Определение № 60699 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1700/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 74 от 03.02.2021г. по в.гр.д. № 2828/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 2168 от 14.04.2020г. по гр.д. № 7761/2017г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца Н. Д. С., на основание чл.2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 321 вр. с чл. 194 - чл. 196 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 05.06.2012г., ведно със законната лихва от 05.06.2014г. до окончателното изплащане. Ответникът - Прокуратурата на Република България поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/. Моли то да бъде отменено частично, като бъде намалено по размер присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливост, прокламиран в чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за това дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът дължи преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.II ППВС № 4/68г., в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в т.19 ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в решение № 38/27.02.2020г. по гр.д. № 2720/2019г. на Четвърто г.о., в решение № 165/16.06.2015г. по гр.д. № 288/2015г. на Трето г.о., в решение № 53/07.05.2019г. по гр.д. № 3528/2018г. на Трето г.о. и в решение № 60/14.05.2019г. по гр.д. № 2324/2018г. на Четвърто г.о.. Ищецът С. не подава отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от лице с надлежна процесуална легитимация, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел за установено, че с постановление от 20.12.2009г. по ДП №. 17882009г. на НСл.С ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 2 НК за това, че в периода от началото на м. 04. 2009г. до 19.12.2009г., в [населено място], [населено място] и [населено място], е участвал в организирана престъпна група, състояща се от др. 9 лица, създадена с користна цел и в която е участвало длъжностно лице – държавен служител от МВР – Т. А.. Спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение на съда от 20.12.2009г., впоследствие през м. 06.2010г. изменена на „парична гаранция“, а през м. 05.2012г. – изменена в „подписка“. Наказателното производство е приключило по отношение на Н. С. с оправдателна присъда от 19.05.2012г.,постановена от първоинстанционния съд, влязла в сила на 05.06.2012г.. Въззивният съд е съобразил при определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпление, при осъществени всички елементи от фактическия състав на специалната деликтна отговорност по ЗОДОВ, следните конкретни правнорелевантни обстоятелства: вида и тежестта на престъплението, в което е обвинен пострадалият, което е тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като предвиденото наказание за него е лишаване от свобода от три до десет години; продължителността на наказателното производство от две години и пет месеца, която е разумна с оглед естеството на повдигнатите обвинения и броя на привлечените към наказателна отговорност лица; наложената най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 6 месеца; обстоятелството, че оправдателната присъда е постановена от първоинстанционния съд и тя не е протестирана от органите на прокуратурата; преживените силни притеснения от повдигнатото обвинение и влошеното психично здраве от „задържането под стража“, които не е установено да са с по-голям интензитет от обичайните; паралелно воденото по време наказателно производство за идентично на процесното обвинение с приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 9 месеца, от което също са търпяни неимуществени вреди, които са предмет на обезщетяване по друго гражданско производство, все още висящо и неустановената причинно-следствена връзка между процесното незаконно обвинение и влошеното здравословно състояние на увредения, доколкото вещите лица по медицинската експертиза са заявили, че заболяванията, посочени в исковата молба са се проявили преди повдигане на процесното обвинение в престъпление. Въз основа на тези обстоятелства е счел за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размерът от 10 000лв. за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, до който размер е уважен от първоинстанционния съд предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, в настоящия съдебен състав, намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Той е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, която е безпротиворечива, част от която цитирана в касационната жалба, вкл. задължителната такава. САС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /вида и тежестта на обвинението в престъпление, разумната продължителност на наказателното производство, срока на изтърпяване на най-тежката мярка за неотклонение "задържане под стража" – 6 месеца, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, липсата на влошаване на здравословното му състояние вследствие на процесното незаконно обвинение, и наличието на друго обвинение в идентично престъпление по друг наказателен процес срещу пострадалия през времетраенето на процесното наказателно производство, доколкото болки и страдания са произтекли от двете обвинения в престъпления, с оглед преценка интензитета на претендираните неимуществени вреди/, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда, като същевременно съдът е съобразил наличието за процесния период на друго паралелно наказателно производство срещу ищеца по идентично престъпление, производството по което е прекратено поради недоказаност, по което ищецът също е търпял неимуществени вреди, вкл. за приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 9 месеца - предмет на друго исково производство. Мотивите на въззивното решение отразяват решаваща дейност, съдържат подробни собствени фактически и правни изводи, както и отговор на конкретните оплаквания във въззивните жалби, поради което не е налице и противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001г. по т.д. № 1/ 2000г. на ОСГК на ВКС. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, САС е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост на атакуваното въззивно решение. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,