Определение № 3416 от 08.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4506/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби вх. № 3051 от 30.06.2022 год. от И. П. Ц., приподписана от адв. В. С. и вх. № 3183 от 07.07.2022 год., подадена от С. И. Д., М. А. А., П. Е. К., наследниците на Н. И. А. – Л. А. А., А. Н. А., И. Н. А. и С. Н. А., С. А. А., наследниците на В. Й. П. – Д. К. П., Е. В. Й. и К. В. Й., също представлявани от адв. В. С.. Касаторите не са доволни от решение № 117 от 26.05.2022 год. по въззивно гр. д. № 38/2022 год. на Шуменския окръжен съд, постановено по искове за собственост на реална част от 1 100 кв. м. от имот с идентификатор *** по КК на [населено място], целият с площ от 21,704 декара, номер по предходен план *, ЕКАТТЕ *, находящ се в [населено място], местност „Т.“. С него от една страна са отхвърлени предявените положителни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу „Сий сайд“ ЕООД, а от друга са уважени предявените от дружеството ревандикационни искове по чл. 108 ЗС за владените от ищците реални части от поземления имот, както и претенциите му по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователното им ползване. Установено е, че физическите лица-жалбоподатели имат постройки в спорния имот, които представляват част от рибарско селище, като претенцията си те обосновават с довода за осъществявано съвладение върху посочената реална част от имота, при равни квоти, за срок от 10 години. На свой ред дружеството се позовава на нотариален акт № 183/05.08.2009 год. за закупуване на процесния имот от Я. И. Х. и В. А. Х.. Последните се легитимират като собственици по силата на договор за замяна с Държавата, сключен на 26.01.2009 год., в който имотът е част от по-голяма площ, третирана от страните като горски фонд. В жалбите си касаторите поддържат оплакване за наличие на очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Според тях съдът е приел в противоречие с императивни правни норми, че процесният имот е бил гора, въпреки установените по делото данни, че процесната територия е била урбанизирана още през 1937 год. Изтъкват, че за включване на урбанизирана територия в горския фонд е необходимо осъществяване на посочената в чл. 13, ал. 2 ЗГ /отм./ процедура, приключваща с издаването на съвместна заповед от министъра на земеделието и храните и председателя на ДАГ. Ако имотът е определен като гора към 2008 год., то е необходимо да има и утвърден от председателя на ДАГ лесоустройствен план, изготвен по наредбата съгласно чл. 25, ал. 2 ЗГ /отм./., който подлежи също така на публикуване в ДВ. В подкрепа на тези аргументи касаторите се позовават на констатациите на вещото лице по приетата СТЕ. В представените изложения към жалбите поддържат наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани многобройни правни въпроси относно: приложението на института на придобивната давност в хипотезата на осъществявано съвладение от няколко лица; възможността за изпълнение на административен акт преди влизането му в сила по взаимно съгласие на страните и без да е искано предварителното му изпълнение; процесуалните задължения на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните, относимите факти и събраните доказателства, включително да се мотивира защо дава вяра на едни свидетелски показания, а на други не; възможността и надлежния ред за недопускане на част от поисканите свидетели, респективно за заличаване на допуснат свидетел; необходимото съдържание на доклада по чл. 146 ГПК, респективно указанията относно подлежащите на установяване факти, които съдът дължи при наведени твърдения за осъществявано съвладение на имот. Ответникът по касация „Сий Сайд“ ЕООД, чрез адв. Ив. К., оспорва жалбите в писмени отговори. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като излага съображения и по съществото на правния спор. При преценка за допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което следва да бъдат разгледани. Във връзка с наведеното оплакване за очевидна неправилност на обжалваното решение съобразява следното: При обсъждане на приетата по делото експертиза, съдебният състав е възприел становището на вещото лице, че едва с извършена актуализация на ЛУП на ДГС Варна от 2008 год. имот с идентификатор *** по КК на [населено място] попада в горски подотдели 155-м 1 и частично в 155-20, като индивидуален административен акт за утвърждаването му не е издаван. До тогава имотът е фигурирал в КК с трайно предназначение на територията „урбанизирана“ и начин на трайно ползване „за друг вид застрояване“ – попадащ от части в ПУП, одобрен с решение на Общински съвет от 2002 год. и от части в кадастрален план от 1937 год., одобрен със заповеди № 1680 и 1681 и Царски указ, за курортно предградие „Л.“. В същото време в мотивите си приема, че към момента на сключване на договора за замяна имотът не е бил урбанизирана територия, а част от горския фонд. Това се обосновавало с факта, че с издадените през 2008 год. АЧДС № 7259, № 7260 и № 7267 процесният терен бил актуван като държавен горски фонд с посочване на конкретен подотдел, отразен и на всяка от скиците, издадени от Държавно горско стопанство – Варна. На следващо място, с изменението на кадастралната карта със Заповед № КД-14-03-24/27.02.2009 год. на началник на СГКК-Варна имот с идентификатор *** по КККР бил посочен с начин на трайно ползване: „залесена територия“, както и останалите 4 имота, всички заедно нанесени на мястото на заличения имот с идентификатор *** по КККР, също с начин на трайно ползване: „залесена територия“. Позовал се още на обстоятелството, че към 1992 год. земята е извън границите на с. о. „Д. Т.“, в територия, заснета като „залесена“, с условни знаци за залесено „габър-дъб“ и дере - т. е. в територия, извън строителните граници на населено място. Било установено също, че в КВС процесният имот е част от имот № * с площ от 87,583 дка, с трайно предназначение: „горска територия“. Едва с одобряването на общия устройствен план на Община Варна /окончателен проект/, със заповед № РД-02-142200/03.09.2012 год. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, процесният имот попада в зона с отреждане „ТЗСП“ – Терени за специализирани паркове в урбанизирани територии. При тези мотиви настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на извода, че процесният имот е представлявал земя от горския фонд към момента на извършване на замяната с договора от 26.01.2009 год., поради съмнения за очевидна неправилност и явно противоречие с разпоредбите на действащия към този момент Закон за горите. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, при констатиране на основанието очевидна неправилност въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал. 1, т. 1-3 от същата разпоредба, поради което в рамките на настоящото производство не се налага обсъждане на формулираните от касаторите правни въпроси. Изложените във връзка с тях съображения ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разрешаване на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,