Определение № 925 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2389/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, Н. И. Д., срещу решение № 164 от 23.05.2025 г. по т. д. 193/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 89 от 12.11.2024 г. по т. д. № 129/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково е отхвърлен предявеният от Н. И. Д. против „Тедимпекс“ ЕООД – в ликвидация, иск по чл. 266, ал. 5 ТЗ за сумата 39 854,30 лв., представляваща неизплатени месечни възнаграждения по договор за възлагане на ликвидацията на едноличното дружество с ограничена отговорност за периода от януари 2019 г. до октомври 2020 г., ведно със законната лихва, считано от 23.11.2023 г. /датата на исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата, предвид погасяване на вземането поради изтекъл давностен срок и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че още с исковата молба по делото е представена издадена от ответника счетоводна справка, която отразява вземанията на ищеца, предмет на делото. Изтъква, че документът е обсъден от въззивния съд, но съдът не е разтълкувал волята на длъжника – ответник и е пропуснал да субсумира същата под приложимата правна норма на чл. 113 ЗЗД. Счита, че изявлението по последния документ с оглед на съдържанието му следва да бъде дефинирано като отказ от изтекла давност, което въззивният съд неправилно не е сторил. Допълва, че единствената причина да не бъдат изплатени дължимите му се възнаграждения като ликвидатор на ответното дружество през процесния период е липсата на финансови средства. Оспорва като неправилен и извода на въззивния съд, че вземанията му за възнаграждение по мандатното правоотношение се погасяват с кратката тригодишна давност. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му бъде уважен в тази обжалвана част. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Каква е минимално необходимата /достатъчна форма/ за признаване на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти, и във връзка с това по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда?

2. С каква давност се погасяват вземанията по договор за възлагане на ликвидация?

3. Длъжен ли е съдът служебно да направи правна квалификация на извънсъдебните волеизявления на страните, които са от значение за спора и да ги съобрази при постановяване на решението си?

4. Допустимо ли е при наличие на извънсъдебно изявление (писмено и/или конклудентно) за отказ от изтекла давност с последващо позоваване на такава в исковото производство да се отмени правното действие на отказа?

5. Длъжен ли е съдът да взима предвид и да приема за доказани неизгодни за длъжника факти, съдържащи се в търговските му книги, които са станали известни с изготвяне на експертизата на вещото лице?

По първите два въпроса поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по останалите по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага и че въззивното решение е очевидно неправилно в обжалваната му част, с което обосновава предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Тедимпекс“ ЕООД – в ликвидация, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Изтъква, че ищецът за първи път с касационната жалба противопоставя твърдения за признание на вземанията му и за отказ от погасителна давност, при своевременно релевирано още с отговора на исковата молба от ответника възражение за изтекла погасителна давност, поради което намира доводите му за преклудирани. Счита, че на събраната като писмено доказателство по делото счетоводна справка не може да бъде придадено твърдяното от касатора правно значение, доколкото последната не изхожда от представляващо ответника лице и не съдържа изявление, приравнимо на признание на вземането на ищеца или на отказ от изтеклата в полза на ответника давност. Цитира съдебна практика в подкрепа на тезата си, че приложимата давност е тригодишната по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че по делото се установява, че с договор за възлагане на ликвидация на еднолично дружество с ограничена отговорност с държавно участие № ДВ-10/16.12.2015 г., сключен между Министъра на икономиката и Н. И. Д., на последния е възложено да извърши ликвидацията на „Тедимпекс“ ЕООД - в ликвидация, [населено място], като Д. е освободен като ликвидатор на дружеството с протокол № РД-21-15/26.04.2023 г. на МИИ и договорът е прекратен. Отчел е, че съгласно чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора на ликвидатора е определено възнаграждението в размер на четири минимални работни заплати за страната, платимо ежемесечно, като възнаграждението е за сметка на средствата на дружеството. Посочил е, че предмет на исковата претенция са неизплатени възнаграждения за периода януари 2019 г. - април 2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба. Позовал се е на приложената към исковата молба счетоводна справка от ответното дружество, според която за исковия период Д. има неполучени възнаграждения в общ размер на 104 012,15 лв., като са посочени конкретните суми за всяка една година, както и че във връзка с възнагражденията са заплатени дължимите данъци, осигуровки, ДЗПО и ЗО от дружеството. Съобразил е и приетото заключение по ССчЕ, според което за претендирания период на ищеца е било начислявано възнаграждение за ликвидатор в размера по договора, заплащани са дължимите осигурителни и данъчни вноски, съответстващи на нормативно определения размер спрямо начисленото възнаграждение, като нетната сума за получаване от лицето възлиза на исковата сума от 104 012,15 лв.

Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията по въззивната жалба на ответника „Тедимпекс“ ЕООД - в ликвидация, че на ищеца не се дължи възнаграждение поради неизпълнение на поетите с договора задължения, като въз основа на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране показанията на свидетеля Т., е счел, че се установява изпълнение на задълженията му като ликвидатор на ответното дружество през процесния период.

Приел е за основателни оплакванията на въззивника, свързани с изтекла погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца месечни възнаграждения, като е изтъкнал, че се касае за периодични плащания, които се погасяват с изтичане на тригодишен давностен срок съгласно чл. 111, б. “в“ ЗЗД. Позовал се е дадените разяснения с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, че понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Счел е, че в случая всички сочени характеристики са налице: касае се за парични задължения, произтичащи от един и същ договор, падежът на които настъпва ежемесечно /предварително определен времеви интервал/, като размерът на плащанията е определяем съгласно клаузите на договора - свързан с размера на МРЗ. Отчел е, че съгласно чл. 9, ал. 1 от процесния договор месечното възнаграждение е дължимо към последния ден на текущия месец, който е и началната дата на погасителната давност за всяко едно от възнагражденията, включени в исковата претенция, и при съобразяване, че исковата молба е предявена в съда на 23.11.2023 г., е намерил възражението за погасяване по давност за основателно по отношение на възнагражденията с падеж до 23.11.2020 г., т. е. за възнагражденията, дължими за периода януари 2019 г. – октомври 2020 г. Позовал се е на заключението по приетата ССчЕ и посочил, че дължимото възнаграждение за 2019 г. е в размер на 20 858,40 лв., а за периода януари - октомври 2020 г – 18 995,90 лв.

По тези мотиви и за общия размер на погасените по давност вземания от 39 854,30 лв. е отменил първоинстанционното решение и вместо това постановил друго, с което е отхвърлил иска в тази му част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи и четвърти въпроси не са обусловили изводите на въззивния съд, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Съдът не е излагал мотиви нито за това каква е минимално необходимата /достатъчна форма/ за признаване на вземане на кредитора от длъжника, нито дали е допустимо при наличие на извънсъдебно изявление (писмено и/или конклудентно) за отказ от изтекла давност с последващо позоваване на такава в исковото производство да се отмени правното действие на отказа. Въззивният съд не приел, че е сезиран с доводи в тази насока от страните, нито е приел, че от доказателствата по делото може да бъде обусловен извод за признание на вземанията на ищеца, нито за отказ от изтекъл давностен срок.

Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и поставените въпроси под номер три и пет, обосновани с оплакванията на касатора, че съдът не е придал изводимото според касатора значение от изявлението по приложената по делото счетоводна справка и установените от вещото лице по приетата ССчЕ счетоводни записвания при ответника по повод на процесните претенции. Въззивният съд е обсъдил приетата по делото като писмено доказателство счетоводна справка и е признал на същата значението по чл. 182 ГПК, включително е изпълнил задълженията си във връзка с чл. 202 ГПК да обсъди и извърши преценка дали да кредитира или не събраното по делото заключение на ССчЕ, с което се е съобразил с утвърдената практика по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. по описа а ВКС, ТК, І ТО, решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІI ГО и други.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, включително доводите му, че последните доказателства имат различно от придаденото им от въззивния съд значение, е оплакване досежно правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният втори въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по същия не е налице поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото от касатора решение № 216 от 09.09.2010 г. по т. д. 693/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II TO е постановено преди уеднаквяване на съдебната практика с цитираното от въззивния съд ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, с което е дадено тълкуване на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” от Закона за задълженията и договорите, съобразено от въззивния съд. Във възприетия от въззивния съд смисъл е и последователната съдебна практика, включително по посочените от ответника по касация решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. 5272/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 133 от 27.12.2013 г. по т. д. 526/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с които е прието, че вземанията за възнаграждение по мандатното правоотношение с оправомощени представители на търговски дружества се погасяват с кратката тригодишна давност.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора чрез посочване на правната норма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи за неправилност на обжалвания акт.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски в размер на сумата 8 810 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено представителство по делото, което ще бъде присъдено в евровата му равностойност от 4 504,48 евро с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение