Определение № 1627 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2926/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. С. С. като пълномощник на Т. К. Х., срещу въззивно решение № 112 от 12.04.2024 г., постановено по гр. д. № 45/2024 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, в частите по предявените срещу жалбоподателката насрещни искове. В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба“. По този въпрос се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на четвърто г. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на четвърто г. о., решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на първо т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на второ т. о., решение № 111/3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о.; 2. 1. „навлизането на ограда в съседен имот, в рамките на допустимите стойности на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, представлява ли въздействие по смисъла на чл. 109 ЗС, което създава за собственика на имота пречки по-големи от обикновените по чл. 50 ЗС и което да обуславя основателност на иска по чл. 109 ЗС“; 2.2. „следва ли да се приеме за основателен иск по чл. 109 ЗС, когато въздействието върху съседния имот се изразява в навлизането на ограда, което е с минимално отклонение над допустимите стойности по чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри и без ищецът да е изложил твърдения и да е доказал в производството какви пречки създава навлизането на оградата за пълноценното ползване на имота“. Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, решение № 197/29.01.2020 г. по гр. д. № 1047/2019 г. на ВКС, първо г. о., решение № 793/26.10.2009 г. по гр. д. № 1627/2008 г. на ВКС, четвърто г. о., както и с въззивни решения, които не са допуснати до касационно обжалване. Ответниците по касация Е. Х. Г. и Е. П. Г., чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. Посочват, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 778 от 11.07.2023 г. по гр. д. № 3662/2022 г. на Районен съд – Перник, с което Т. К. Х. е осъдена да премести съществуващата ограда, находяща се в УПИ *.-*, собственост на Е. и Е. Г., на изток в съответствие с границата по регулационен план за УПИ *-* и УПИ *.-*, отразена графично между т. 5 до т. 10 и е отменено решение № 1043/24.10.2023 г. с което е допълнено първоначално постановеното решение за отхвърляне на насрещните искове на ответниците и вместо него е постановено ново по същество, с което на основание чл. 109 ЗС Т. К. Х. е осъдена да премести съществуващата на място ограда между собствения й недвижим имот, представляващ УПИ *.-*, в кв. 47 по регулационния план на [населено място], с площ по скица от 833 кв. м., и собствения на Е. Х. Г. и Е. П. Г., недвижим имот, представляващ УПИ *.-* в кв. 47, в частите от т. 3 до т. 5 и от т. 10 до т. 29, отразени графично в комбинирана скица, изготвена на 05.06.2023 г. от вещото лице К. Г. М. към повторната съдебно–техническа експертиза /л. 147 от първоинстанционното дело/ по регулационната линия между двата имота, отразена със син цвят в същата скица, представляваща неразделна част от съдебното решение. Въззивното решение не е предмет на касационно обжалване в частта, с която е потвърдено първоинстанционното за осъждане на Е. и Е. Г. на основание чл. 109 ЗС, вр. чл. 52 ЗС да преустановят неоснователните действия, с които пречат на Т. Х. да упражнява правото си на собственост върху УПИ *.-*, като премахнат насажденията, намиращи се в собствения им УПИ *.-*, в нарушение на изискванията на чл. 52 ЗС за спазване на нормативно установените отстояния със съседния УПИ *.-*: 16 броя растения от дървесен тип „Т. Смарагд“, намиращи се в северната част на имота, изобразени графично от т. 11 до т. 26. Пред настоящата инстанция производството е висящо по предявените насрещни искове срещу Т. К. Х., в частите, с които същите са уважени. По делото е установено, че оградата между собствените на страните УПИ *.-* и УПИ *.-*, в кв. 47, не е разположена по действащата регулационна граница, като навлиза в УПИ *.-* /собственост на Е. и Е. Г./, с площ от общо 14 кв. м. Част от нея, от към пътя, с дължина 2, 90 м. е трайно материализирана на място и е изградена по регулационната линия. Отклоненията в останалата част са различни, като най-малкото е 11 см. /т. 29/, а най-голямото 52 см. /т. 23/. В тази част оградата е от бетонни колове и телена мрежа /нетрайно материализирана на терена/, поради което техническата експертиза е приела, че допустимите отклонения съгласно чл. 18, ал. 4, б. „б“ от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. са до 40 см., каквито са тези от т. 3 до т. 5 и от т. 10 до т. 29 от комбинираната скица към заключението, като в тази част навлизането в УПИ *.-*, е с общо 9 кв. м. В останалата част от т. 5 до т. 10 отклонението надвишава 40 см. /в областта на насажденията, които ответниците по главните искове са осъдени да премахнат/, като достига най-много до 52 см. В решението на първоинстанционния съд е прието, че доколкото навлизането в съседния имот е минимално в частите, в които не надвишава 40 см. и в рамките на допустимото отклонение, то същото се явява правомерно и не обуславя наличието на пречки, по-големи от обикновените за ползване имота на Г.. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че неоснователните действия, предмет на насрещните негаторни искове се изразяват в разполагането на оградата между двата съседни имота не по регулационната линия между тях, а навътре в УПИ *.-* в кв. 47 по плана на [населено място]. Обсъдено е оплакването на жалбоподателката, че е придобила имота си с поставена ограда по описания начин. Обуславящите изводи са направени въз основа на разясненията на Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, т. 3, според които искът по чл. 109 ЗС дава защита на собственика не само срещу неоснователните действия на други лица, но и срещу поддържани от тях състояния, които препятстват упражняването на правото на собственост в пълен обем. Посочено е, че неосъществяването на действия за изместване на оградата по регулационната линия представлява по съществото си поддържане на състояние, при което оградата не е по регулационната/имотната граница. За неоснователни са счетени оплакванията на жалбоподателката, възпроизведени и в касационната жалба, че местоположението на оградата се отклонява незначително от регулационната граница, с оглед на което създадените пречки не са по-големи от обикновените. По делото е установено, че отклонението за частта, за която исковете са уважени от първоинстанционния съд е от 40 см. до 52 см., а за частта, за която са отхвърлени – от 11 см. до 40 см. Площта от имота на Г. в посочените части е съответно 5 кв. м. и 9 кв. м. или с навлизането на оградата в имота им, към съседния такъв са заградени общо 14 кв. м. Съдът е приел, че посочените отклонения, както и обстоятелството, че собственикът е възпрепятстван да ползва такава площ от имота си, не могат да се приемат като обичайно пречене от собственика на съседния имот по смисъла на чл. 50 ЗС. Изложил е съображения, че в случая разпоредбите на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, които е взел предвид районния съд, за да отхвърли частично насрещните искове, нямат самостоятелно значение. Те установяват правилата, по които се идентифицират границите на поземлените имоти, които са част от основните кадастрални данни по смисъла на чл. 27, ал. 1, т. 1 ЗКИР. Същите детайлизират нормата на чл. 43, ал. 1, т. 5 ЗКИР, която посочва данните, които се вземат предвид за установяване границите на имотите в урбанизираните територии. Обосновал е извод, че нормата на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. урежда допустимите отклонения в точността на кадастралната карта. Доколкото те водят до изменение границите на поземлените имоти, същите са относими в исковите производства по предявени собственически искове. Те обаче нямат самостоятелно значение в тях и когато собственикът на недвижим имот се противопоставя на ползването на същия или на извършването на действия в него, макар и те да касаят площ и граници в допустимите отклонения по чл. 18 от Наредбата, тези действия са неоснователни и собственикът може да търси защита срещу тях с иск по чл. 108 или чл. 109 ЗС. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения първи процесуалноправен въпрос. В трайната съдебна практика е възприето, че въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд, както и да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съобразяване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В настоящата хипотеза съдът е обсъдил оплакванията в жалбите и на двете насрещни страни, изразяващи се в такива за неправилност на решението, в резултат на погрешни правни изводи. В тази връзка е анализирал събраните доказателства и е преценил правнорелевантните факти. Обобщен, вторият материалноправен въпрос се свежда до това дали минималното навлизане на част от ограда в съседен имот е основание да се изисква премахване на това нарушение по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС и дали същото може да обуслови наличието на пречки, по-големи от обикновените за ползването на имота. Обуславящите изхода на делото въпроси са разрешени в съответствие с установената задължителна практика на ВКС, включително с Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според което двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. За уважаването на иска е необходимо във всички случаи да се докаже, че върху собствения на ищеца имот е осъществено неоснователно въздействие, но и че същото създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В случая приетата от въззивния съд фактическа обстановка е обусловила извод за наличието на такива пречки, като е прието, че отклонението в рамките на допустимата грешка според Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, няма самостоятелно значение за преценка основателността на негаторните искове. Даденото разрешение на поставения втори материалноправен въпрос съответства на практиката, обективирана в решение № 164 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 834/2023 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 516/02.08.2024 г. по гр. д. № 257/2023 г.. на ВКС, първо г. о. В същите е прието, че в исковите производства установяването, че фактическа власт или други въздействия върху реална част от съседен имот, която реална част е в рамките на допустимата грешка по чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 14.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, няма самостоятелно значение при преценка основателността на искането за предаване на владението или основателността на негаторния иск. Ако е налице съгласие на собствениците или са спазени нормативните изисквания фактическата власт върху чуждата реална част се упражнява правомерно от ответника. В случая обаче оградата е поставена без съгласието на ищците по насрещните искове и в нарушение на изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 11 ЗУТ, с оглед на което обстоятелството, че е завзета площ от имота на ищците в рамките на допустимата грешка по цитираната Наредба, се явява неотносимо. Не се разкрива противоречие с представената с касационната жалба практика, в която е била приложима нормата на чл. 43, ал. 1, т. 5, б. “б“ ЗКИР, в която е посочено, че заснемането на съществуващата на място ограда между два имота е част от данните, които служат за установяване на границите между имотите с цел отразяването им в кадастралната карта. Тази практика /включително приложените определения на касационната инстанция, с които не е допуснато касационно обжалване на въззивни решения/ е относима при нанасяне на поземлени имоти в кадастралната карта. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика, включително и тълкувателна такава, като не се налага нейното осъвременяване. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответниците по касация сумата 1 200 лв., представляваща направени разноски /за адвокатско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение