Определение № 856 от 23.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1352/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на кредиторите Н. И. Д. и Р. Г. Д. срещу решение № 211 от 30.03.2023г. по т.д. № 208/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 39 от 14.12.2021г., постановено по т. д. № 53/2021г. по описа на Окръжен съд – Перник, в частта, с която съдът е постановил прекратяване дейността на „Медиком“ ООД, и е потвърдено решението в останалата му част, с която съдът е обявил неплатежоспособността на „Медиком“ ООД; определил е за начална нейна дата 31.08.2021г.; открил е производството по несъстоятелност на дружеството; назначил е временен синдик; постановил е обща възбрана и запор върху имуществото му и е свикал първо общо събрание на кредиторите.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е нищожно, защото страда от сериозен порок, изразяващ се в липса на същински мотиви. При условията на евентуалност излагат, че решението е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Сочат, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 608 ТЗ, като въззивният съд в нарушение на последната правна норма е приел, че установените вземания са такива, произтичащи от търговска сделка, както и че презумпцията по чл. 608, ал. 3 ТЗ е самостоятелна материалноправна предпоставка за обявяване на неплатежоспособност. Поддържат, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд се е отклонил от сезиралото го искане, като не е отчел волята по сезиралата го молба да е да бъде открито производство по несъстоятелност на основание неплатежоспособност/свръхзадълженост при алтернативност на основанията, а не както е счел при евентуалност. Излагат, че последното е довело до необсъждане от съда на свръхзадължеността на „Медиком“ ООД, която твърдят да е настъпила по-рано от неплатежоспособността. Оспорват като необосновано въззивното решение и в частта за определена начална дата на неплатежоспособността, като сочат, че в мотивите на съдебния акт е възприета една дата, а е потвърдено първоинстанционното решение с посочена друга начална дата, като липсват мотиви и за двете дати. Поддържат постановяване на решението и при съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неизпълнение на законово вменените задължения на съда по несъстоятелността с нормата на чл. 621а, ал. 1 ТЗ; в необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност; в кредитиране на оспорени от насрещната страна частни документи; в неизпълнение на задължението за излагане на собствени мотиви и за обсъждане на възраженията и доводите на страните. Считат, че въззивното решение е неправилно и в частта му, с която частично е отменен първоинстанционния акт, тъй като не е съобразено със сезиралото съда искане, както и със служебните задължения на съда по несъстоятелността. По тези доводи молят обжалваното решение да бъде прогласено за нищожно, евентуално да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Отправеното от съдружник едностранно писмено предизвестие за напускане на търговско дружество по чл. 125, ал. 2 от ТЗ, в резултат на което участието му в дружеството е прекратено автоматично (ipso facto) с изтичането на срока на предизвестието и за дружеството е възникнало задължение да изплати на съдружника паричната равностойност на полагащия му се дружествен дял от имуществото на дружеството съгласно чл. 127 от ТЗ, представлява ли търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 286, ал. 1 и 2 и чл. 1, ал. 1 от ТЗ?

2. Вземането на напусналия съдружник за полагащия му се дружествен дял от имуществото на дружество, представлява ли парично задължение на дружеството, произтичащо от или отнасящо се до търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 286, ал. 1 и 2 и чл. 1, ал. 1 от ТЗ?

3. Смъртта на съдружник, с чието настъпване се прекратява автоматично (ipso facto) членственото му правоотношение с търговското дружество съгласно чл. 125, ал. 1, т. 1 от ТЗ и за дружеството възниква задължение да изплати на наследниците на починалия съдружник паричната равностойност на дела му от имуществото на дружеството, представлява ли търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 286, ал. 1 и 2 и чл. 1, ал. 1 от ТЗ?

4. Вземанията на наследниците на починалия съдружник за дружествения му дял от имуществото на дружеството, представляват ли парични задължения на дружеството, произтичащи от или отнасящи се до търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 286, ал. 1 и 2 и чл. 1, ал. 1 от ТЗ?

5. Представлява ли изплащането на дружествен дял по чл. 127 от ТЗ на напуснал съдружник или на наследниците на починал съдружник осъществяване на дейност по занятие от търговското дружество, което изплаща дела?

6. Длъжен ли е съдът да проучи и да установи дали задължението за изплащане на дружествен дял на напуснал или починал съдружник е свързано с упражняваното от търговеца занятие съобразно оборимата презумпция на чл. 286, ал. 3 от ТЗ, за да приеме, че е налице задължение, произтичащо от или отнасящо се до търговска сделка, или на задължение с „търговски характер“?

7. Следва ли състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост и съответната начална дата да се определят чрез анализ на цялостното икономическо състояние на търговеца въз основа на всички събрани по делото доказателства?

8. Спирането на плащанията от страна на дружество на задълженията към неговите кредитори за паричната равностойност на дружествените дялове на напусналия съдружник и на починалия съдружник може ли да представлява самостоятелно основание за неплатежоспособност на дружеството съгласно оборимата презумпция по чл. 608, ал. 3 от ТЗ, в случай че тези задължения не представляват задължения, произтичащи от или отнасящи се до търговска сделка и не попадат в приложното поле на чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ?

9. За да приложи презумпцията по чл. 608, ал. 3 от ТЗ, длъжен ли е съдът да установи дали спирането на плащанията се дължи на субективни причини – съзнателни, волеви действия и/или бездействия на дружеството, съответно на изразена от органите му на управление воля, или представлява обективно състояние на невъзможност за длъжника да погасява изискуеми и ликвидни парични задължения, произтичащи от търговска сделка?

10. В случай че едновременно са изпълнени условията за „свръхзадълженост“ и „неплатежоспособност“, но свръхзадължеността предхожда момента на настъпване на неплатежоспособност и продължава да е налице към датата на постановяване на решението, задължен ли е съдът да съобрази по-ранната дата на свръхзадължеността и да обяви търговеца в несъстоятелност на това основание, независимо от това кое от двете основания е посочено в молбата по чл. 625 от ТЗ като главно и кое като евентуално?

11. Дължи ли съдът служебна проверка и произнасяне за наличието и на двете основания за несъстоятелност на търговеца („неплатежоспособност“ и „свръхзадълженост“) и за началната дата на несъстоятелността при всяко от двете основания с оглед на по-силно застъпеното служебното начало по делата за несъстоятелност и защитата на обществения интерес?

12. Ограничена ли е служебната проверка от страна на съда за наличие на състояние на „свръхзадълженост“, когато „неплатежоспособността“ е заявена в молбата за откриване на производството по несъстоятелност като главно основание, а „свръхзадълженост“ – като евентуално основание за обявяване на дружеството в несъстоятелност?

13. При установени в процеса данни за настъпила свръхзадълженост на по-ранна дата от началната дата на неплатежоспособността, длъжен ли е съдът да се произнесе налице ли е състояние на свръхзадълженост на дружеството, дори да е приел за доказано, че е налице състояние на неплатежоспособност и да е определил началната ѝ дата?

Поддържат, че съдът се е произнесъл по въпроси от 1 до 6 в противоречие със съдебната практика по решение № 602 от 4.11.2005г. на ВКС по т. д. № 115/2005г., I ТО, ТК, решение № 70 от 25.08.2014г. на ВКС по т. д. № 3560/2013г., I ТО, ТК, решение № 177 от 26.03.2008г. на ВКС по т. д. № 701/2007г., I ТО, ТК, решение № 127 от 5.10.2011г. на ВКС по т. д. № 1027/2010г., II ТО, ТК, решение № 664 от 23.11.2007г. на ВКС по т. д. № 406/2007г., I ТО, ТК, решение № 391 от 27.05.2008г. на ВКС по т. д. № 150/2008г., I ТО, ТК, и Тълкувателно решение № 3/22.02.2022г. по тълк. д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС.

По въпрос 7 твърдят произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 159 от 2.11.2009г. на ВКС по т. д. № 154/2009г., II ТО, ТК, решение № 225 от 8.12.2016г. на ВКС по т. д. № 2572/2015г., I ТО, ТК, решение № 33/07.09.2010г. по т.д. № 915/2009г. на ВКС, II ТО, ТК, решение № 115/25.06.2010г. по т.д. № 169/2010г. на ВКС, II ТО, ТК, решение № 90/20.07.2012г. по т.д. № 1152/2011г. на ВКС, I ТО, ТК, решение № 44/04.07.2012г. по т.д. № 983/2011г. на ВКС, I ТО, ТК, решение № 202/10.01.2014г. по т.д. № 1453/2013г. на ВКС, II ТО, ТК, решение № 80/08.10.2015г. по т.д. № 1565/2014г. на ВКС, I ТО, ТК, и решение № 96 от 6.07.2022г. по т.д. № 2738/2019г. на ВКС, I ТО, ТК.

Твърдят произнасяне на въззивния съд по въпроси 8 и 9 в противоречие с практиката на ВКС по решение № 33 от 07.09.2010г. на ВКС по т. д. № 915/2009г., II ТО, ТК, ВКС, решение № 90/20.07.2012г. по т. д. № 1152/2011г. на ВКС, I ТО, ТК, решение № 54/08.09.2014г. на ВКС по т. д. № 3035/2013г., ІІ ТО, ТК, решение № 80 от 8.10.2015г. на ВКС по т. д. № 1565/2014г., I ТО, ТК, решение № 46 от 20.04.2021г. на ВКС по т. д. № 1267/2020г., II ТО, ТК, решение № 115/25.06.2010г. по т. д. № 169/2010г. на ВКС, II ТО, ТК, решение № 44/04.07.2012г. по т. д. № 983/2011г. на ВКС, I ТО, ТК, решение № 202/10.01.2014г. по т. д. № 1453/2013г. на ВКС, II ТО, ТК, и решение № 139 от 29.11.2019г. на ВКС по т. д. № 653/2019г., II ТО, ТК ВКС.

По въпроси от 10 до 13 твърдят произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 201 от 11.12.2014г. на ВКС по т. д. № 659/2014г., I ТО, ТК, решение № 152 от 13.07.2018г. на ВКС по т. д. № 2205/2017г., I ТО, ТК, решение № 71 на ВКС по т. д. № 4254/2013г., I ТО, ТК, решение № 140 от 28.12.2015г. на ВКС по т. д. № 3682/2014г., II ТО, ТК, решение № 56 от 10.09.2014 г. по т. д. № 3057/2013г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 44 от 4.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на ВКС, ТК, I ТО.

С горното касаторите обосновават допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочат, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – отговорът на въпросите е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Излагат доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновават допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, „Медиком“ ООД – в несъстоятелност, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че съгласно константната съдебна практика неплатежоспособността и свръхзадължеността като основания за откриване на производство по несъстоятелност са самостоятелни и могат да бъдат предявени в условията на кумулативност или евентуалност. В тази насока се е позовал на съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 201 от 11.12.2014г. по т. д. № 659/2019г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Приел е, че с молбата за откриване на производството по несъстоятелност спрямо „Медиком“ ООД законният представител на същото дружество е поискал това да бъде сторено поради установило се състояние на неплатежоспособност, а в условията на евентуалност – поради настъпила свръхзадълженост, поради което е изследвал предпоставките за настъпила неплатежоспособност. Посочил е, че безспорно „Медиком“ ООД е търговец, а вземанията на напусналия съдружник Н. Д. в лично качество и като наследник на починалия такъв, както и това на въззивника Р. Д., които законният представител на „Медиком“ ООД твърди, че не могат да бъдат удовлетворени, имат търговски характер, доколкото са свързани с дейността на предприятието, макар да не са абсолютна търговска сделка по чл. 1 от ТЗ. Допълнил е, че дори да се приеме обратното, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 608, ал. 3 от ТЗ, въвеждаща оборимата презумпция, че длъжникът е неплатежоспособен, ако е спрял плащанията.

Заключил е, че твърдението на молителя за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 608 ТЗ се явява доказано от приетите по делото ССчЕ. Посочил е, че видно от заключенията на вещите лица, в случай, че задълженията към въззивниците бъдат осчетоводени като дългосрочни такива – с падеж над 1 г., то коефициентът за обща ликвидност е спаднал под приетия за норматив размер от единица за първи път към датата на изготвяне на междинния финансов отчет – 31.08.2021г. Изложил е, че изследването на спомагателните коефициенти на бърза, незабавна и абсолютна ликвидност е безпредметно, тъй като, видно от заключенията на вещите лица, основани единствено на обявените годишни финансови отчети, дружеството разполага само с краткотрайни активи под формата на вземания и парични средства. Отчел е, че към същата дата дружеството е имало задължения в размер на общо 76 248, 69 лв. и вземания от 2 000 лв., както и че след 31.12.2017г. относителният дял на паричните средства намалява за сметка на вземанията, които представляват 100% от активите към 30.11.2021г., а считано от 2017г. дружеството е с отрицателна стойност на капитала, която тенденция се задълбочава с всеки последващ изследван период, с което е обосновал извода си, че „Медиком“ ООД е неплатежоспособен, считано от 30.11.2021г.

Предвид доказаността на твърдяната неплатежоспособност, е приел, че не дължи произнасяне по евентуално твърдяната свръхзадълженост на въззиваемото дружество.

Въззивният съд е счел за неправилно обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която съдът е постановил прекратяване дейността на „Медиком“ ООД. Изтъкнал е, че нито длъжникът, нито кредитор са направили искане по чл. 630, ал. 2 ТЗ, поради което неправилно първоинстанционният съд е постановил, че прекратява дейността на търговеца едновременно с решението за откриване на производство по несъстоятелност.

По тези мотиви е отменил обжалваното решение, в частта, с която съдът е постановил прекратяване дейността на „Медиком“ ООД, и потвърдил решението в останалата му част, с която съдът е обявил неплатежоспособността на „Медиком“ ООД; определил е за начална нейна дата 31.08.2021г.; открил е производството по несъстоятелност на дружеството; назначил е временен синдик; постановил е обща възбрана и запор върху имуществото му и е свикал първо общо събрание на кредиторите.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за неоснователно искането на касаторите за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд поради неговата нищожност /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК/. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика, напр. т. 8 на ППВС № 1/1985г., мотивите към Тълкувателно решение № 1/10.02.2012г. по тьлк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на различни съдебни състави на ВС и ВКС. Съгласно константната практика, обективирана в множество решения на ВКС /напр. решение № 1188/19.11.2008г. по гр. д. № 4694/2007г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 123/04.04.2012г. по гр. д. № 777/2011г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 114/13.10.2014г. по гр. д. № 1954/2014г. на ВКС, ГК, II ГО, решение № 63/30.11.2016г. по т. д. № 1512/2014г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 355/03.10.2012г. по гр. д. № 35/2012г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 73/18.05.2015г. по гр. д. № 5113/2014г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 318/29.11.2013г. по гр. д. № 2009/2013г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 15/26.01.2015г. по гр. д. № 3298/2014г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 60138/26.01.2022г. по гр. д. № 723/2021г. на ВКС, ГК, I ГО и други/, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. Останалите нарушения на материалния закон и същественото нарушение на останалите процесуални разпоредби са относими към правилността на решението, чиято проверка се извършва в производството по обжалване на невлезлия в сила съдебен акт, както и в съответните хипотези на чл. 303, ал. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение. В конкретния случай при служебната проверка за валидност на въззивното решение настоящият съдебен състав не констатира съществуването на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен съдебен състав, нито решението да е постановено извън пределите на правораздавателната власт. Обжалваният въззивен съдебен акт е подписан от членовете на съдебния състав и волята на съда е ясна и разбираема, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, тъй като същото отговаря на изискванията за валидност.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Настоящият състав на ВКС приема, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставените от касаторите въпроси, които при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС следва да бъдат уточнени и обединени в четири въпроса, преформулирани при съобразяване изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, както следва: Въпроси от 1 до 6 се обединяват във въпроса: „I. Задължението за уреждане на имуществените последици при прекратено участие на съдружник в ООД по чл. 125, ал. 3 ТЗ представлява ли парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване и разваляне, или последиците от прекратяването ѝ, по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ?“. Въпроси 8 и 9 се преформулират, както следва: „II. Презумпцията по чл. 608, ал. 3 ТЗ представлява ли самостоятелно основание за обявяване на търговец в неплатежоспособност, или същата само размества доказателствената тежест при установяване на неплатежоспособността като обективно състояние?“. Въпроси от 10 до 13 се обединяват и преформулират във въпроса: „ III. Относно дължимото от съда произнасяне при заявено искане за откриване на производство по несъстоятелност на двете основания: неплатежоспособност / свръхзадълженост?“. Въпрос 7 става въпрос IV, както е формулиран: „Следва ли състоянието на неплатежоспособност/ свръхзадълженост и съответната начална дата да се определят чрез анализ на цялостното икономическо състояние на търговеца въз основа на всички събрани по делото доказателства?“

По така обобщените и преформулирани въпроси е изпълнено изискването да са от значение за изхода на делото и да са обусловили изводите на съда.

По първия правен въпрос касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото нито цитираната от касаторите практика на ВКС, нито служебно известната на настоящия състав дава отговор на поставения и относим към изхода на делото правен въпрос.

По втория въпрос е налице непротиворечива практика на ВКС, включително по цитираните от жалбоподателите решения по чл. 290 ГПК, както и по решение № 96 от 06.07.2022г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която се приема, че с разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ /ред. след изм. - ДВ бр. 105/2016г./ е въведена оборима презумпция за неплатежоспособност в случаите, когато търговецът-длъжник е спрял плащанията, включително, когато е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Счетено е, че презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ размества доказателствената тежест относно състоянието на неплатежоспособност и възлага на длъжника да докаже, че е способен да погасява задълженията си към кредиторите. Спирането на плащанията е прието за правнорелевантно за несъстоятелността, само ако е последица от трайната обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си; по арг. на противното, когато спирането на плащанията се дължи на съзнателни, волеви действия и/или бездействия на търговеца, а не на невъзможност да обслужва задълженията си, институтът на несъстоятелността е неприложим. Според решение № 54/08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, ІІ ТО, в основата на състоянието на неплатежоспособност стои обективната невъзможност за плащане на дълга, която е извън волята на длъжника и е различна от съзнателното му фактическо бездействие да изпълни конкретно парично задължение към кредитора. С решение № 348 от 19.02.2019г. по т.д. 1022/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е споделена цитираната в съдебния акт практика, че спирането на плащанията не е самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност. Въззивният съд се е отклонил от цитираната практика, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По третия въпрос е налице уеднаквена практика на ВКС, включително по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 201 от 11.12.2014г. по т.д. 659/2014г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която се приема, че неплатежоспособността и свръхзадължеността са две самостоятелни основания за откриване на производството по несъстоятелност. Те могат да бъдат предявени в условията на кумулативност или евентуалност. Възможно е откриване на производство по несъстоятелност и на двете основания, ако съвпада началната дата. Ако свръхзадължеността предхожда момента на настъпване на неплатежоспособността, от значение е дали състоянието на свръхзадълженост продължава да съществува и към момента на постановяване на решението. При наличието на предпоставките и на двете, ще бъде съобразена по-ранната дата, ако съответното състояние е налице и към момента на постановяване на решението. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с цитираната съдебна практика.

По поставения четвърти въпрос: „Следва ли състоянието на неплатежоспособност/ свръхзадълженост и съответната начална дата да се определят чрез анализ на цялостното икономическо състояние на търговеца въз основа на всички събрани по делото доказателства?“, е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос за проверка съответствието му с константната практика на ВКС по решение № 225 от 8.12.2016г. на ВКС по т. д. № 2572/2015г., I ТО, ТК, решение № 33/07.09.2010г. по т.д. № 915/2009г. на ВКС, II ТО, решение № 115/25.06.2010г. по т.д. № 169/2010г. на ВКС, II ТО, решение № 90/20.07.2012г. по т.д. № 1152/2011г. на ВКС, I ТО, решение № 44/04.07.2012г. по т.д. № 983/2011г. на ВКС, I ТО, решение № 202/10.01.2014г. по т.д. № 1453/2013г. на ВКС, II ТО, решение № 80/08.10.2015г., т.д. № 1565/2014г., I ТО, и решение № 96 от 6.07.2022г. на ВКС по т. д. № 2738/2019г., I ТО, ТК. С последната се приема, че съдът по несъстоятелността трябва да установи икономическото състояние на търговското дружество и състоянието му на неплатежоспособност/ свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Неплатежоспособността се определя въз основа на преценката на цялостното икономическо състояние на търговското дружество - длъжник, посредством коефициентите на ликвидност и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни /текущи/ задължения с краткотрайните /текущи/ активи. При преценката за неплатежоспособност трябва да бъдат взети предвид всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на длъжника, към датата на приключване на съдебното дирене и да бъде извършен цялостен анализ на посочените от вещото лице коефициенти за ликвидност и автономност.

Горният извод за допускане на касационно обжалване по преформулираните въпроси на касаторите изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение