Определение № 81 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2930/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Р. К. В., чрез адв. П. Х., против решение № 135/08.04.2024 г. по в.гр.д. № 107/2024 г. на Окръжен съд Русе в частта, с която като е отменено частично решение № 1484/23.10.2023г. по гр.д. № 2463/2023г. на Русенския районен съд относно режима на лични отношения, е постановено бащата Р. К. В. да взема детето К. Р. В. от детската градина във вторник и четвъртък всяка четна седмица и да го връща в дома на майката, като този режим се изпълнява до постъпване на К. В. в първи клас и са отхвърлени претенциите му да има право да изисква информация, отнасяща се до малолетното му дете К. от директорите и педагозите на съответната детска градина или училище, в което се обучава детето, както и в частта, с която ищцата В. Б. И. е задължена своевременно да го информира за състоянието на детето К. - здравословно, образователно и т.н., както и всички важни решения, касаещи здравословното състояние на детето, неговото образование и местоживеене, да бъдат вземани съвместно от двамата родители. Решение № 1484/23.10.2023г. по гр.д. № 2463/2023г. на Русенския районен съд, поправено с решение от 22.12.2023 г., е влязло в сила като необжалвано в частта, с която родителските права по отношение на детето са предоставени за упражняване от майката, постановено е то да живее при нея и е определен режим на лични отношения между детето и бащата, както следва: всяка нечетна седмица от годината от 18,00 ч. в петък до 18,00 ч. в неделя с преспиване; през лятото - 30 дни с преспиване, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, разделени както следва: от 11,00 ч. на 16.07. до 18,00 ч. на 31.07. и от 11,00 ч. на 16.08. до 18,00 ч. на 31.08; всяка нечетна година за Коледните празници – от 11,00 ч. на 24.12. до 18,00 ч. на 27.12 с преспиване; всяка четна година за Новогодишните празници - от 11,00 ч. на 31.12. до 18,00 ч. на 02.01; всяка четна година за В. празници - от 11,00 ч. в петък до 18,00 ч. в понеделник; за Рождения ден на бащата от 18,00 ч. с преспиване, като на следващия ден бащата ще води детето до детското заведение/училище, а когато денят е почивен ден – от 11,00 ч. до 18,00 ч. на другия ден, а ако денят следващ рождения ден е работен – ще го води в детското заведение/училище; за рождения и имения ден на детето – да го взема за три часа през съответния ден; бащата е осъден да заплаща издръжка на детето в размер на 250,00 лв. месечно, считано от 11.05.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума, както и издръжка за минало време за периода от 1.04.2023 г. до 10.05.2023 г. в размер на 330,65 лв. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд в обжалвана му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Трябва ли режимът на лични отношения да осигури контакти на детето с родителя, който не упражнява родителските права, така че да са достатъчно и да са ефективни, така че между тях да се поддържа естествената емоционална връзка, детето да се чувства свободно, сигурно и закриляно от родителя си; 2/ Трябва ли съдът да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидните умозаключения и трябва ли неговите изводи и заключения да са логически следствия от дадени условия (предпоставки); 3/ Обвързан ли е съдът с точната формулировка на исканията в производство по спорна съдебна администрация, каквото е това по чл. 127, ал. 2 СК или може да определи служебно различен режим, ако той е съобразен с най-добрия интерес на детето; 4/ Може ли режимът на лични отношения да се определи освен с установяване на права за всеки от родителите, но и с поставянето на забрани; 5/ Дължи ли родителят, упражняващ родителските права, информация на другия родител за състоянието на детето – здравословно, образователно и т.н., както и нужна ли е тази информация за изпълнение на задълженията на втория родител и 6/ Налице ли е разликата между отделните отговорности, права и задължения, които се свързват с качеството родител, както и разликата между ежедневното осъществяване на тези права и решаването на въпроси, свързани със защитата на основни, дълготрайни интереси на детето (образование, лечение, управление на имуществото и др.). По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 8/15.02.2019 г. по гр.д. № 1953/2018 г., III г.о.; по втория въпрос - с решение № 27/22.04.2019 г. по гр. дело № 1321/2018 г. IV г.о. и решение № 246/28.12.2018 г. по гр. дело № 4719/2017 г. на ВКС, IV г.о.; по третия въпрос - с решение № 403/29.02.2016 г. по гр. дело № 6903/2014 г., IV г.о.; по петия въпрос – с решение № 290/20.02.2020 г. по гр.д. № 1119/2019 г., IV г.о. В изложението се твърди, че изводът на въззивния съд, че съвместното решаване на важните въпроси, касаещи здравословното състояние на детето, неговото образование и местоживеене е равносилно на споделено родителство, противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2016 г. от 03.07.2017 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСГК, но без да е формулиран конкретен въпрос. Четвъртият въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с обосновка, че законът е непълен и липсва практика по въпроса. Насрещната страна по жалбата – В. Б. И., чрез адв. Е. Н., е депозирала отговор, в който поддържа, че поставените в изложението въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, а наведените от касатора доводи за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да измени режима на лични отношения на бащата Р. В. с детето К., въззивният съд е взел предвид следните факти и обстоятелства, установени с ангажираните по делото писмени и гласни доказателствени средства: родителите на детето К., родено на 13.09.2020 г., са живели заедно до 01.04.2023 г., когато ответникът е напуснал семейното жилище; след раздялата майката изцяло е поела грижите за издръжка, отглеждане и възпитание на детето; основните потребности на детето от дом, уют, здравеопазване и образование се задоволяват адекватно от майката с подкрепата на бащата, като и двамата родители проявяват отговорност към грижите за детето; съгласно представената пред районния съд оценка на родителски капацитет за двамата родители, изготвена от Център за обществена подкрепа „Т. С.“ – Р., двамата родители притежават много добър ресурс да се справят с предизвикателствата по отглеждане и възпитание на малолетното дете, както и да подсигурят базисните, образователните и духовни потребности, и двамата притежават положителен родителски капацитет; всеки от родителите е изградил силна емоционална връзка с детето и то е силно привързано към тях; и бащата и майката, са всеотдайни и отговорни към грижите за отглеждането на детето. При така установените данни, въззивният съд е приел, че при постановяване на решението в обжалваната част, първоинстанционният съд не е съобразил, че мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето, а не само желанието и заявената готовност на родителя. Изложил е, че в съдебната практика се застъпва становището, че желанието на родителите и това на децата както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда, а техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като основният критерий за решението на съда е интересът на децата. Приел е, че в настоящия случай необосновано първоинстнационният съд е определил режим на отношения между бащата и детето и два дни от всяка седмица – вторник и четвъртък, след детската градина до 20ч., т.е. дори и в нечетните седмици, когато в края на съответната нечетна седмица, детето ще бъде при бащата за почивните дни, още от петък. Приел е, че така определените през седмицата контакти /всеки вторник и четвъртък/, на практика лишават майката от възможност да общува пълноценно с детето и през четните седмици, когато през почивните дни то ще бъде заедно с нея. При тези съображения въззивният съд е отменил решението в частта, в която е определено бащата да взема детето във вторник и четвъртък всяка седмица и вместо него е постановил бащата да взема детето във вторник и четвъртък след детската градина през съответната четна седмица, като така определеният режим следва да бъде осъществяван докато детето започне да посещава училище. На следващо място въззивният съд е приел, че решението е неправилно и следва да се отмени и в частта, с която майката е задължена своевременно да информира бащата за състоянието на детето - здравословно, образователно, и е постановено всички важни решения, касаещи здравословното състояние на детето, неговото образование и местоживеене, да бъдат вземани съвместно от двамата родители. Според въззивния съд това представлява споделено родителство, каквото не е уредено от СК и не се възприема в съдебната практика. Прието е, че решението е неправилно и в частта, с която са определени отношения на бащата с трети, неучастващи в процеса лица – детска градина, педагози, училище. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, поставени от касатора, като съображенията за това са следните: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Първите два въпроса, макар и формално да покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива наведения допълнителен критерий – противоречие с посочената в изложението съдебна практика на ВКС. В последната са дадени разрешения по въпросите, касаещи задължението на съда по чл.236, ал.2 ГПК да изложи мотиви, съобразно които формираният от него краен правен извод да е въз основа на цялостната преценка на всички относими за спора обстоятелства, примерно посочени в ППВС /1/1974 г.; начина на разпределение на разноските в производството по чл.127, ал.2 СК; относно характера на порока на съдебния акт при наличие на вътрешно противоречие на мотивите и за задължението на съда да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание. Обосновката и на двата въпроса е свързана с оплакванията на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на съдебното решение при определяне режима на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, като се интерпретира установената от въззивния съд фактическа обстановка и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Необосноваността на съдебния акт обаче не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезата, обхваната от понятието „очевидна неправилност“ – явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато в конкретния случай не се разкрива от съдържанието на въззивното решение. По третия формулиран въпрос, също не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие с решение на ВКС по № гр.д. №6903/2014 г., IV г.о. Последното е неотносимо към настоящия спор, тъй като с него е даден отговор на въпроса дали съдът в производството по чл.127а СК /а настоящото не е такова за заместващо съгласие/ е обвързан от формулираното от страната искане или разполага с власт да реши делото с оглед доказателствата и интересите на детето. Петият въпрос също не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като и по него не е налице соченото допълнително основание. Посоченото решение на ВКС е неотносимо към настоящия спор, тъй като в него е даден отговор на материалноправния въпрос относно предпоставките за лишаване от родителски права на основание чл.132, ал.1, т.2 СК. Отделно от това въззивният съд не е отрекъл правото на родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, да получава информация от родителя, упражняващ правата за състоянието на детето – здравословно, образователно и т.н. Въззивният съд е приел, че съвместното решаване на важните въпроси, касаещи здравословното състояние на детето, неговото образование и местоживеене е равносилно на споделено родителство, каквото не е уредено в СК. Противно на доводите на касатора, изводите на въззивния съд не противоречат на разрешението, дадено в т.2 от ТР № 1/2016 г. от 03.07.2017 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, според което разпоредбата на чл.59, ал.2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че законът изисква родителските права и задължения да се осъществяват заедно и поотделно от родителите в интерес на детето, и по общо съгласие на родителите, като в редица специални закони се изисква съвместно упражняване на родителските права, независимо от брачния статус на родителите, когато с тях се засягат особено важни за детето права и интереси (определяне на име, промяна в гражданството, издаване на паспорт и пътуване в чужбина, религиозното възпитание на детето, даване на съгласие за осиновяване). В случаите, в които между родителите на детето е постигнато съгласие упражняването на родителските права да бъде разпределено помежду им чрез определяне от съда на мерки относно упражняването им, след задължителна преценка на съда на интересите на детето като водещ критерий за определяне на конкретен режим на съвместно упражняване на родителските права, упражняването на правата, чрез които се защитават основни, дълготрайни интереси на детето (образование, лечение, управление на имущество и др.) може да се предостави съвместно на двамата родители. Настоящият случай обаче не такъв, тъй като между родителите не е постигнато споразумение по упражняване на родителските права. Въпросът може ли режимът на лични отношения да се определи освен с установяване на права за всеки от родителите, но и с поставянето на забрани, няма характер на правен въпрос, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение. Отделно от това, по него не се разкрива и сочената допълнителна предпоставка. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано с непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или с необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна в законодателството и обществените условия. Такава обосновка липсва в изложението – не е посочено коя норма на закона е непълна или неясна и съответно се нуждае от тълкуване и създаване на съдебна практика по прилагането й. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,