Определение № 2124 от 26.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1037/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против определение № 74/10.01.2024 г. по в.ч.гр.д. № 3395/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 12008/20.10.2023 г. по гр.д. № 3637/2023 г. на РС–Пловдив за прекратяване на производството по делото в частта относно предявените от дружеството срещу И. М. Д. евентуални осъдителни искове за дължими суми по договор за потребителски кредит № CARU-18158487/05.10.2020 г., сключен между ответницата и цедента “БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. – клон България. С частната касационна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на определението на окръжния съд. Изразява се несъгласие с изложените мотиви, че предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, във връзка с които в исковата молба е направено изрично волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, са недопустими, тъй като правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница е сключеният договор за кредит. Изтъква се, че въведеното от ищеца условие за разглеждане на осъдителния иск е отхвърлянето на установителната претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК поради ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Сочи се, че съдържащото се в исковата молба изявление на кредитора за обявяването на кредита за предсрочно изискуем е нов факт. Счита се, че при отхвърляне на установителния такъв в горната хипотеза за ищеца е налице правен интерес от разглеждането на евентуалния осъдителен иск, по отношение на който се поддържа, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-късен момент – с връчването на исковата молба. Искането за допускане на касационно обжалване на определението се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се релевира, че окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на касационната инстанция по отношение на допустимостта на съединяване на осъдителен иск в условията на евентуалност в производството по чл. 422 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът И. М. Д. оспорва частната касационна жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. В случая окръжният съд, за да потвърди прекратителното определение на първата инстанция, е приел, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на банката в този смисъл може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. Същото поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Дал е отговор, че това представлява факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Акцентирал е, че доколкото правното основание на заявената претенция е договорът за кредит и съдебното решение следва да отразява материалноправното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, то липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита. Като е съобразил изложеното по-горе и заявеното в частната жалба, че правният интерес от предявяването на осъдителни искове в условията на евентуалност е обусловен от възможността съдът да не уважи изцяло установителната ищцова претенция при липса на уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е стигнал до извода, че тези евентуални искове се явяват недопустими, тъй като имат същото основание и страни като главните искове по чл. 422 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая частният касатор само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне към частната касационна жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Соченото от страната относно допустимост на “съединяване на осъдителен иск в условията на евентуалност в производството по чл. 422 ГПК” е общо формулирано и не може да се приеме за конкретно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърденията, че по делото се касае за процесуалноправен въпрос, разрешен от втората инстанция в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), не могат да обусловят допуск до касация при липса на поставен конкретен такъв. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но не може да формулиран служебно от касационната инстанция с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл.6 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от частния касатор допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касационен контрол на определението на Окръжен съд – Пловдив. Ответникът по касация претендира, но не представя доказателства за извършването на разноски, поради което такива не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,