Определение № 1496 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2899/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ, с която се обжалва решение № 78 от 30.04.2024г., постановено по в. гр. д. № 87/2024г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в следните му части: в частта, в която и след частична отмяна на решение № 1 от 03.01.2024г. по гр. д. № 182/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на Б. А. Г. още 20 000 лв. /към присъдените от окръжния съд 20 000 лв./ по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение по ДП 205/2021г. на РУ на МВР-В. за престъпление по чл. 220, ал.1 от НК по НОХД №697/2018г. и НОХД № 643/2021г. по описа на ОС-Пазарджик, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.01.2023 г. до окончателното плащане, както и в частта, в която е потвърдено решение № 1/03.01.2024 г., постановено по гр. д. № 182/2023 г. по описа на ОС-Пазарджик в осъдителната му част, в която е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на Б. А. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта за разноските. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която е потвърдено осъдителното решение на ОС-Пазарджик за сумата от 1700 лв. – обезщетение за имуществени вреди, както и в частта, в която е потвърдено отхвърлителното решение на ОС-Пазарджик над размера на сумата от 40 000 до 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху двете суми. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен от Б. А. Г. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени и имуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника обвинение за престъпление по чл. 220, ал.1 от НК, съответно, по НОХД № 697/2018 г. на ОС-Пазарджик и НОХД № 643/2021 г. на ОС-Пазарджик, за което е бил оправдан с влязла в сила на 17.01.2023 г. присъда. Установил е, че с постановление от 06.04.2017г. на прокурор в ОП - Пазарджик е било образувано досъдебно производство /ДП/ против Б. А. Г. за престъпление по чл. 220, ал. 1 от НК, затова, че на 12.02.2013 г. в [населено място] в качеството му на длъжностно лице управител на „Водоснабдяване, канализация и териториален водоинженеринг“ ЕООД - [населено място] съзнателно сключил неизгодна сделка за закупуване на товарен автомобил, съответно описан с кредитен превод от 15.02.2013 г., като е заплатил сума в размер на 17 000 лв. по фактура от 12.02.2013 г. вместо дължимата такава в размер на 8 000 лв. и от това са последвали значителни щети в размер на 9 000 лв. за „ВКТБ“ ЕООД - В., като деянието е извършено умишлено. Посочил е, че с постановление от 26.09.2018 г. ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за описаното престъпление по чл. 220, ал. 1 НК и му е била взета мярка за неотклонение „Подписка“. Отбелязал е, че на 15.10.2018 г. е бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н.о.х.д. № 697/2018 г. по описа на ОС-Пазарджик. С присъда от 26.05.2021 г. по НОХД № 697/2018 г. по описа на ОС- Пазарджик Б. Г. е бил признат за виновен в извършването на престъплението по чл. 220, ал.1 от НК, за което е бил обвинен, и е бил осъден на 1 година лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на наложеното наказание е било отложено за изпитателен срок от 3 години, и подсъдимият е бил осъден да заплати на „ВКТВ“ ЕООД - [населено място] сумата 9 000 лв. като обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.02.2013 г. Отбелязал е, че по подадената от Г. въззивна жалба е било образувано ВНОХД № 445/2021 г. по описа на АС-Пловдив, като на 02.11.2021 г. е било постановено решение от апелативния съд, с което присъдата от 26.05.2021 г. е била отменена и делото е било върнато на окръжния съд за ново разглеждане. Установил е, че по новообразуваното НОХД № 643/2021 г. по описа на ОС-Пазарджик на 21.02.2022 г. е била постановена присъда, с която Б. Г. е бил признат за невиновен в извършването на престъплението по чл. 220, ал. 1 от НК, за което е бил обвинен, и е бил оправдан, както и е бил отхвърлен предявеният срещу него от „ВКТВ“ ЕООД граждански иск за сумата 8 400 лв. Установил е, че против тази присъда е бил подаден протест от ОП-Пазарджик и по образуваното ВНОХД № 142/2022 г. по описа на АС-Пловдив на 24.06.2022 г. апелативният съд е постановил решение, с което е потвърдил оправдателната присъда, постановена от окръжния съд, но е изменил присъдата относно отхвърлянето на гражданския иск, като е осъдил Б. Г. да заплати на „ВКТВ“ ЕООД сумата 8 400 лв. като обезщетение за причинените имуществени вреди. Допълнил е, че от АП-Пловдив е бил подаден касационен протест, а от Б. Г. е била подадена касационна жалба, против решението на апелативния съд. По образуваното н.о.х.д. № 673/2022 г. по описа на ВКС на 17.01.2023 г. е било постановено от ВКС решение, с което е било оставено в сила решението на апелативния съд в частта му, с която е била потвърдена постановената от окръжния съд оправдателна присъда, и е било отменено решението в частта относно иска за присъждане на обезщетение, като този иск е бил отхвърлен. Въззивният съд е приел, че поради влязлата в сила оправдателна присъда е налице основание за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца вреди – негативни субективни преживявания от наличието на обвинение, поддържано пред съда. Изчислил е, че от 06.04.2017 г., когато е било образувано ДП конкретно срещу Б. Г., до 17.01.2023 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, са изминали 5 години, 9 месеца и 11 дни, като е приел, че периодът е несъразмерно продължителен. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел, че наказателното преследване срещу ищеца е било за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т.7 от НК. Изчислил е, че ищецът е търпял мярката за неотклонение за период от 2 години и 8 месеца. Съдът, като е обсъдил показанията на свидетелите, наред с всички други данни по делото, е приел, че вредите са доказани по несъмнен начин, както и че ищецът е преживял стрес по време на наказателното производство, влошено е било както здравословното му състояние, така и психичното му здраве, затворил се е в себе си, ограничил е контактите с близки и приятели, изпитвал е притеснение от това, че не може да се грижи за семейството си финансово, имал финансови затруднения, поради невъзможност да си намери работа според квалификацията му, бил е уронен граденият с години авторитет, професионален и на общественик. Въззивният съд е посочил, че не е налице основание да се приеме, че тези показания не отразяват вярно обстоятелствата, посочени и от тримата свидетели, относно последиците, които са настъпили в емоционалното, материалното, социалното и здравословното състояние на ищеца. Допълнил е, че действително, свидетелите са близки на ищеца лица (негова съпруга, негова първа братовчедка, близък приятел), но е отразил, че именно такива лица имат поначало наблюдения, съответно знание за състоянието и преживяванията на ищеца, като техните показания са логични, подкрепят се взаимно, като обстоятелствата, посочени от свидетелите, се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на СМЕ. Установил е, че от събраните писмени доказателства било видно, че ищецът има висока квалификация, но не е работил почти през цялото време на провеждане на наказателното производство. Допълнил е, че макар Прокуратурата да не е изнесла чрез свои служители данни за воденото срещу ищеца наказателно производство, обстоятелствата са станали публично достояние чрез публикацията в пресата, причината за която публикация е именно воденото неоснователно срещу ищеца наказателно производство. Приел е, че с оглед обстоятелството, че градът е малък и хората познават ищеца заради заеманите от него трудови и обществени длъжности, в хода на наказателното производство и в резултат на него, той е понесъл и притеснения, и неудобства от загуба на социално ниво и контакти с познати, като и той самият поради изпитваните притеснения е ограничил контактите си. Отбелязал е, че преживяваният в хода на наказателното производство стрес е допринесъл за влошаване и на здравословното състояние на ищеца. Съобразил е и обстоятелството, че срещу ищеца освен това производство паралелно е било водено и друго наказателно производство, като и двете са били за тежки умишлени престъпления, свързани с изпълняваната от него длъжност на управител на търговско дружество. Но е посочил, че процесното обвинение е причинило по-интензивни вреди, независимо от предвиденото в закона по-леко наказание и размера на наложеното такова при първото разглеждане на делото от окръжния съд, в сравнение с наказуемостта на престъплението по другото обвинение и размера на наложеното наказание при първото разглеждане на другото дело от окръжния съд, тъй като при него съдебната фаза е продължила с ход в трите съдебни инстанции и с много повече явявания на ищеца в съдебни заседания, всяко от които е било свързано с повишаване на напрежението за ищеца и неудобствата при пътуването от друго населено място до съда, както и поради това, че то е станало достояние на широката общественост поради огласяването му във вестникарска статия, което значително е допринесло за увреждането на авторитета и доброто име на ищеца. В заключение е приел, че в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство са причинени болки и страдания с неимуществен характер със значителен интензитет и последици, за които вреди му се дължи обезщетение от Прокуратурата по реда на чл. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 52 от ЗЗД, което следва да се определи с оглед обстоятелствата по случая в по-висок размер в сравнение с определеното от първата инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: 1. За определяне на обезщетението за неимуществени вреди кои са критериите за определяне на справедлив размер? 2. Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички доводи и възражения на страните, свързани с предмета на производството? Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с възприетото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012г. по описа на ВКС, ГК, III ГО; решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО /във връзка с първия въпрос/ и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО /във връзка с втория въпрос/ - предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че формулирания от касатора в производството първи въпрос касае начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. А вторият въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Съдът намира, че така формулираните два въпроса са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от страната противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС. В заключение: съдът следва да допусне касационното обжалване на решение № 78 от 30.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 87/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната му част. Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение