Определение № 5472 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Виктория“ ЕООД, чрез адв.В. против решение № 53/20.03.2023 г. по в.гр.д. № 567/2022 г. на Апелативен съд В. в частта, с която като е потвърдено частично решение № 946/14.07.2022 г. по гр.д. № 2422/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, е отхвърлен предявения от касатора срещу ЧСИ Л. Т. иск с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ за разликата над 5 400 лв. до предявения размер от 132 120,66 лв., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1 645,50 лв. до предявения размер от 40 259,90 лв. – лихва за забава за периода от 1.10.2018 г. до 1.10.2021 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Необходимо ли е съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване, за да настъпят последиците на прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК; 2/ От кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено, съгласно чл.433, ал.1, т.8 ГПК; 3/ Прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемция по него; 4/ В случай, че в производството по чл.435, ал.2, т.6, пр.2 ГПК съдът се е произнесъл, че е настъпила перемция, считано от съответната дата, то законосъобразни ли ще са действията на съдебния изпълнител, свързани с насрочване и осъществяване на принудително изпълнение и има ли това обстоятелство значение за отговорността на съдебния изпълнител за вреди, претърпени от длъжника, вследствие на извършени след датата, на която е настъпила перемцията действия по принудително изпълнение; 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им; 6/ Налице ли е незаконосъобразно действие на частния съдебен изпълнител, когато при провеждане на изпълнителното производство и по-конкретно при изготвяне на оценка на недвижимия имот, по отношение на който ще бъде насрочена публична продан, не е уведомил надлежно длъжника за оценката и по този начин го е лишил от възможността, предвидена в чл.485, ал.2 ГПК; 7/ Следва ли длъжника по изпълнителното дело да бъде уведомяван за извършените от съдебния изпълнител действия, следва ли тези действия да подлежат на обжалване и счита ли се за редовно уведомяването на длъжника, без да е изследван въпроса дали адреса му е променян; 8/ Кои са предпоставките, въз основа на които се извършва преценка за редовността на връчването и уведомяването; По първите три въпроса, както и по пети, седми и осми въпрос се поддържа, че е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с конкретно посочена практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава по процесуалноправния въпрос относно задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото. По четвърти и шести въпрос се твърди, че е налице допълнителното селективно основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че липсва съдебна практика. Насрещната страна по касационната жалба – ЧСИ Л. Т., не е депозирала отговор. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен частично иска по чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ, въззивният съд е приел за установени следните факти: изпълнителното дело е образувано по издадени в полза на В. Г. срещу „Виктория“ ЕООД, изпълнителни листове съответно на 21.10.2011 г. по гр.д.№ 1910/2011 г. по описа на РС Силистра и на 19.09.2011 г. по гр.д. № 154/2010 г. по описа на РС Харманли; с молба от 11.01.2012 г. за образуване на изпълнително дело взискателят Г. е поискал насочване на принудителното изпълнение върху собствен на длъжника недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], ЗВКО „Чайка“ с идентификатор 07598.846.16, както и запор върху вземания на длъжника по банкови сметки; с акт от 21.01.2012 г. върху имота е вписана възбрана, за което длъжникът е уведомен на 21.02.2012 г.; на 16.12.2014 г. взискателят е депозирал молба, с която е поискал от ЧСИ да пристъпи към принудително изпълнение върху възбранения имот, като изготви опис и оценка; ЧСИ е уведомил на 2.03.2016 г. длъжника за насрочен на 23.03.2016 г. опис на възбранения имот и на тази дата имотът е описан, извършена е и оценка на същия, като е определена пазарна стойност в размер на 36 000 лв.; данъчната оценка на имота към 17.08.2016 г. е в размер на 1978,50 лв.; с протокол от 18.07.2016 г. ЧСИ е насрочил публична продан на имота за периода 29.07.2016 г. – 29.08.2016 г. при първоначална цена от 27 000 лв.; съобщението за насрочената продан е изпратено на длъжника, но е върнато в цялост на 27.07.2016 г. с отбелязване, че адресът на управление е сменен; с постановление от 2.09.2016 г., влязло в сила на 3.10.2016 г. имотът е възложен на единствения наддавач по проданта за предложената от него цена от 27 100 лв.; с протокол от 23.11.2016 г. ЧСИ е извършил разпределение на събраната в хода на изпълнителното производство сума от 27 100 лв., както следва: 1868,46 лв. – дължими такси и разноски по изпълнителното дело, 1548,63 лв. на взискателя Г. и 18 280,71 лв. на НАП В.; с решение от 19.12.2019 г. по в.гр.д. № 2225/2019 г. по описа на Окръжен съд Варна е отменен отказът на ЧСИ Т. за прекратяване на изпълнителното дело и е прогласено настъпилото на 11.01.2014 г. прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК; с постановление от 1.03.2021 г. ЧСИ Т. е прекратила производството по изпълнителното дело. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че за да се ангажира отговорността на съдебния изпълнител следва да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане: противоправно деяние /действие или бездействие/, извършено от съдебния изпълнител при осъществяване на възложените му функции, претърпени вреди, причинна връзка между противоправното и виновно поведение и настъпилите вреди и вина, която се предполага на основание чл.45, ал.2 ЗЗД. Приел е, че от данните по делото безспорно е установено, че към 16.12.2014 г., когато взискателят е депозирал молба до ЧСИ с искане да пристъпи към принудително изпълнение върху възбранения имот чрез изнасянето му на публична, процесното изпълнително дело е прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, считано от 11.01.2014 г. /с изтичане на две години след налагане на възбраната върху имота/. Независимо от това, съдът е приел, че извършените от съдебният изпълнител действия по изпълнителното дело, предхождащи публичната продан – опис и оценка на имота, не представляват противоправни действия, тъй като независимо от настъпилата перемция, когато по изпълнителното дело е постъпило ново искане от взискателя за прилагане на нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже изпълнението му – той дължи подчинение на представения и намиращ се у него по прекратеното дело изпълнителен лист. Правната последица от настъпилата перемция е, че следва да се образува ново изпълнително дело. Новото искане на взискателя обаче прекъсва давността, независимо дали съдебният изпълнител е образувал по него ново дело или не, като във всеки случай той е длъжен да приложи поискания изпълнителен способ. Посочил е също така, че необразуването на ново изпълнително дело, представлява единствено дисциплинарно нарушение от страна на съдебния изпълнител, доколкото не се събира дължимата държавна такса за образуването му и се нарушава реда за водене на делата, но само по себе си не води до увреждане на интересите на никоя от страните по изпълнителното производство, т.е. последиците от настъпилата перемция са с процесуален характер, като извършените изпълнителни действия след настъпването й не са незаконосъобразни, тъй като изпълнителният лист не е изгубил характера си на изпълнително основание и материалното право на взискателя продължава да съществува, а съдебният изпълнител е длъжен да изпълни поисканите от последния изпълнителни способи. На следващо място въззивният съд е посочил, че в случая не е налице и причинно следствена връзка между извършените от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение по искане на взискателя след настъпването на перемцията и твърдените от длъжника вреди, настъпили от осъщественото принудително изпълнение. В тази връзка са изложени съображения, че перемцията и давността са два различни института с различни правни последици. В случая към момента на подаване на молбата от взискателя за извършване на публична продан на имота, неговото вземане не е погасено по давност и същият е имал право да получи принудително удовлетворение. Публичната продан на имота е приключила с постановление за възлагане от 02.09.2016 г., т.е. в рамките на давностния срок за вземането, като при провеждането й, съдебният изпълнител не е допуснал нарушения на нормите на чл.483 и чл.485 ГПК в действащите й към този момент редакции. С определение № 453 от 01.02.2024 г., производството по гр.д. № 2489/2023 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е спряно до постановяване на Тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция ?“. С определение от 29.07.2024 г., производството по настоящото дело е възобновено на основание чл.230, ал.1 ГПК поради отпадане на пречките за неговото разглеждане. По образуваното тълкувателно дело е постановено решение, обявено на 04.07.2024 г., с което е даден отговор, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция. При отговора на въпроса е съобразено, че перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липса на имуществени право на длъжника – чл.433, ал.1, т.5 ГПК. От друга страна, перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган на принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ето защо, ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Посочено е, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, чиято проекция дори и да не се осъществи чрез изпълнителното действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, дори и по перемирано дело, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Образуването на изпълнително дело е задължение на съдебния изпълнител, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действието на кредитора. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане, т.е. молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ. При съобразяване на разясненията, дадени с тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3 на тълкувателния акт е посочено, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26 юни 2015 г., не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващото тълкуване за спряла да тече давност на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочените в ППВС № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземания, и изпълнителното производство да е висящо. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. След отмяната на ППВС №3/1980 г., висящността на изпълнителния процес не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност, тъй като за изпълнителния процес чл.116, б.“б“ ЗЗД, не се отнася. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Поставеният от касатора първи въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, според която прекратяването на изпълнителното дело поради перемция става по право. В мотивите на към т.3 на ТР № 2/ 4.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че макар и да не обуславя прекратяването на изпълнителното дело, което в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК настъпва по право, съдебният изпълнител дължи обявяването на настъпилото прекратяване с постановление, което задължение законът изрично вменява в съответствие с принципа за удостоверяване на изпълнителните действия – чл.434, ал.1 вр. чл.433, ал.1 ГПК. Този негов акт е необходим, за са се приложат някои предписани последици – да се вдигнат наложените възбрани и запори въз основа на постановлението като акт, да се дадат указания по изправността на постъпилата по вече перемираното дело молба, като съответните процесуални действия, израз на служебното начало в гражданския процес, са дължими, тъй като съдебният изпълнител е подчинен на изпълнителния лист, а взискателят продължава да има правото, което може да се реализира само по този начин. В конкретния случай въззивният съд е приел, че процесното изпълнително делото е прекратено по право, считано от 11.01.2014 г. /с изтичане на две години след налагане на възбраната върху имота/, т.е. при съобразяване на посочената задължителна практика на ВКС. По втори и трети въпрос, които отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. и в т.3 на ТР № 2/2023 г. от 4.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото процесното изпълнително дело е образувано преди 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г., то давност за вземането не е текла до прекратяване на изпълнителното дело поради перемция на 11.01.2014 г. и срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването му, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. Ето защо, с депозираната на 16.12.2014 г. от взискателя молба за насочване на принудителното изпълнение към собствен на длъжника имот, започналата да тече на 11.01.2014 г. нова погасителна давност за вземането е била прекъсната, въпреки настъпилата перемция по изпълнителното дело и в резултат на реализирания изпълнителен способ – публична продан на имота, съществуващото и непогасено по давност вземане на взискателя, в т.ч. и на присъединения такъв по право, са удовлетворени. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи и не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнителното дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. Въззивното решение е съобразено с така дадените задължителни постановки на тълкувателното решение, поради което и тези въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Наличието на посочената задължителна практика, че извършените по перемирано изпълнително дело действия, целящи принудително удовлетворяване на съществуващо вземане на взискателя, прекъсват давността, без значение дали съдебният изпълнител е образувал ново изпълнително дело или не, са дължими тъй като той продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до него и съдържаща се в изпълнителния лист, намиращ се в негово държане, води до извод за липса на сочения от касатора допълнителен селективен критерий – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по четвъртия формулиран въпрос. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства при мотивиране на фактическите и правните си изводи и да изложи мотиви по заявените с въззивната жалба и отговора оплаквания и доводи на страните, макар и формално да отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и казуалната практика на ВКС. В случая въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Конкретните оплаквания на касатора, че въззивният съд не е обсъдил твърденията му, че длъжникът не е бил уведомен за изготвената оценка, са и ирелевантни за настоящия спор, тъй като към 2016 г. – когато е започнала и приключила публичната продан на имота, т.е. преди изменението на чл.485 ГПК с ДВ, бр.86/2017 г., за съдебният изпълнител не е съществувало задължение да назначава вещо лице за определяне стойността на имота и съответно да съобщава заключението на вещото лице на страните. Въпросите, касаещи действията на съдебния изпълнител във връзка с оценката на недвижимия имот, уведомяването на длъжника за нея и определянето на началната цена за публичната продан, т.е. тези свързани с процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение, също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обосновката им е свързана с доводи по фактите на спора, като касаторът прави фактически доводи, различни от тези на съда относно уведомяване на длъжника за изготвената оценка на имота и съответно за определената начална цена за проданта. При произнасянето си по тези въпроси въззивният съд е съобразил, че към 2016 г. – когато е започнала и приключила публичната продан на имота, т.е. преди изменението на чл.485 ГПК с ДВ, бр.86/2017 г., съдебният изпълнител не е имал задължение да възлага извършването на оценка на имота на сертифициран експерт, както и че към този момент единственото изискване на закона е началната цена при първата публична продан да не бъде по-ниска от данъчната оценка на имота /в случая началната цена е 27 000 лв. - 75% от оценката на имота от 36 000 лв., а данъчната оценка е 1978,50 лв/. Поставените от касатора въпроси всъщност представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, които не могат да се обсъждат в настоящото производство по селектиране на касационни жалби, а при разглеждане на делото по същество. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационното обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквато не се разкрива в конкретния случай от съдържанието на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон или на процесуалния закон или явна необоснованост. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. В конкретния случай, от съдържанието на въззивното решение, не се установява допуснато от съда „тежко нарушение“ на материалния закон или на процесуалния закон или явна необоснованост в посочения по-горе смисъл. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението на касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,