавното предприятие се прекратява правото на държавна собственост върху имуществото на държавното предприятие, което става собственост на търговското дружество. Впоследствие са извършени преобразувания, в резултат на които [фирма] се явява правоприемник на [фирма] и на [фирма]. Решаващият съдебен състав е констатирал, че с Разпореждане № 10/23.03.1999г. на МС е разпоредено на министъра на земеделието и аграрната реформа да намали капитала на [фирма] чрез обезсилване на акциите, съответстващи на правото на собственост върху изчерпателно изброени в разпореждането недвижими имоти - зърнобази, сред които е и „З. П.”, като имотите са обявени за публична държавна собственост и е предвидено предоставянето им за безвъзмездно стопанисване и управление на ГУ „Д.” /сега ДА „Д.”/, което е направено със заповед № РД 09-814/02.06.1999г. на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа. Установено е, че намалението на капитала на Зърнени храни” ЕАД чрез обезсилване на акциите, съответстващи на стойността на „З. П.”, не е вписано в търговския регистър съгласно чл. 231, ал. 3 ТЗ /в редакцията, действала към 1999г., ДВ бр.100/1997г./. При така изложената от въззивната инстанция фактическа обстановка съдебният състав е направил извод, че с Разпореждане № 10/23.03.1999 г. на МС и заповед № РД-09-814/02.06.1999г. на М. е извършено валидно намаляване на капитала на [фирма] чрез обезсилване на акциите, съответстващи на стойността на „З. П.”, и че в резултат на изваждането й от капитала на [фирма], [населено място], прогласяването й за публична държавна собственост и предаването й на ГУ „Д.” при МС, държавата – собственик чрез легитимния си орган МС е извършила действия на разпореждане, а ГУ „Д.” при МС – действия по приемането й. Доводите на ищеца и на главно встъпилото лице за липса на правни последици от предприетото намаление на капитала на [фирма] поради невписването му в търговския регистър в съответствие с изискването на чл. 231, ал. 3 ТЗ /редакция ДВ, бр. 100/1997г./ са приети за неоснователни. Изложени са съображения, че вписването на това обстоятелство има конститутивно действие едва с изменението на Търговския закон през 2003г. Предаването на имота от Държавата на праводателя на ответника ДА „Д.” е приравнено на валидно правно основание за ползването му от ДА „Д.”, в резултат на което исковете са приети за неоснователни. Неоснователността на предявените по реда на чл. 181 ГПК /отм./ искове е аргументирана и с обстоятелството, че поради невключване на „З. П.” сред активите, описани в съдържанието на сключения между [фирма] и [фирма] договор от 07.04.2004 г. за продажба на търговското предприятие на [фирма], имотът не е преминал в патримониума на приобретателя на предприятието. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, формирал е решаващата воля на съда и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид решаващите мотиви, с които въззивният съд е аргументирал отхвърлянето на предявените от [фирма] и [фирма] искове, поставените от касаторите и уточнени материалноправни въпроси са релевантни за спора и в този смисъл съответстват на общото изискване за достъп до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е от съществено значение за делото и обуславя изхода на спора относно правото на собственост върху процесния недвижим имот и материалноправната легитимация на ищеца и главно встъпилото лице. Налице е и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденият в обжалваното решение отговор на релевантните правни въпроси е в противоречие с постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 81/28.11.2011г. по т. дело № 674/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 208/18.04.2012г. по т. дело № 1159/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение и решение № 237/11.01.2012г. по т. дело № 190/2011г. С посочените съдебни актове на ВКС е уеднаквена съществуващата преди тяхното постановяване противоречива практика на съдилищата по значимите за спора материалноправни въпроси. Съгласно постоянната практика на ВКС взетото от държавата – принципал чрез компетентния орган, заместващ общото събрание в ЕАД с държавно имущество решение за намаляване на капитала на [фирма] чрез обезсилване на акциите, съответстващи на стойността на правото на собственост върху изброените в т. 1 на Разпореждане № 10/23.03.1999г. на МС зърнобази, не е породило правно действие, тъй като не е вписано в Търговския регистър съгласно разпоредбата на чл. 231, ал. 3 ТЗ /ред. ДВ, бр. 100/1997г./. Посоченото разпореждане на МС за обявяване на имотите по т. 1 за публична държавна собственост няма пряко отчуждително действие и не води до тяхното одържавяване предвид обстоятелството, че имотът е внесен в капитала на [фирма] и държавата притежава еднолично капитала на дружеството, т. е. държавата е останала собственик на дяловете, респективно на акциите на дружеството, но не и на неговото имущество като съвкупност от права и задължения. Констатираното противоречие налага допускане на въззивното решение до касационен контрол на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание. Доводите на касатора за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК са неоснователни, тъй като съществуващатата по релевантните материалноправни въпроси противоречива практика на съдилищата вече е уеднаквена с формираната постоянна практика на ВКС с горецитираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и тази постоянна практика не се налага да бъде променяна. Релевираното в изложението на [фирма] оплакване за нарушение на разпоредбите на чл. 15 и чл. 16 ТЗ представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това, че приложението на посочените разпоредби и отговорът на въпроса дали сключеният между [фирма] и [фирма] договор от 07.04.2004 г. за продажба на търговско предприятие има вещно-транслативен ефект по отношение правото на собственост върху „З. П.” са обусловени от произнасянето по първите два въпроса, определящи за приложното поле на касационния контрол, поради което наведените в тази насока доводи следва да бъдат разгледани в производството по чл. 290 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение