Определение № 671 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 8151 от 02.09.2022 г., подадена от „СЕРДИКА СПОРТНИ ИМОТИ” ЕАД, чрез адвокат З. Д. от АК - Х., срещу въззивно Решение № 136 от 26.07.2022 г. по в.гр.д.№ 202/2022 г. на Апелативен съд - Бургас. Препис от касационната жалба е връчен на ответниците по касация С. К. К., Е. К. Д., Д. Д. Т., Н. С. Т. и М. С. Т., от които е постъпил отговор по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат В. Х. от АК – Бургас и адвокат Л. Б. от АК - Р.. Поддържат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендират присъждането на разноски за защитата им пред ВКС. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260031 от 25.02.2022 г. по гр.д.№ 2401/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е прието за установено по отношение на „Сердика спортни имоти” ЕАД, че ищците (понастоящем – ответници по касация) са собственици на сграда с идентификатор № ****, намираща се в [населено място], [община], област Б., по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-106 от 09.12.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, адрес на сградата: [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, със застроена площ от 87 кв.м., брой етажи 2, преназначение: курортна, туристическа сграда, като дружеството е осъдено да предаде на ищците владението на процесната сграда на ищците. Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на С. К. А., роден на 18.08.1889 г., починал на 04.10.1971 г., бивш жител на [населено място], понастоящем – [населено място]. С протокол № 3 от 23.03.1919 г на Кюприйския селско-общински съвет при Бургаската околия на наследодателя на ищците е отстъпено право на строеж върху държавна земя от 2 дка и 5 ара. За [населено място] (сега- [населено място]) през 1962 г. е одобрен регулационен план с нанесен кадастър от 1959 г., в който е заснет имот № * с графично измерена площ от 1 720 кв.м. За имот № * е отразено в разписния списък, че е двор на С. А. и удостоверение № 472 от 14.04.1965 г. за признато право на строеж за парцели * и *, кв. 38. С регулационния план от 1962 г. от имот № * са образувани два парцела - * и *, кв. 38, отредени за индивидуално жилищно строителство. Първоначално за имот № * е бил образуван само парцел *, в който е заснета полумасивна жилищна сграда, а впоследствие е променена регулацията на парцела, като е нанесен и парцел * в кв. 38. Няма данни кога и на какво основание е извършена тази промяна. С типов договор от 28.07.1967 г. за отстъпване на право на строеж, въз основа на взето решение по протокол от 18.07.1967 г. на ИК на СОНС - [населено място] е отстъпено право на строеж на Ц. В. Ц. върху парцел *, кв. 38, целия от 650 кв.м. за построяване на жилищна сграда съгласно одобрен проект. Както преди отстъпването на правото на строеж, така и след него, акт за държавна собственост за терена - парцел *, кв. 38, не е бил съставен. Ц. В. Ц. е изградил сграда в имота след издадено разрешение за строеж от 09.12.1969 г. В сега действащата КККР на [населено място] от 2008 г. сградата е обозначена с идентификатор **** (процесната сграда). Съгласно заповед от 1975 г. за промяна на регулационния план парцели * и * в кв. 38 са слети с парцел *, кв. 38 по плана на [населено място], за разширяване на терена за почивната станция на Комитета за държавен и народен контрол, която станция е била изградена през 1965-1966 г. в парцел *, кв. 38 по плана на [населено място]. В АДС № 8074 от 12.06.1968 г. е посочено, че почивната станция е от 2 181 кв.м. и е построена върху държавен терен от общо 1 770 кв.м., за който са издадени АДС № 3095 от 28.09.1959 г. и АДС № 3096 от 28.09.1957 г. Със заповед № 36 от 10.01.1976 г. на ОНС - Бургас е отчуждено отстъпеното право на строеж от наследниците на С. А. върху бивш парцел *-*, жилищната сграда, направените подобрения и трайни насаждения в същия парцел. След отчуждаването парцел *-* е включен в парцел *, кв. 38 по плана на [населено място], отреден за почивен дом. Със заповед № 386 от 18.03.1977 г. на ОНС - Бургас е отчуждено отстъпеното право на строеж на Ц. В. Ц. върху бившия парцел *-*, изградената от него жилищна сграда (процесният имот), направените подобрения и трайни насаждения в същия парцел. След отчуждаването парцел *-* е включен в парцел *, кв. 38 по плана на [населено място], отреден за почивен дом. След влизане в сила на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, наследниците на С. К. А. са направили искане за възстановяване на собствеността по реда на този закон относно терена, върху който е било учредено право на строеж на техния наследодател съгласно протокол № 3 от 23.03.1919 г. на Кюприйския селско-общински съвет при Бургаската околия, а именно – върху терена от 2 дка и 5 ара. Реституционното производство е завършило с Решение № 2229 от 13.07.1994 г. по гр.д.№ 2872/1994 г. по описа на ВС на РБ, ІІІ г.о., с което на наследниците на С. К. А., б.ж. на [населено място] е възстановена собствеността върху недвижим имот, находящ се в [населено място] от 2 дка и 5 ара, обективиран в протокол № 3, ст. II от 23.03.1919 г. на Кюприйския селско-общински съвет, бивша Бургаска околия, част от който съставлява парцел *-* по плана на града от 1962 г. Последвал е спор за собственост по предявени искове по чл. 108 ЗС от наследниците на С. К. А. срещу Държавата, за установяване на собствеността на наследниците на С. А. върху терена от 2 дка и 5 ара и осъждането на държавата да предаде владението му на ищците. С влязло в сила Решение по гр.д.№ 212/2018 г. на Апелативен съд – Бургас е прието за установено по отношение на Държавата правото на собственост на ищците (наследници на С. А.) върху реална част с площ от 2 163 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 6 497 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], която част е обозначена с жълт щрих на скица - неразделна част от решението; Държавата е осъдена да освободи и предаде на ищците посочената реална част от 2 163 кв.м. След приключване на делото тази реална част е нанесена в кадастралната карта като самостоятелен ПИ с идентификатор ***, като върху нея попада процесната сграда. За да уважи иска по чл. 108 ЗС за настоящия ПИ ***, съдът е приел, че още към м. април 1939 г. наследодателят на ищците С. К. А. е придобил по давност собствеността върху земята, върху която му е било отстъпено право на строеж. Това право на собственост са наследили неговите наследници след смъртта му през 1971 г., поради което към 1977 г., когато е била отчуждена от наследниците част от терена, а друга част е била незаконно завзета от държавата, наследниците на С. К. А. са били собственици на целия терен, а държавата го владее без правно основание. В изпълнение на съдебното решение, със Заповед № РД-11- 294 от 19.12.2019 г. на Областен управител на Област Бургас е отписана от актовите книги за държавна собственост и предадена на ищците реална част с площ 2 016 кв.м. от бивш поземлен имот с идентификатор ***. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели (А. Ц. и С. С. - от една страна, а от друга - И. Р. и Й. М.), като е съпоставил изнесеното от тях с констатациите при извършения през 2021 г. оглед на имота, обективирани в заключението на в.л. Раканова, депозирано пред ОС на 11.10.2021 г. Съгласно СТЕ процесната сграда е монолитна, масивна, стоманобетонна, двуетажна с плосък покрив. Първият етаж се състои от две стаи от които едната със собствен санитарен възел, отделен санитарен възел, коридор, тераса и стълбище, а вторият етаж се състои от две стаи, дневна с кухненски кът, баня-тоалетна, коридор, тераса и стълбище. Сградата е с външна мазилка боядисана с фасаген, поставена е РVС дограма и щори на едната стая, вратите са таблетни от масивно дърво. Стените са със шпакловка и боядисани с латекс, подова настилка-ламинат и теракотени плочки. В санитарните възли е изпълнена фаянсова облицовка по стените. Парапетът на стълбището е метален. Към момента на огледа сградата е неподдържана, не е добре стопанисвана, негодна е за ползване и се нуждае от основен ремонт. Има течове от покрива, таваните са разрушени и деформирани, а металните конструкции са с корозия. Част от мазилките са подкожушени. Осветителните тела, ел. ключове, контакти и част от таблите на вратите са демонтирани. Има пукнатини по мазилката около касите на вратите. При огледа вещото лице не е констатирало в сградата да е монтиран СОТ. Свидетелят С., който е посетил сградата в деня, в който е дал показания пред окръжния съд (21.07.2021 г.), също не е видял монтирана охранителна система, а достъпът му до сградата е бил свободен и непрепятстван от никого. При тези данни съдът не е кредитирал показанията на свидетелите от втората група относно това, че процесната сграда е охранявана и достъпът до нея е ограничен. Относно състоянието на сградата към момента съдът е кредитирал заключението на вещото лице. Обсъден е представеният по делото акт за частна държавна собственост (АЧДС) № 7929 от 01.06.2017 г., с който (освен терена от общо 6 497 кв.м., представляващ имот с идентификатор *** - „Почивна база П.”) като държавна собственост са описани двете сгради разположени в него: първата от 1 153 кв.м. на четири етажа (т.н. от свидетелите „станция“) и процесната сграда с идентификатор към момента на съставяне на акта **** (посочена, като курортна, туристическа сграда на два етажа със застроена площ от 87 кв.м.). В АЧДС е отразено, че върху актувания имот държавата е предоставила правата на управление първоначално на Министерския съвет на РБ. В графата „забележки” е отразено, че със заповед и договор от 2018 г. актуваният имот – включително процесната сграда е предоставен за управление на Министерство на младежта и спорта. На 16.05.2019 г. е вписана апортна вноска на процесната сграда в капитала на дружеството ответник – „Сердика спортни имоти” ЕАД, чийто едноличен собственик на капитала е Държавата чрез Министерство на младежта и спорта. Няма предходно съставен акт за държавна собственост за процесната сграда. Обсъден е и АЧДС № 9375 от 02.04.2019 г., в който отново е описан същия имот (терен с две сгради), като за процесната сграда със стар идентификатор **** е посочено, че налице изменение съгласно заповед от 2018 г. на СГКК. От правна страна е прието следното: Съгласно чл. 2, ал. 4 ЗДС не са държавна собственост имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. „Сердика спортни имоти” ЕАД е с едноличен собственик на капитала Министерство на младежта и спорта – т.е. едноличен собственик на капитала е Държавата, като процесната сграда е част от направена от Държавата апортна (непарична) вноска, ведно с терена и другата сграда, описани като „Почивна база П.”, в капитала на ответното дружество съгласно отразеното вписване на 16.05.2019 г. Държавата в случая е праводател на ответника по иска за т.н. „Почивна база П.” – терен и сгради, включително за процесната сграда. На основание чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение по гр.д.№ 212/2018 г. на Апелативен съд - Бургас, с което между наследниците на С. К. А. и праводателя на дружеството – Държавата, е разрешен спора по чл. 108 ЗС за терена, има действие и спрямо правоприемника. По тази причина е прието за установено между страните по настоящото дело, че към м. април 1939 г. и към момента на влизане в сила на съдебното решение, наследодателят на ищците, респ. - неговите наследници (ищците по делото) са собственици на терен от 2 163 кв.м., който по действащата КККР е обозначен като поземлен имот с идентификатор № *** и върху който в периода 1969 г. - 1977 г. е построена процесната сграда. С придобиването на терена по давност от наследодателя на ищците през 1939 г. той е престанал да бъде държавна собственост. До отнемането му от Държавата (1976 - 1977 г.) теренът е бил собствен на С. А., а след неговата смърт е станал собствен на неговите наследници. Ето защо към момента на отстъпването на право на строеж от държавата с типов договор от 28.07.1967 г. в полза на Ц. В. Ц. за изграждане на процесната сграда, Държавата не е била собственик на терена, поради което отстъпването на правото на строеж е извършено от несобственик и не може да се противопостави на действителния собственик на терена към този момент – наследодателя на ищците. Съответно - изградената от Ц. Ц. сграда (процесната), по правилата на приращението – чл. 92 ЗС, е станала собственост на собственика на терена – наследодателя на ищците, а след неговата смърт през 1971 г.– на неговите наследници по закон. Заповедта от 1975 г. за промяна на регулационния план, съгласно която парцели * и * в кв. 38 са слети с парцел *, кв. 38 по плана на [населено място], за разширяване на терена за почивната станция на Комитета за държавен и народен контрол, издадена при действието на ЗТСУ (отм.) няма пряко отчуждително действие. Законът предвижда провеждане на отчуждителна процедура, като завземането на отчуждените имоти става след обезщетяване на собствениците. В случая за процесната сграда е проведено отчуждително производство, но не спрямо действителния собственик, а спрямо третото лице подобрител на чужд имот (Ц. Ц.). Доколкото Ц. Ц. не е придобил собственост върху построената от него сграда поради ненадлежно учредено право строеж, извършеното отчуждаване на сградата през 1977 г. от него също не е произвело действие спрямо действителния собственик. Въпреки липсата на надлежно проведената отчуждителна процедура и липсата на обезщетяване на действителния собственик, след 1977 г. процесната сграда е била отнета и незаконно завзета от Държавата. В този смисъл са както свидетелските показания на свидетелите Ц. и С. за предоставяне на почивната станция (като част от която е описана и процесната сграда) последователно за нуждите на различни държавни ведомства, така и отразяванията по актовете за държавна собственост. Съгласно чл. 2, ал. 2 (Нова - ДВ, бр. 107 от 1997 г., изм., бр. 45 от 1998 г.) от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ), възстановява се собствеността върху всички недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Предишната редакция на ал. 2, която е била в сила до изменението с ДВ, бр. 45 от 1998 г. гласи: „Възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1962 г.”. В случая отчуждаването на процесната сграда не по установения от закона ред е било извършено от несобственик през 1977 г., поради което до влизането в сила на изменението с ДВ, бр. 45 от 1998 г. на 25.04.1998 г. за наследниците на С. А. не е било предвидено възстановяване на собственост по силата на закона. Възстановяването на собствеността в полза на наследниците на С. А. за процесната сграда е било предвидено и е настъпило по силата на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ (редакция съгласно ДВ, бр. 45 от 21.04.1998 г.), считано от 25.04.1998 г. Изложеното е мотивирало съда да приеме за доказано твърдението, че към момента на предявяване на настоящия иск (09.10.2020 г.) ищците се легитимират като собственици на процесната сграда на основание приращение към собствения им терен преди отнемането от държавата и последвала реституция по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ. Ответното дружество е поддържало, че собствеността върху процесната сграда е придобита чрез апортна вноска в капитала му. Прехвърлянето на права върху сградата чрез включването й като непарична вноска в капитала на ответното дружество е извършено от несобственик, поради което за процесната сграда ответникът не би могъл да противопостави правата си на действителните собственици – ищците по делото. Поддържано е възражение, че процесната постройка е била придобита по давност от Ц. В. Ц. преди отчуждаването през 1977 г., което е намерено за неоснователно. По делото не е установено кога точно Ц. Ц. е построил сградата, нито е установено дали постройката е владяна от него и за какъв период. Поддържано е и възражение, че ответникът, присъединявайки владението на праводателя си (Държавата), е придобил по давност чрез непрекъснато несмущавано владение процесната постройка, като владението е започнало след 1977 г. и е продължило до момента на предявяване на иска. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ (в сила от 21.11.1997 г.), изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, т.е. от 21.11.1997 г. Предвид това, дори за периода след 1977 г. до 21.11.1997 г. Държавата (чрез ведомствата на които е била предоставена за ползване т.н. „станция”), да е осъществила някаква фактическа власт и върху процесната постройка, за този период по силата на закона давност не тече. Давността за процесната постройка е могла да започне да тече, считано от 22.11.1997 г., но по делото не е доказано, че след 22.11.1997 г. Държавата, а след включването на постройката в капитала на ответното дружество - и това дружество, са осъществили непрекъснато и несмущавано владение с продължителност повече от 10 години. Показанията на ангажираните от ответника свидетели Р. и М. – служители в охранителна фирма, която към момента осъществява охрана на „станцията”, не изясняват спорния въпрос – след 1997 г. владяна ли е процесната постройка, от кого и за какъв период. От показанията на посочените от ищците свидетели Ц. и С. се установява единствено, че неясно за какви периоди и неясно за какви точно нужди процесната постройка е била използвана от служители на „станцията”. Съгласно техните показания, от преди повече от 13 години сградата е необитавана, а по данни на свидетеля Ц. след 2005 г. постройката е изоставена и не се използва. Заключението на вещото лице Р. относно настоящото състояние на постройката потвърждава соченото от свидетелите Ц. и С., че много отдавна тази постройка не се ползва както за курортни, така и за други нужди. Горното сочи, че, дори Държавата чрез ведомствата, на които е била предоставена почивната станция, да я е ползвала или владяла в определен период, не е установено, че е осъществено непрекъснато владение от 10 години в рамките на релевантния период. Събраните доказателства сочат също прекъсване на владението, осъществявано от праводателя на ответника, продължило много повече от шест месеца (чл. 81 ЗС). Прекъсването е настъпило през 2005 г., а от момента на завладяването на процесната сграда от ответника през 2019 г. е започнала да тече нова давност. Няма спор, че към момента на предявяване на иска ответникът владее процесната сграда. Владението на ответника е започнало след включването на постройката в капитала на дружеството на 16.05.2019 г., поради което към момента на предявяване на иска - 09.10.2020 г., не е установено да е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок за придобиване на постройката по давност, респ. – не е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. По съображения, че са доказани кумулативните предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 108 ЗС, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Възприетите разрешения, на различни въпроси, в мотивите на приключилото дело, между ищците и праводателя на ответника – държавата, с предмет – право на собственост върху терена, ползват ли се със сила на пресъдено нещо в настоящото производство, с предмет – право на собственост върху сграда?”; 2. „При отчуждаване на недвижим имот, по реда на ЗТСУ (отм.), за пораждане действието на отчуждаването (възникване на собствеността, в полза на държавата), необходимо ли е действителният собственик да е получил обезщетение? Има ли значение, дали и кой е получил обезщетение срещу извършеното отчуждаване, за да се придобие правото на собственост от държавата, ако заповедта за отчуждаване е влязла в сила?”. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д.№ 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК и т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; втори въпрос - в противоречие с Решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр.д.№ 6670/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 250 от 13.07.2020 г. по гр.д.№ 2955/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д.№ 2145/2020 г. на ВКС, І г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на обжалването. Липсва основанието за допускане касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма). Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт не е предпоставка за допускане касационно обжалване, ако не са осъществени условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Първият от формулираните в изложението въпроси не обективира основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът касае приложението на чл. 298, ал. 1 ГПК, но по начина, по който е формулиран, не предполага даването на принципен отговор, а по-скоро обобщава несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка за субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 212/2018 г. на Апелативен съд – Бургас. Това несъгласие почива на собствената преценка на касатора за съдържанието на формираната правораздавателна воля, която преценка не намира опора в данните по делото. При произнасянето си по спорния предмет въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на посоченото решение в съответствие с правилата на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 299 ГПК, съобразно които е бил длъжен да приеме за непререшаем въпроса за титулярството на правото на собственост върху терена (понастоящем заснет като ПИ с идентификатор ***) и основанието, на което собствеността е придобита от ищците. Изводите на въззивния съд са съобразени с трайно установената практика на ВКС, в която е прието, че силата на пресъдено нещо на решението следва да бъде зачетена от съда, пред когото то се представя; то е задължително за страните и преклудира споровете по всички релевантни факти, осъществени до постановяването му, независимо дали са били наведени в процеса или не. Не е налице твърдяното противоречие с постановките на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение. Тълкуването не означава забрана съдът да почерпи данни за основанието на иска от мотивите към съдебния акт, защото именно в тях се съдържат констатациите относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право и тъй като диспозитивът на решението не винаги може да обхване всички тези белези, то мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. В случая, влязлото в сила решение по гр.д.№ 212/2018 г. на АС - Бургас обвързва страните по настоящото дело, като с него по непререшаем начин е установено, че собствеността върху настоящия ПИ № *** е придобита от наследодателя на ищците през 1939 г. с произтичащите от това изводи за осъществено реституционното основание по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. С оглед заявените в настоящото производство последователно осъществили се във времето придобивни основания спрямо процесната сграда (приращение, наследяване и реституция), въззивният съд е бил длъжен на първо място да обсъди статута на терена, във връзка с което и съобразно чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК – да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Произнасянето на въззивния съд не разкрива противоречие както с т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, така и с останалата релевирана от касатора практика (т. 2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д.№ 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК и т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросите под № 2 също не обуславят допускане на обжалването. Същите предполагат по делото да е установено, че завземането на процесната сграда от Държавата е предшествано от влязла в сила заповед за отчуждаване, издадена на основание чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ (отм.). В случая е прието, че заповед за отчуждаване е постановена, но на първо място тя не е издадена в лицето на действителните собственици на постройката, наред с което по делото не е обсъждано и не е прието да е влязла в сила. Освен това въззивният съд не е отдал решаващо значение на факта получено ли е обезщетение за сградата от наследниците на С. К. А. (в качеството им на действителни собственици на сградата по силата на чл. 92 ЗС и настъпилото през 1971 г. наследствено правоприемство) или не. В този смисъл въпросите под № 2 нямат обуславящо значение за изхода на делото, доколкото в едната си част почиват на твърдение за факт, какъвто в процеса не е установен, а в другата – не кореспондират с решаващите мотиви на съда. Безспорно установеният факт, че заповед по чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ (отм.) не е издавана на името на наследниците на С. К. А. е обосновал извода за осъществен фактическия състав по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ с произтичащото от това заключение за придобиване на собствеността върху сградата от ищците, считано от 25.04.1998 г. Така формираните изводи не влизат в противоречие с тълкувателните мотиви на актовете, релевирани от касатора във връзка с обсъжданите въпроси. Точно обратното – реституцията е мислима само в хипотеза, когато преди това съответният имот е бил обобществен. Следователно, приемайки, че собствеността върху процесната сграда е възстановена на ищците по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, съдът имплицитно и в съответствие с релевираната от касатора практика е приел, че преди това (през 70-те години на ХХ век) тази собственост е била придобита от Държавата, но при допуснати нарушения, обосноваващи приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ. При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски за защитата им пред ВКС, както следва: сумата 2 000 лв. общо на С. К. К. и Е. К. Д., както и сумата 2 000 лв. общо на останалите трима ответници по касация. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия