Определение № 2246 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Я. М., със съдебен адрес - [населено място], приподписана от назначения му представител адвокат С. Д., срещу определение №387/24.10.2016 г. по ч.гр.д. № 378/2016 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено определение №1681 от 24.08.2016 г. по гр. дело №1751/2016 г. на Ямболския районен съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото поради липса на правен интерес за предявяване на самостоятелен иск за установяване неистинността на документ. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Повдигнати са следните правни въпроси: допустим ли е иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако ищецът е упражнил процесуалното си право да оспори истинността на същия документ по друго дело между същите страни, но ответникът е отказал да се ползва от документа, а освен това има възможност истинността на документа да е от значение за други правоотношения между страните; за задълженията на въззивния съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба и да изложи собствени мотиви. Посочени са ТР на ВКС; решения и определения на ВКС; определения на ОС - Ямбол. Твърди се, че обжалваното определение също така е очевидно неправилно. Ответникът по частната касационна жалба „Топлофикация София“ЕАД“, [населено място], не е заявил становище. Въззивният съд е приел, че „Топлофикация София"ЕАД e предявила против Б. Я. М. установителен иск, предмет на гр. д. №605/16г по описа на ЯРС, с който се претендира да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл 410 ГПК, предмет на ч.гр д №159/16г на ЯРС. С отговора си по чл. 131 ГПК Б. Я. М. е оспорил иска като неоснователен и е направил искане за откриване на производство по чл. 193 ГПК, с оглед оспорване като неистински, на представен от ищеца документ-заявление от дата -м.09.06 год. Във връзка с оспорването на документа, съдът е указал на ищеца и дал едноседмичен срок, в който да заяви, дали ще се ползва от оспореният документ. Междувременно, ответникът по гр. д. №605/16 г. на ЯРС Б. Я. М. е завел срещу „Топлофикация София“ЕАД установителен иск за установяване истинността или неистинността на въпросния документ, който иск е предмет на гр. д. №1751/16 г. на ЯРС. В разпоредбата на чл. 193, aл 1 ГПК е предвидено процесуално право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото и по този начин да постави началото на производство по чл 193-194 ГПК, като целта е да се обори обвързващата доказателствена сила на документа, който е представен по делото. С установяване неистинността или с потвърждаване на истинността на документа, в резултат на оспорването му по чл. 193 ГПК, се решава със СПН спора относно неговата истинност, тъй като оспорването истинността на документ по чл. 193, ал 1 ГПК, представлява по същността си, предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинността на документ. В този смисъл е ТР №5/14.11.12 г. по тълк. дело №5/12г на ОСГТК на ВКС. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, въпреки че повдигнатите въпроси са обусловили изхода на делото. Те са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от жалбоподателя. Въззивният съд е длъжен в мотивите си да обсъди всички относими твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не. В производството по обжалване на определения, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2018 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивният съд в случая не е постановил определението си в противоречие с посочената практика на ВКС. Съобразена е и задължителната практика на ВКС – ТР №5/2012 от 14.11.2012 г. по тълк. дело №5/2012 г. на ОСГТК на ВКС Според тази практика в разпоредбите на чл.193,ал.1 ГПК е предвидено процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото и по този начин да постави началото на производството по чл.193-194 ГПК. Целта е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл.193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ. Въззивното определение не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища определения е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване през 2017 г. (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), а частната касационна жалба в случая е подадена преди това. Независимчо от това трябва да се посочи, че очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от основанията за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.