Определение № 4349 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Х. А., чрез пълномощника му, срещу решение № 1367 от 03.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1385/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VIII състав, с което е потвърдено решение № 1108 от 11.03.2025 г., постановено по гр. д. № 7284/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което е уважен предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и Б. Х. А. е осъден да заплати на С. Ю. С. сумата от 6000 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се прави искане обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че по формулираните правни въпроси липсва съдебна практика, поради което са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

1. „Следва ли при преценка на наличието на фактическо съпружеско съжителство и на изпълнение на нравствен дълг по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД съдът да прилага идентични критерии за съвместно живеене в случаите, когато трайното физическо отсъствие на единия партньор е обективно обусловено от професионалната му заетост (напр. моряк), както и при лица без подобна професионална специфика?“

2. „Допустимо ли е съдът да отрече наличието на нравствен дълг по чл. 55, ал. 2 ЗЗД без да извърши цялостна преценка на системния характер на финансовата подкрепа, трайността на интимната връзка и публичното ѝ възприемане от страните и техните семейства, когато отсъствието на общо домакинство е обусловено от професионална заетост?“.

3. „Следва ли при липса на законова дефиниция на фактическото съжителство съдът да отчита развитието на обществените отношения и съвременните форми на семейна общност, включително такива, при които съвместното живеене е периодично или ограничено поради професионална ангажираност?“.

В касационната жалба по същество се прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се твърдение, че съдът неоправдано бил стеснил приложното поле на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, като не бил отчел спецификите на житейската ситуация с оглед изпълнението на нравствен дълг, плод на дългогодишни отношения между страните и техните семейства, чрез заплащане на процесната сума.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С. Ю. С., чрез процесуалния му представител, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и че по същество подадената жалба е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ответника - Б. Х. А. срещу решението на първата инстанция, с което е бил уважен предявеният при условията на евентуалност от ищеца С. Ю. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника Б. Х. А. да върне на ищеца сумата от 6000 лв. получена без основание. Посочил е, че между страните е безспорно, че на 30.04.2019 г. по банков път ищецът е превел на ответника сумата от 6000 лв. с посочено основание „превод по сметка“, както и че ответникът е получил процесната сума. Въззивният състав, изхождайки от поддържаните оплаквания в жалбата, е извел като спорни въпросите дали дъщерята на ответника и ищеца са били във фактическо съпружеско съжителство, които взаимоотношения могат да обосноват морално задължение на ищеца към ответника – изпълнение на нравствен дълг, поради близки отношения между семействата. Посочил е, че семейството се изгражда върху взаимност, доверие, съжителство и грижа, като то предполага споделен живот, общо домакинство и активна взаимопомощ. Във връзка с установяването на наличието на такива взаимоотношения съдът е коментирал събраните пред първата инстанция гласни доказателства. Посочил е, че при разпита на съпругата на ответника и майка на Ж. – свидетелката С. А., тя е изложила, че дъщеря ѝ и ищецът не са живели заедно; дъщеря й живеела в Пловдив, а ищецът в Провадия; когато ищецът посещавал Пловдив и се виждал с дъщеря ѝ отивали на хотел; най-продължителният период, за който той оставал, бил 3-4 дни. Съдът е посочил, че тези показания се потвърждават и от показанията на свидетелят Л. Й., колега на страните, според които дъщерята на А. и ищецът не са живели заедно на съпружески начала. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля Й. като обективни и безпристрастни и основани на непосредствени възприятия, както и показанията на свидетелката А. в коментираната част, като кореспондиращи с показанията на другия свидетел. Въз основа на преценката им е приел за установено, че контактите между дъщерята на ответника и ищеца са били спорадични и краткотрайни, като не е установено да са прераснали във фактически съпружеско съжителство, което да е обусловило изпълнението на нравствен дълг от страна на ищеца към ответника, в качеството му на баща на неговата партньорка. В заключение, съдът е приел, че преводът на процесната сума има инцидентен характер и доколкото от страна на ответника не е доказано наличието на правно основание за получаването ѝ – нито дарствено намерение, нито морално задължение, то предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен. С тези мотиви съдът е намерил за неоснователна въззивната жалба и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените в изложението въпроси повтарят поддържаните в хода на производството, включително и във въззивната жалба, доводи на ответника за наличие на основание за превода на претендираната сума, а именно в изпълнение на нравствен дълг от страна на ищеца с оглед отношенията му с дъщерята на ответника. Въззивният съд изрично е посочил, че характерът на тези отношения и съответно дали съставляват фактическо съпружеско съжителство е основният спорен въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, като в тази връзка е обсъдил всички събрани доказателства, в т.ч. и ангажираните свидетелски показания. Въз основа на съвкупен анализ на събраните доказателства е направил решаващия си извод, че по делото не е доказано ищецът и дъщерята на ответника някога да са били в такива близки, семейни отношения, които да доведат до извод за изпълнение на нравствен дълг от страна на ищеца по делото към бащата на партньорката му. Проверката на фактите по делото, наред с преценката за липсата на фактическо съпружеско съжителство между ищеца и дъщерята на ответника, а оттам и за липса на изпълнение на нравствен дълг е фактически въпрос, който касае обосноваността на предявения иск, поради което същият е неотносим към производството по чл. 288 ГПК. Оплакването трябва да е насочено срещу тълкуването и прилагането на правната норма, а не срещу доказателствената преценка на съда. Както се посочи по-горе, касаторът релевира оплаквания свързани именно с преценката на събраните по делото доказателства. Следователно не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, не е налице и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Също там е посочено, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В представеното изложение не се съдържа подобна аргументация, а единствено се сочи, че по въпросите нямало съдебна практика. Последното не води до автоматично допускане на касационното обжалване. В случая обаче по приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД съществува съдебна практика – напр. ППВС 1/1979 г., и според нея нравствени задължения се пораждат между лица в близка родствена или семейна връзка, респ. - между съпрузи, а предвид развитието на обществените отношения - и между лица във фактическо съпружеско съжителство. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, но релевантните обстоятелства следва да се преценяват във всеки отделен случай, като констатацията за това дали съществува морално задължение или има друго основание за изпълнението, е въпрос на конкретни факти и преценка от решаващия състав. В настоящия случай, съдът е приел, че по делото не се установява наличието на връзка, наподобяваща близостта на семейната, не само с оглед отсъствията на ищеца поради професионалната му заетост, а и с оглед отношенията им, когато той е бил в България, включително възприети и от околните. Въззивният съд изцяло се е съобразил със съществуващата практика по приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД.

В заключение, въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и направеното в депозирания отговор изрично искане в полза на ищеца /сега ответник по жалбата/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са дължими направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 460 евро съобразно представените доказателства за заплащането им по банков път.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение