Определение № 50204 от 18.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 368/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. К. И. чрез адвокат Н. В. от АК-София срещу решение от 30.09.2020 г. по в.гр.д.№ 160/2020 г. на Окръжен съд Монтана, с което се потвърждава решение от 04.03.2020 г. по гр.д.№ 2206/2019г. на Районен съд Монтана и е уважен иск от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против И. К. И. за съществуване вземане на банката, съответно за сумите: 18 396,36 лева, ведно със законната лихва от 24.11.2010 г. до изплащането; 1164,94 лева – договорна лихва за времето от 18.04.2010 г. до 23.11.2010 г. и 39,87 лева - наказателна лихва за същия период, за които на 02.12.2010 г. е издадена Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 81912/2010 г. на РС Монтана. В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, но без да е формулиран конкретен правен въпрос. От „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД чрез адвокат А. К. от АК-Монтана е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди, а на банката се дължат разноски в заповедното производство и платените такси, разноски за юрисконсулт и счетоводна експертиза в исковото производство. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че банката има вземане за сумите по Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 02.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 81912/2010 г. на РС Монтана и въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 151/22.02.2011 г., което с постановление от 24.03.2017 г. на ЧСИ е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Съдът е установил, че въз основа на същата заповед и изпълнителен лист е било образувано ново изпълнително дело № 388/22.06.2017 г. по което са предприети изпълнителни действия, а вземането на банката е прехвърлено на трето лице, което е било конституирано като взискател на 19.06.2018 г., за което длъжникът е уведомен лично на 01.07.2019 г., с призовката за доброволно изпълнение. Според мотивите на съда, възражението, че вземането на банката е погасено по давност, е неоснователно, тъй като давността е била прекъсната на 24.11.2010 г. и съгласно чл.115, б.“ж“ ЗЗД не тече по време на съдебното производство, поради което предявеният иск на основание чл.422 ГПК е основателен. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с правната квалификация на искове да се признае съществуването на вземания, при проведено заповедно производство и направено в срок възражение от длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния спор и съдържат неговата преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на представените доказателства за уведомяване на длъжника за цесията от 31.01.2018 г., всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба и в този смисъл представляват доводи за неправилност по чл.281 т.3 ГПК. Въззивният съд изрично е посочил защо приема, че уведомяването на длъжника от новия кредитор /упълномощен от стария кредитор/ е произвело действие по отношение на него. Тези изводи са направени по вътрешно убеждение на решаващия състав, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след евентуално допускане на решението до касация, според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Ето защо липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Изложените в тази връзка съображения за недопустимостта на решението поради ненадлежна процесуална легитимация на страните също са несъстоятелни. От фактическа страна съдът е приел, че са предприети действия на принудително изпълнение от кредитора по сключен с банката договор за потребителски кредит от 18.12.2009 г., който е подал заявление по чл.417 ГПК на 24.11.2010 г., издадена е заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което е образувано изпълнително дело № 151/2011 г., по което последното изпълнително действие е било извършено на 03.06.2011 г. Съдебният изпълнител е прекратил производството на 24.03.2017 г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело на 22.06.2017 г., по което е постъпило възражение по чл.414 ГПК от длъжника и заявителят е предявил иск да се признае съществуването на вземанията, на основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК. При тези данни, изводите на въззивния съд за процесуалната легитимация при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя след издаването на заповедта за изпълнение са изцяло в съответствие с разясненията в т.10б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, поради което направеното възражение за недопустимост на решението е несъстоятелно. Липсата на изведен от касатора обуславящ изхода на делото и крайните изводи на съда в обжалваното решение правен въпрос, в неговото изложение към касационната жалба, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно основание, според т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Независимо от това, мотивите на обжалваното решение са изцяло в съответствие със практиката на ВКС, формирана с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.10 и постановеното междувременно ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. С тълкувателното решение по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, се обявява за загубило сила ППВС № 3/1980 г., основаващо се на нормата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, че докато трае изпълнителния процес относно вземането, давност не тече, а в тълк.дело № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, се приема, че за вземания по изпълнителни дела, образувани до приемане на тълк.д.№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, давността започва да тече от датата, на която е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г., т.е. 26.06.2015 г. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение не са в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касация основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а останалите съображения не обуславят извод за необходимостта да се измени съществуващата или да се създаде нова съдебна практика по въпроса за предпоставките, при които следва да бъде уважен предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, с оглед на което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От „Обединена българска банка“ АД, чрез адвокат А. К. от АК-Монтана, са поискани разноски пред касационната инстанция, но не са представени доказателства за такива, поради което съдът не ги присъжда. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение