Определение № 50216 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1062/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД против решение № 102/24.01.2022 г. по гр.д. № 2705/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 262546/19.04.2021 г. по гр.д. № 12074/2017 г. на СГС касаторът е осъден да заплати на И. Г. К. сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП на 07.10.2016 г. и сумата от 214,50лв., представляваща обезщетение за имущестевни вреди, ведно със законната лихва от 21.07.2017 г. до окончателно изплащане на главниците. Подадена е касационна жалба и от И. Г. К. срещу същото въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на И. Г. К. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД за заплащане на разликата над 45 000 лв. до 120 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП на 07.10.2016 г., и за разликата над 214,50 лв. до 429 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, както и в частта на разноските. Касаторите излагат становища, че решението на САС е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Всеки от тях поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Взаимно си оспорват касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на заключенията по двете съдебно автотехнически експертизи /основна и допълнителна/, че при процесното ПТП водачът на участвалия в произшествието автомобил е нарушил задълженията си по чл. 35, ал.4 ЗДвП във връзка с чл. 5, ал.2 ЗДвП – бил е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и поради това, при избиране скоростта на движението да се съобрази с конкретните пътни условия, така че да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, включително ако възникне опасност за движението. Позовал се е на свидетелските показания на водача на джипа и пътувалата в колата негова спътница, че същите са били наясно, че пътуват в тъмната част от денонощието, в условията на валежно време и наличие на много вода по пътната настилка, което спроед съда задължава водачът да избере съответна за тези пътни условия скорост, в т.ч. по-ниска от конкретно избраната от него. Поради което е заключил, че застраховатгеля т следва да отговаря по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ. По отношение поведението на пострадалия пешеходец е съобразил, че преди настъпването на инцидента последният е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за целта място, при това - очевидно без да положи дори най-елементарна грижа или съобразителност, възприемайки останалите участници в движението, което е могъл да направи. САС е изложил съображения,че преди настъпването на сблъсъка, автомобилът е бил ясно видим за пешеходеца, защото е бил наблизо и се движил със сравнително ниска скорост, а в конкретната житейска ситуация, пешеходецът е могъл да изпълни задължението си по чл. 113, ал.1, т.1 ЗДвП, което недвусмислено би дало възможност на самия водач своевременно да узнае за намерението на пешеходеца да пресече именно на мястото на удара, което със сигурност не е обозначено като пешеходна пътека и така да пропусне пешеходеца. Освен това пешеходецът е възприел конкретната обстановка - пресича оживен булевард, в тъмната част от денонощието, на бърз ход и то не на пешеходна пътека, каквато обаче е имало в близост. Въззивната инстанция се е позовала на експертното заключение, че аварийното спиране дори и при бърз ход на пешеходеца е било технически възможно, независимо че пешеходецът е навлязъл рязко и внезапно на платното за движение. Поради което е направил извод, че възражението за съпричиняване от страна на пострадалия се явява доказано, като приносът за произшествието трябва да се разпредели поравно. Относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция е анализирала получените при ПТП травматични увреди, а именно - травматичен шок, черепномозъчна травма (мозъчно сътресение, хематом и охлузвания на лявата скулна област на главата), контузия на гърдите (фрактури от 3- то до 12- то ребра в ляво, хемопневмоторакс в лявата гръдна кухина, подкожен емфизем в ляво), травми на опорнодвигателния апарат (счупване на лявата хълбочна кост на таза, счупване на двата клона на двете срамни кости на таза, малък ретроперитонеален хематом на левия бъбрек). Отчел е необходимостта от спешна медицинска помощ, болнично и оперативно лечение в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, поставянето в медикаментозна кома. Преценил е факта на първоначално и повторно приемане в болнично заведение и времетраенето им. Съобразил е, че общо лечебният и възстановителен период на всички получени увреждания е продължил около една година, считано от деня на злополуката, а през този период ищецът е търпял болки и страдания, затруднения при дишане, хранене и говор, затруднения при предвижване и обслужване в ежедневието. Изрично е посочил, че през първите 4 месеца ищецът е провеждал лечението си при условията на постелен режим, с чужда помощ за ежедневните потребности. Възстановителният период и състоянието на касатора са били преценявани и с оглед депозираните гласни доказателства. САС е отчел и състоянието в момента - лявата част от тялото му имала смущения в движенията – при движение, влачел крака си и бил с ограничени движения на лявата ръка, макар да бил изключително добре ориентиран във времето и в ситуацията. САС е заключил, че справедливото обезщетение възлиза на 90 000 лв., което следва да се редуцира на 45 000 лв. след прилагане на процента съпричиняване. В изложението към касационната жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: 1/ Следва ли да бъде уважено искането за назначаване на повторна съдебна еспертиза, ако по делото са налице заключения, в които се съдържат противоречиви изводи и представлява ли процесуално нарушение недопускането на повторна експертиза?; 2/ Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на решението си да разгледа всички наведени от старните доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба и да обоснове защо отхвърля същите и ако не стори това, дали решението е постановено при процесуални нарушения?; 3/ При определяне степента на съпричиняване подлежи ли на съпоставка броя и тежестта на нарушенията на деликвента и тези на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното поризшествие? Въвежда за всеки въпрос допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, като следва: по първи въпрос – с решение № 243/31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010г. на ВКС, I г.о. и решение № 659/02.10.2009 г. по гр.д. № 1193/2008г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос – с решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о. и решение № 166/15.07.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г.о. и по трети въпрос – с решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 57/01.08.2018 г. по гр.д. № 1677/2017 г. на ВКС, I т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос не отговаря на изискването към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С него се излага оплакване за допуснато процесуално нарушение, поради което е насочено към проверка по същество на касационната жалба. Предполага обсъждане на доказателства по делото – преценка на заключения на експертизи, за да се установи налице ли е твърденото противоречие в тях, а оттук и да се прецени необходимостта от назначаване на повторна експертиза. Вторият и третият правен въпрос не покриват предпоставките по отношение на въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е обсъдил изрично поведението на пострадалото лице – в какво се е изразило то, явява ли се противоправно и дали е допринесло, респ. в каква степен за настъпване на вредоносните последици. Съответно анализирал е поведението и на двамата участници в ПТП, съобразил е конкретната пътна обстановка, времето на инцидента, предприетите действия/бездействия на лицата, вменениете им от закона задължения, настъпилите вреди, като доказателствата и обстоятелствата са обсъдени поотделно и във връзка едно с друго. Касаторът изразява несъгласие с крайните фактически и правни изводи, които доводи не могат да бъдат съобразявани във фазата по чл.288 ГПК. По касационанта жалба на И. К.: В изложението са посочени правни въпроси, които се свеждат до обобщения въпрос за критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимущестевни вреди от деликт. Същият не отговаря на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В константната практика на ВКС, на част от която се позовава и касаторът – решения по т.д. № 246/2019г. на ВКС, II т.о., т.д. № 1205/2019г. на ВКС, II т.о., т.д. № 3144/2018 г. на ВКС, II т.о., е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, интензивността на страданията, вида на вредите. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, вкл. продължителността на проведеното лечение – болинчно и в домашни условия, последиците и понастоящем от увреждането, необходимостта от чужда помощ в началото на възсстановителния период, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора. Оспорването от страна на касатора на фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че позоваването на съдебна практика на въззивна инстанция във фазата по чл.288 ГПК по казуси относно аналогични увреждания е ирелевантно за производството пред ВКС. В тях са дадени разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД, които се основават на констатираните конкретни и специфични за казуса обстоятелства, които не са идентични с процесния случай – време на настъпване на деликта /променени социално-икономически условия/, продължителност на възстановителния период, възраст на пострадалия, доказаност на конкретни болки и страдания. Всеки конкретен случай е зависим от обхвата на твърдените и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание, и обусловен от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението, от собствената му устойчивост, адаптивност към вредата и възможност за преодоляване. Горното налага извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в неговата цялост. Доказателства за извършени разноски е представило само застрахователното дружество – във връзка с подадения от него отговор на касационна жалба на пострадалото лице. Тъй като видно от договора за правна защита и съдействие възнаграждението е било договорено въобще за процесуално представителство във връзка със защитата на страната срещу касационната жалба на И. К., а не само за изготвяне на отговор и предвид изхода от спора пред настоящата инстанция, на осн. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на застрахователя следва да се присъди сумата от 3 600 лв. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС