Определение № 2837 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5430/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№6469/27.07.2023г., подадена от П. Т. К. и Х. П. К., двамата от [населено място], [община], приподписана от адв. В. Н. от АК-М., и касационна жалба с вх.№7409/05.09.2023г., подадена от С. Т. М. от [населено място], приподписана от адв. В. Н. от АК-М., срещу решение №163, постановено на 14.06.2023г. от Окръжен съд-Хасково, ІІ-ри състав по в. гр. д. №268/2023г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по отношение на „Й. инженеринг“ ЕООД и „Перспектива.Арх“ ЕООД, че притежаваното от С. Т. М., П. Т. К. и Х. П. К. право на строеж, възлизащо общо на 6/9 ид.части, за построяване на сграда в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], е погасено по давност в полза на собствениците на терена. В изложението към подадената от П. Т. К. и Х. П. К. касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост). Според касаторите при постановяване на решението си въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е изследвал и не е установил правилно правната природа на протоколното решение от 20.04.1976г. на ИК на ГНС Х., неговите вещноправни последици и произтичащите от това решение права и задължения за страните. Посочват, че въззивният съд изцяло е възприел мотивите към обжалваното пред него първоинстанционно решение. Поддържат също така, че както първоинстанционния, така и въззивния съд неправилно са обосновали решенията си с нормата на чл. 67 ЗС, която считат за неприложима в конкретния случай. Според касаторите нормата на чл. 67 ЗС е неприложима, тъй като в полза на техните праводатели е прехвърлена собствеността върху 2/3 идеални части от жилищната сграда (т.е. право на строеж в тяхна полза отделно от сградата не е било учредявано), построена в процесното дворно място, ведно с 2/3 идеални части от правото на строеж, а правото на строеж е неделимо от правото на собственост върху сградата и се съдържа в него. От тези съображения извеждат извод, че при разрушаване на сградата правото на строеж се запазва, независимо от правния способ за неговото придобиване. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба „Й. Инженеринг“ ЕООД и „ПерспективалАрх“ ЕООД, двете дружества чрез процесуалния си представител адв. М. Ю. С. от АК-К., изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. В изложението към подадената от С. Т. М. касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.Съдът има ли процесуално задължение за обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)? Според касатора при постановяване на решението си въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е изследвал и не е установил правилно правната природа на протоколното решение от 20.04.1976г. на ИК на ГНС Х., неговите вещноправни последици и произтичащите от това решение права и задължения за страните. Посочва, че въззивният съд изцяло е възприел мотивите към обжалваното пред него първоинстанционно решение. 2.Съдът има ли процесуално задължение да определи правната квалификация на предявения иск? Съдът обвързан ли е от предложената от ищеца правна квалификация? Според касатора както първоинстанционният, така и въззивният съд неправилно са обосновали решенията си с нормата на чл. 67 ЗС, която в конкретния случай счита за неприложима, като решенията са обосновани с фактически доводи, които са неотносими към предмета на спора. Поддържа, че се касае до неправилно определена правна квалификация на предявения иск. 3.Погасява ли се правото на строеж, ако постройката или част от нея погине? Позовава се на разпоредбата на чл. 66, ал. 2 ЗС, според която правото на строеж не се погасява, ако постройката или част от нея погине, освен ако в акта за учредяване е предвидено друго, като посочва, че в полза на нейните праводатели е прехвърлено правото на собственост върху идеална част от сграда, ведно с правото на строеж за тази идеална част. Посочва, че в случая не са налице изключения, при които с премахването на постройката се погасява и правото на строеж, като например в случаите на временни постройки със статут по чл. 120 ППЗТСУ (отм.) когато за терена има нови предвиждания или когато обектът не представлява „строеж“ по смисъла на § 1 ДР на ППЗТСУ (отм.), съответно § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба „Й. Инженеринг“ ЕООД и „Перспектива.Арх“ ЕООД, двете дружества чрез процесуалния си представител адв. М. Ю. С. от АК-К., изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: „Й. Инженеринг“ ЕООД и „Перспектива.Арх“ ЕООД са предявили срещу П. Т. К., Х. П. К. и С. Т. М. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за установяване, че притежаваното от тях право на строеж, възлизащо на 4/9 ид.части за С. М. и по 1/9 ид.част по отношение на П. К. и Х. К., за построяването на сграда в ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], е погасено по давност в полза на „Й. Инженеринг“ ЕООД и „Перспектива.Арх“ ЕООД поради неупражняването му в законоустановения срок. Поддържали са, че сградата, върху която ответниците по иска са притежавали право на собственост ведно с правото на строеж върху земята, била разрушена още към края на 80-те години на ХХ век, от който момент за носителите на правото на строеж е възникнало правото да я възстановят в първоначалния й вид съгласно чл. 66, ал. 2 ЗС, но повече от 30 години ответниците не са се снабдили с необходимата строителна документация и не са предприели действия по възстановяване на сградата в първоначалния й вид, поради което правото на строеж е погасено по давност в полза на собствениците на терена. Твърдяли са, че това следва от нормата на чл. 67 ЗС, като погасителната давност е започнала да тече от 01.01.1990г. (датата на разрушаване на сградата) и до датата на предявяване на иска правото на строеж е погасено. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК П. Т. К. и Х. П. К. са оспорили така предявения иск като неоснователен с твърдението, че сградата е престанала да бъде годен обект на правото на собственост след 2005г. като периодът на нейното рушене е започнал след 1996г. Поддържали са, че предпоставките на чл. 67 ЗС не са налице, тъй като се касае за закупуване на собственост върху жилищна сграда, построена върху държавна земя, ведно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, а не за учредяване на суперфиция по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗС. Поддържали са също така, че в конкретния случай след разрушаването на сградата предвижданията на ПУП не са позволявали и не позволяват и към настоящия момент възстановяване на сградата в първоначалния й обем, което не води до погасяване на правото им по чл. 66, ал. 2 ЗС. Аналогични съображения за неоснователността на предявения иск са изложени и в подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор от С. Т. М.. При постановяване на решението си въззивният съд е посочил, че първата съдебна инстанция е провела редовно производство, в рамките на което са установени всички относими към предмета на делото факти, чрез надлежното участие на страните и въз основа на валидно събраните доказателства. Съобразил е, че спор по отношение на доказаните обстоятелства по делото няма, но между страните съществува спор по отношение на правните последици на установените факти и обстоятелства. Съобразено е от фактическа страна, че с решение №73 по протокол №И-7 от 20.04.1976г. на ИК на ГНС-Х. И. В. И. и Т. Г. К., праводатели на ответниците, са определени за купувачи на 2/3 идеални части от жилищна сграда, построена върху държавна земя-парцел V в кв. 197 по плана на [населено място], ведно с 2/3 ид.части от правото на строеж, от което е направен извод, че правото им на строеж е върху чужда земя (държавна собственост), а с оглед последващите разпоредителни сделки, воденото между Общината и физическите лица дело за делба на земята, постановлението за възлагане на недвижимия имот от ЧСИ на Н. Д. Б. след проведена публична продан и извършената от Н. Б. в полза на дружествата-ищци разпоредителна сделка, спорното право на строеж е върху земя на дружествата. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е прието, че в процесния имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] някога е съществувала сграда, която била изоставена и се е саморазрушила, като част от свидетелите сочат, че тя не съществува повече от 20 години (И.-П. и П.), а други свидетели (Д.) сочат, че сградата не съществува повече от 10 години. Съобразено е, че писмените доказателства (издадени от общината удостоверения) ясно извеждат, че сградата в процесния имот е разрушена от 2013г., както и че не е нанесена в кадастралната карта, одобрена със заповед от 2006г. Прието е, че съобразно тази верига от категорични доказателства се налага несъмнения извод, че към 2006г. в терена не съществува сградата, която някога е била обект на собственост на праводателите на ответниците по иска и според разпоредбата на чл. 67 ЗС правото да се осъществи строежа на същата е било налично до 2011г. Изложени са и допълнителни съображения, че ако се приеме, че сградата е съществувала до 2013г., то този алтернативен срок изтича през 2018г., но и към тази година липсват доказателства сградата да е възстановена. Съобразено е също така, че няма никакви доказателства ответниците по иска да са инициирали дори съответните административни процедури за осъществяване на правото на строеж, като е посочено, че в тази насока е приетото пред първоинстанционния съд заключение на вещо лице. Прието е, че събраните доказателства несъмнено доказват, че наличната постройка е погинала преди повече от 15 години и не е възстановена в рамките на груб строеж и съобразно параметрите си в срока по чл. 67 ЗС от титулярите на правото на собственост, поради което и същото е погасено. Изложени са съображения, че от времето, в което една сграда загуби характеристиките си на „груб строеж“, тя престава да бъде годен обект на правото на собственост, а представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда, като за носителя на правото на строеж възниква правото да я възстанови в първоначалния й вид, но ако в петгодишния срок по чл. 67 ЗС той не я възстанови до етап „груб строеж“, правото на строеж се погасява по давност. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че съществуващото след погиването на сградата право на строеж върху чужд имот е било погасено по давност чрез неупражняване в предвидения в чл. 67 ЗС петгодишен срок. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените в изложенията правни въпроси. На първо място следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в рамките, очертани с подадените въззивни жалби, в които оплаквания по отношение на изложената от първоинстанционния съд фактическа обстановка не се съдържат. Доказателствата са обсъдени с оглед наведените във въззивните жалби доводи, вкл. по отношение на протоколното решение на ИК на ГНС от 20.04.1976г., с твърдения за необсъждането на което касаторите обосновават наличието на основание за допускане на касационното обжалване. Решението на ИК на ГНС е надлежно обсъдено от въззивния съд, вкл. и с оглед неговите правни последици, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по поставения и в двете касационни жалби въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими и допустими доказателства и то съвкупно. Нови доказателства, които да задължават въззивния съд да извърши самостоятелен анализ в поддържания от касаторите смисъл във въззивното производство не са представени. Не е налице и поддържаното от касатора С. Т. М. основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали съдът има задължението да определи правната квалификация на предявения иск и обвързан ли е от предложената от ищеца правна квалификация. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил, че искът е предявен на основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че правото на строеж, което праводателите на касатора са притежавали, е погасено по давност поради неупражняване в предвидения в чл. 67 ЗС срок (което изрично е посочено в исковата молба). Именно по тези твърдения и доводи въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението. Действително в посочената в изложението практика на ВКС се приема, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова (решение №24 от 28.01.2020г. по гр.д.№4744/2008г. по описа на ІІ г.о. на ВКС, постановено от състав на І г.о. на ВКС), като изпълнението на задължението за обсъждане на доказателствата от значение за съществуването на спорното право, е съществено условие за правилността на съдебното решение и съдът не може да откаже да обсъди приобщени към делото доказателства, от които зависи правилното произнасяне по предявения иск (решение №115 от 30.04.2013г. по т.д. №805/2011г. на ІІ т.о. на ВКС). Това разрешение обаче намира приложение само когато спорът по доказателствата е отнесен и пред въззивния съд, между страните съществува спор за правната им природа, както и за фактите и обстоятелствата, данни за които се съдържат в събраните доказателства, вкл. и при довод, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност. Разрешението би било приложимо и м хипотеза, при която въззивният съд изцяло е игнорирал установените от доказателствата факти и не ги е съобразил при постановяване на решението си. В настоящия случай, както вече беше отбелязано, подобна хипотеза не е налице, тъй като между страните не е съществувал спор по фактите, а единствено спор досежно правните последици на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, което е посочено и в обжалваното решение. Както е прието в решение №60088/28.06.2021г. по гр.д.№3948/2020г. на I г.о. на ВКС, въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите си, ако въззивната жалба съдържа оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и когато в жалбата или в писмения отговор е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили. Необсъждането на тези доводи би представлявало процесуално нарушение. Въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск в очертаните от въззивната жалба предели с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения (решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на І г.о. на ВКС). При обсъждането на наведените с въззивната жалба доводи по приложението на материалния или процесуалния закон въззивният съд излага собствените си мотиви по поставените от жалбоподателя въпроси по приложението на материалния и процесуален закон, като може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, ако споделя изводите му по така поставените въпроси (решение №60088/28.06.2021г. по гр.д.№3948/2020г. на I г.о. на ВКС и посочената в него съдебна практика). С тази практика на ВКС въззивния съд изцяло се е съобразил. Не е налице и поддържаното от касатора С. Т. М. основание за допускане на касационното обжалване по въпроса погасява ли се правото на строеж, ако постройката или част от нея погине, в хипотеза, при която правото на строеж е придобито по силата на възмездно придобивно основание заедно с правото на собственост върху сградата, а не е било учредено в полза на нейните праводатели. Последователно в практиката си ВКС приема, че разпоредбата на чл. 67 ЗС намира приложение и в хипотеза, при която след построяването на сградата, същата по някаква причина загуби характеристиките си на "груб строеж". От този момент тя престава да бъде годен обект на правото на собственост, а представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част от незавършена сграда и за носителя на правото на строеж възниква правото да я възстанови в първоначалния й вид. Ако в петгодишния срок по чл. 67 ЗС той не я възстанови до етап на "груб строеж", правото на строеж се погасява по давност. Следователно давностният срок започва да тече от момента, в който сградата е престанала да има посочените в § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ характеристики, а не от пълното й разрушаване, респ. от разчистването на терена. Приемането на противното би означавало да се допусне ограниченото вещно право на строеж, което обременява имота на собственика, да съществува без да има предвидимост дали ще бъде упражнено и в какъв срок, респ. съществуването на полуразрушени и негодни за ползване сгради през неопределен период от време, което не е целта на закона (решение №70 от 02.12.2020г. по гр.д.№4106/2019г. на ІІ г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Посоченото в изложенията решение №675 от 26.01.2011г. по гр.д.№656/2009г. на І г.о. на ВКС касае съвършено различен правен въпрос, а именно възможността за придобиване на право на собственост отделно от терена не само въз основа на изричен акт за учредяване на право на строеж, но и когато се извърши прехвърляне, което изключва постройката от притежанието на дворното място, т.е. прехвърля се сграда заедно с правото на строеж върху дворното място. Единствено в този смисъл е направен извод, че при погиването на сградата правото на строеж се запазва, независимо от правния способ за неговото придобиване, т.е. както в хипотеза, при която правото на строеж е било надлежно учредено, така и когато сградата е била прехвърлена заедно с правото на строеж върху терена. Въпросът за погасяването на правото на строеж след изтичане на предвидения в чл. 67 ЗС срок от момента, в който сградата погине във втората хипотеза в това решение не е бил разглеждан. По тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените в изложенията правни въпроси. С оглед изхода на спора в полза на всеки един от ответниците по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата от 1500 лв., представляваща направените по делото разноски. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение