Определение № 50032 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Н. М. и М. В. М., чрез пълномощника адв. А. В., против въззивно решение № 260006 от 24.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 487/2019 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 330 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 78/2019 г.на Районен съд - Дупница, с което е уважен предявеният от Н. П. Б. против О. Н. М. и М. В. М. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и са присъдени съдебни разноски. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Н. П. Б. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. Н. П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: С обжалваното въззивно решение Окръжен съд - Кюстендил е потвърдил първоинстанционното решение на Районен съд - Дупница, с което е обявен за недействителен по отношение на Н. П. Б., по предявения от нея иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД против О. Н. М. и М. В. М., договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 71, том III, peг. № 8594, дело № 730 от 26.10.2018 г. на нотариус Д. Г., с рег. № 518 и район на действие Районен съд - Дупница, с който О. Н. М. е продала на сина си М. В. М. 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68789.606.268.2.37, с административен адрес: [населено място], ж. к. ,,Развесена върба“, бл. № 2, вх. А, ет. 5, ап. № 37, със застроена площ от 89,98 кв. м., заедно с прилежащите части към самостоятелния обект: мазе № 7, с площ 9,67 кв. м. и 2,02 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че качеството на кредитор на ищцата е установено, като по отношение на едно от посочените още в исковата молба вземания – по запис на заповед, включително с влязло в сила съдебно решение. Изложил е, че въпреки събраните гласни доказателства във въззивното производство, не е установено при условията на пълно и главно доказване от ответната по иска страна, чиято е доказателствената тежест, че договорът за заем е унищожаем като сключен при условията на измама, т. е. че насрещната страна е създала невярна представа за действителното положение относно съществените елементи на договора, която да опорочи волята на за заемополучателката до степен да не го сключи. Състоянието на заблуждение, както е поддържано от тази страна, а не на принуда или грешка /каквито възражения липсват/ следва да е предизвикано умишлено, а не да е резултат от погрешни субективни изживявания на лицето, т. е. че е сключила сделката, поради липса на информираност, незнание на същността и правните последици. Ответницата е пълнолетно физическо лице с натрупан житейски опит и осъществяващо търговска дейност, като не се поддържа, че не й била дадена възможност да се запознае с договора преди да го подпише, още по-малко че тези обстоятелства /измамливо поведение на насрещната страна/ са били налични и към подписване на анекса от 2014 г., който отново визира правоотношение по договор за заем. Вземането както по договора за заем, така и по записа на заповед, са възникнали преди сключването на договора за продажба между ответниците по иска и законовата презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, с оглед близката родствена връзка – ответниците са майка и син не е оборена. Оспорването на знанието от страна на приобретателя не е надлежно въведено като възражение, но дори и при преценка на такова – от събраните гласни доказателства не може да бъде установено категорично, че узнаването е станало след сключване на договора, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 71, том III, peг. № 8594, дело № 730 от 26.10.2018 г. на нотариус Д. Г.. Преценени в съвкупност събраните по делото доказателства обосновават основателността на иска. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Касаторите считат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Следва ли въззивният съд при условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора?“. Сочат в противоречие решение № 198/08.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 3/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о. и решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ІV г. о. Касаторите не са формулирали въпрос във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът за задълженията на въззивният съд – да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като обсъди доказателствата е относим, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в това число и с посочената от касаторите в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Касаторите поставят въпроса във връзка с оплаквания за липса на обсъждане на възражение им за унищожаемост на договора за заем, респ. подписаната запис на заповед от О. Н. М.. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по всички релевирани от касаторите в отговора на исковата молба и въззивната им жалба доводи и възражения срещу предявения иск. Допуснал е събирането на гласни доказателства по искане на тези страни. Обсъдил е заедно и поотделно събраните по делото доказателства, обосноваващи основателността на иска. Аргументирал се е, че ответницата е пълнолетно физическо лице с натрупан житейски опит и осъществяващо търговска дейност, като не се поддържа, че не й била дадена възможност да се запознае с договора преди да го подпише, още по-малко че тези обстоятелства /измамливо поведение на насрещната страна/ са били налични и към подписване на анекса от 2014 г., който отново визира правоотношение по договор за заем. Както и, че разглеждания случай е установено, че вземането както по договора за заем, така и по записа на заповед, са възникнали преди сключването на договора за продажба между ответниците по иска и законовата презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е оборена от събраните доказателства. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е нарушил задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите не са формулирали правен въпрос. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Касаторите са били длъжни да посочат ясно въпрос с предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК съдържание. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение