Определение № 1971 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Л. В. от [населено място], Плевенска област, срещу въззивно решение № 67 от 15.02.2024 г. по в. гр. д. № 294/2022 г. на Плевенския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснато нарушение на чл. 348 ГПК и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260002 от 11.12.2020 г. по гр. д. № 816/2017 г. на Червенобрежкия районен съд, с което делбата на процесните имоти е извършена по реда на чл. 353 ГПК, и вместо това на основание чл. 348 ГПК са изнесени на публична продан нива с площ от 29,575 дка, находяща се в м. „А.“, [населено място], [община], представляваща имот № *, нива с площ от 37,919 дка, находяща се в м. „М. “, [населено място], [община], представляваща имот № *, пасище, мера, с площ от 4,897 дка, находяща се в м. „С.“, [населено място], [община], представляваща имот № *, съобразно одобреното разделение на първите два имота съгласно скица-проект № 15-1177425/06.11.2023 г., като получените от проданта суми се разпределят между съделителите съобразно правата им. С влязло в сила решение № 61 от 15.02.2019 г по в. гр. д. № 722/2018 г. на Плевенския окръжен съд, с което решение № 176 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 816 г. на Червенобрежкия районен съд е отменено частично, е допусната съдебна делба на нива с площ от 29,575 дка между П. П. Х. с квота 18/60 ид. части, Л. Л. П. с квота 12/60 ид. части, К. И. К. с квота 3/60 ид. части; Н. И. К. 3/60 ид. части, Ц. Д. А. с квота 4/60 ид. части, М. Ц. С. с квота 4/60 ид. части, З. Д. Д. – Р. с квота 2/60 ид. части, М. Д. Д. с квота 2/60 ид. части, Н. Б. Т. с квота 6/60 ид. части и Б. Б. Д. с квота 6/60 ид. части. Другите два имота са допуснати до делба между тях при следните квоти: 4/60 ид. части за Р. Г. С., 4/60 ид. части за П. В. С., 4/60 ид. части за И. В. И., 12/60 ид. части за Л. Л. П., 3/60 ид. части за К. И. К., 3/60 ид. части за Н. И. К., 6/60 ид. части за П. П. Х., 4/60 ид. части за Ц. Д. А., 4/60 ид. части за М. Ц. С., 2/60 ид. части за З. Д. Д. – Р., 2/60 ид. части за М. Д. Д., 6/60 ид. части за Н. Б. Т. - 6 дяла и 6/60 ид. части за Б. Б. Д.. Страните притежават права върху процесните имоти по силата на наследствено правоприемство и прехвърлителни сделки, извършени преди предявяването на иска за делба. След влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителите Р. Г. С., П. В. С., И. В. И. и З. Д. Д.- Р. са се разпоредили със своите идеални части от нива с площ от 37,919 дка, находяща се в м. „М. “, и пасище, мера, с площ от 4,897 дка, находяща се в м. „С.“, като са я продали на ищеца в първоинстанционното производство Л. Л. П., което е обективирано в нот. акт № 69/11.04.2019 г. Ц. Д. А. е починал на 06.01.2019 г. и е оставил за свои наследници по закон М. Ц. С. – дъщеря, както и З. Д. Д. – Р. и М. Д. Д., деца на починалия преди това негов син Д. Ц. Д., които са конституирани по делото. В хода на производството пред въззивната инстанция Л. Л. П. е починал и е оставил за свои наследници по закон Р. К. П. – съпруга, както и Н. Л. В. и И. Л. П. – дъщери. В заключението на приетата пред въззивната инстанция съдебно-техническа и оценителна експертиза е посочена пазарната стойност на допуснатите до делба имоти, като вещото лице е изготвило различни варианти за тяхното разделяне, като от нивата в м. „А.“ се образуват 6 отделни дяла по вариант 1 и също толкова по вариант 2 при различен размер на отделните дялове, като проектът не предвижда дялове за всички съделители. От нивата в м. „М. “ също се образуват 6 отделни имота по вариант 1 и 9 отделни имота по вариант 2, като два от тях са под 3 дка и при невъзможност да се образуват дялове за всички съделители с оглед броя им и техните права, както и големината на имотите. При вариант 2 пасището – мера в м. „С.“ се разделя на два имота съответно от 2 и 2,897 дка, при невъзможност да се образуват дялове за всички съделители. Предложен е и вариант 3, съгласно който нивата в м. „А.“ се разделя на два имота, а тази в м. „М. “ на седем имота, без да са отчетени обстоятелствата относно починалите в хода на процеса съделители, както и липсата на изразено съгласие за поставяне на имот в общ дял. Процесуалният представител на въззивника Л. П. е заявил в съдебно заседание на 20.10.2022 г., че не подържа жалбата в частта относно начина на разпределение на дяловете. С оглед на така установеното съдът е приел, че видът и броят на делбените имоти, както и значителният брой съделители с различни права, не позволява образуването на дялове в натура за всеки един от тях, поради което делбата следва да се извърши по реда на чл. 348 ГПК чрез изнасянето им на публична продан. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, които са заявени във въззивната жалба като оплаквания, но в последствие не се поддържат пред въззивната инстанция, и 2. Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд да изнесе имотите, предмет на съдебна делба, на публична продан при наличие на други способи за прекратяване на съсобствеността. Ответниците по жалбата не са подали писмени отговори. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос следва да се отбележи, че съгласно приетото с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на решението, а по неговата правилност е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато има задължение служебно да следи за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца. Тоест, когато потвърждава, респ. отменя първоинстанционното решение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда всички доказателства, доводи и възражения на страните, а само онези от тях, които са посочени във въззивната жалба или които са свързани с валидността и допустимостта на решението, с приложението на императивни материалноправни норми или със задължението на съда да следи за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца. Съобразно константната практика съдът служебно избира способа, по който следва да извърши делбата, поради което обстоятелството, че пълномощникът на въззивника е заявил в проведеното открито заседание, че не поддържа изложените във въззивната жалба оплаквания във връзка с него, не представлява пречка съдът да се произнесе по този въпрос, още повече че впоследствие, във връзка с направени в жалбата доказателствени искания, е приета повторна съдебно-техническа експертиза и е осъществена процедурата по одобряване на изготвените проекти за разделяне на имотите, каквото не е било сторено от първата инстанция. Поставеният въпрос е обоснован с твърдението, че жалбата срещу решението по извършване на делбата е била оттеглена, както и че в тази й част същата е бланкетна, поради което съдът е следвало да се произнесе само относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, което не кореспондира на данните по делото. Както се посочи по-горе, съдът не е обвързан от желания от страната способ на извършване на делбата, а освен това въззивната жалба съдържа и конкретно оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение на принципа за получаване на реален дял от всеки от съделител. Липсва противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3418/2013 г. на ВКС, І г. о., по този въпрос. По отношение на втория поставен въпрос следва да се посочи, че според съдебната практика законосъобразният способ за извършване на делбата винаги е обусловен от конкретна фактическа обстановка. Решаващият мотив на съда по спорния въпрос за избора на способ за извършване на делбата на земеделски земи измежду съставяне на разделителен протокол, обявяването му за окончателен и теглене на жребий /чл. 350 - чл. 351 ГПК/, или разпределение на земеделските земи в реални самостоятелни дялове /чл. 353 ГПК/ или изнасяне на имотите на публична продан /чл. 348 ГПК/, когато не е възможно реализирането на делбата чрез някой от другите два способа, е обусловен от фактически предпоставки, различни за всяко дело - брой на съделителите, брой и вид на имотите, предмет на делбения процес, възможност за реално обособяване и др. Именно тези различия бележат многообразието на съдебните решения, но в настоящия случай не е налице противоречиво прилагане на конкретните разпоредби, регламентиращи способите по извършване на делбата. Съгласно практиката на ВКС делбата на процесните имоти не би могла да се извърши по реда на чл. 353 ГПК по възприетия от първоинстанционния съд начин, при който едни съделители да получават реален дял в натура, а други парично уравнение на дяловете им, в каквото се състои искането на касаторката. Липсва противоречие на въззивното решение със сочената в изложението практика на ВКС (решение № 493 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 3861/2008 г., ІІІ г. о., и др.), отнасяща са до различни от настоящата хипотези. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,