Определение № 2982 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 421/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. К. против въззивно решение № 263336 от 12.07.2022 г. по гр.д.№ 2665/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение от 10.10.2018г. по гр.д.№ 65603 / 2014 г. на Софийски РС. С последното са отхвърлени исковете, предявени от касаторката: 1/ на основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено правото й на собственост и осъждане на ответника Г. П. К., да й предаде владението върху следните имоти: 3/4 идеални части от първи етаж от триетажна жилищна сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** в сграда 1 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011г., с площ на обекта от 102.38 кв.м., без включени тераси, а с включени тераси – 113.66 кв.м.; 1/4 идеални части от мазе № 1 с площ от 15.57кв.м.; мазе № 2 с площ от 9.98 кв.м., 2/ на основание чл. 59 ЗЗД, да бъде осъден Г. П. К. да й заплати обезщетение в размер на сумата от 10 200 лв. - за ползването на 1/2 ид.ч. /57/114 ид.ч./ от първия етаж с идентификатор *** без основание за периода 09.04.2013г.-14.09.2014г. и обезщетение в размер на сумата от 2300 лв. - за ползването на 3/4 ид.ч. /85.5/114 ид.ч./ от същия първи етаж за периода от 15.09.2014г. до 28.11.2014г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на доводи и доказателства и превратно обсъждане на свидетелските показания, и за необоснованост на извода за основателност на възражението за придобивна давност, заявено от ответника и на извода, че искът за мазетата не може да бъде уважен, защото те не съществуват и са били невъзможен предмет на договора за доброволна делба. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ за задължението на съда да обсъди доказателствата по отделно и в съвкупност, да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и на въззивната инстанция – да формира самостоятелни изводи от доказателствата, като разгледа спора по същество. По този въпрос е цитирана съдебна практика, на която се твърди, че въззивното решение противоречи. Материално правните въпроси са:.1.Оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, когато първоначално фактическата власт върху недвижим имот е установена като държане /по заем за послужване/ и няма данни да е променено основанието на упражняваната фактическа власт /да е налице трансформация на държането във владение/? Представлява ли позоваването на последиците от придобивната давност основание за промяна на държането във владение? Твърди се противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 1219.02.2014 г. по гр.д.№ 1840 /2012 г. на ВКС, 1 гр.о., Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. 2.Извършването на ремонти в недвижим имот представлява ли своене като елемент на владението по чл. 79 ЗС? Твърди се противоречие с Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС. 3.Към кой момент се преценява дали предмета на договора е невъзможен - към момента на сключване на договора или към друг по-късен момент? Твърди се противоречие с ТР № 3/2014 г. на ОСГК и Решение № 95 от 09.07.2015 г. по т.д.№ 2416/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. Ответникът по касация Г. П. К. оспорва допустимостта на касационната жалба, защото счита, че е подадена след изтичане на срока за обжалване. Оспорва допускането до касация, тъй като няма формулирани въпроси или те не кореспондират на казуса, предмет на спора или не се констатира противоречие с посочената съдебна практика по тях. Третите лица-помагачи на касаторката /ищца/ считат жалбата основателна и молят да се допусне касационно обжалване, защото според тях мотивите на решението относно наличието на елементите на владението – момента на установяване, изявяването му, са в противоречие със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, съгласно чл. 62, ал.2 ГПК като се съобрази, че пратката е постъпила в куриерската служба на 16.09.2022 г. – деня, в който изтича срока за обжалване и номера на пратката, в която е опакована касационната жалба, по която е образувано настоящото дело. Касационната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищцата М. С. К. е предявила исковете на 28.11.2014 г. Позовава се на деривативни придобивания на 3/4 ид.ч. от спорния първи етаж, 1/4 ид. ч. от мазе № 1 с площ от 15.57 кв.м. и мазе № 2 с площ от 9.98 кв.м. Ответникът е заявил възражение за придобивна давност, като твърди, че е живял по споразумение с майка си в първия етаж от 1986 г., установил е самостоятелно владение върху него и никой не се противопоставил на това до предявяване на иска. При условията на евентуалност по отношение на иска по чл. 59 ЗЗД е заявил възражение за прихващане със стойността на подобренията, които е направил в първия етаж, ако исковете бъдат уважени. Сградата, в която те се намират е изградена в парцел ІІ-7 от кв. 56 кв. Д., [населено място], който е купен от бабата на ищцата М. С. П. с н.а.5,т.ХVІ/1970 г. по време на брака й с П. П.. Направеното от нея дарение на съпруга й на 1/2 от дворното место с н.а. № 184,т.VІ/1971 г. е отменено с решение № 26/16.02.1989 г. по гр.д.№ 919/1988 г. на СРС, след като с влязло в сила решение на 21.09.1988 г. те се развеждат. През 1975 г. П. и М. К. даряват на синовете си С. П. К. и ответникът Г. П. К. втория етаж от жилищната сграда и 1/2 ид.ч. от общите части. Този етаж не е предмет на настоящия спор, а той и други помещения в сградата са предмет на иск за делба по гр.д.№ 58105/2014 г. на СРС, предявен от Г. П. К. След развода между родителите, П. П. К. продава само на сина си С. П. своята 1/2 ид.ч. от процесния първи етаж. През 2013 г. с н.а. № 36,т.ІІ/29.03.2013 г. и н.а. № 72,т.ІІ_09.04.2013 г. С. и И. К. са съответно дарили 1/114 ид.ч. и продали 56/114 ид.ч. на дъщеря си М. С. К. от първия етаж, а М. П. е продала на същата /нейна внучка/ 28,5/114 ид.ч. от първия етаж и 25,50 /103 ид.ч. от мазетата, за които е посочено, че принадлежали към третия етаж. Между последните две е сключен договор за доброволна делба на 23.09.2023 г., който се отнася до третия етаж, който не е предмет на настоящия спор и мазе № 2 с площ 9,98 кв.м., които са предмет на иска по чл. 108 ЗС. За тях ищцата се позовава на посочените договори /продажба и доброволна делба/ с баба си. От показанията на св.С. се установява, че първоначално майката М. е останала да живее на първия етаж при сина си Г. и семейството му. Той напуснал този етаж, където живеел с първата си съпруга и детето си, но през 2000 г. се върнал сам. Тогава майката се преместила да живее на третия етаж, а Г. останал на първия, където живее и сега.. Братът С. оправил първо една стая от втория етаж, а след това ползвал целия втори етаж. В процесния първи етаж живял Г. с постоянна приятелка. Имало инициатива за оправяне документално на собствеността, но Г. отказал и не искал да го занимават. Към 2008-2010 г. отношенията между братята били добри – Г. присъствал на бала на дъщерята на С., общували и по други поводи. Отказът му да участва в оправянето на документите бил съпроводен и със смяна на бравата. Г. отказал да плати пари на баща си за неговата идеална част, поради което П. П. прехвърлил своята част само на сина си С. и това породило конфликти между двамата братя. Според показанията на св. А., след като Ж. се върнал сам в първия етаж /след раздялата със съпругата си/ имал поведението на добър стопанин – санирал, направил голям ремонт на кухнята, банята, поставил климатици. Свидетелят никога не е имал съмнение, че това е на Г.. При инсталиране на антена на третия етаж разбрал, че майката на Г. няма ключ за първия етаж. Това било след 2003 г. Г. влагал много пари в жилището. Братята нямали спорове по между си. От показанията на свидетеля И. се установява че ремонти са правени 2009 г., защото имало влага в банята и спалнята и 2013-2014 г., когато са правени облицовки в коридора и др., които заплащал Г.. На С. му било известно за ремонтите, идвал да види какво прави майстора. Според показанията на св. И., майката М. идвала да види и „харесала как хубаво Ж. го е направил“. За ремонтите плащал Г.. Никой не е възразил по ремонтите. Когато се правил ремонта през 2008-2009 г., който се изразявал в подмяна на врати, дограма, направило се и разширение на кухнята с бокса.Свидетелят Д. – адвокат, извършвал правни услуги за С. К. и за ищцата М. К., потвърждава, че на първия етаж живее Г., на втория – С., а на третия е жиляла майката М. П.. Обяснява обаче, че до преди няколко години майката отваряла апартамента на първия етаж. Тогава отношенията със синовете й не били добри. Той установява, че е имало голям ремонт 2008-2009 г., когато се подменила дограмата, за която плащал С., но не забелязал да са правени ремонти в първия етаж от М. П.. РС е отхвърлил исковете, като е приел за основателно възражението на ответника за придобивна давност. Въззивната инстанция е приела въз основа на показанията на св. А., И. и И., че ответникът е упражнявал владение, установено през 1986 г., което е смутено едва през 2013 г.- 2014 г. Във връзка с предприетите действия по прехвърляне на ищцата на идеални части от къщата, съдът е приел, че към този момент, ответникът вече е придобил правото на собственост по давност, т.е. презумпцията на чл. 83 ЗС не е оборена. СГС е приел, че дори за известен период ответника да не е живял в къщата, то безспорно се установява от гласните доказателства /вкл. и от показанията на св. С., доведена от ищцата/, че ответника се е върнал в къщата около 2000 г. и до подаване на исковата молба – 28.11.2014 г. десетгодишния срок вече е бил изтекъл. Съдът се е позовал на съдебна практика според която декларирането и плащането на данъци за един имот не доказва „своене“. Приел е, че извършените от ответника ремонтни действия също обективират „своене“ като елемент на чл.79 ЗС, както и желанието да се узакони собствеността. Относно молбата на л.190 от делото пред СРС, депозирана в делбеното производство, в която Г. П. К. е посочил, че не притежава друго жилище освен втори етаж, който е предмет на делбата и нямал къде да живее, въззивната инстанция е приела, че заявеното в тази молба е негова защитна теза, за да обоснове основателността на претенцията си по чл. 344, ал.2 ГПК за привременно разпределение на делбените имоти. Не са кредетирани показанията на св. Д. с арг. от чл.172 ГПК, тъй като същият е адвокат на ищцата и третите лица помагачи на страната на ищцата – С. и И. К., участвал при съставяне на протоколи през 2013-2014 г. относно това, че М. П. не можела да си влезе в мазето. Показанията на св. С. са кредитирани частично, тъй като не установяват конкретни обстоятелства - свидетелката ходила в къщата „два или три пъти, докато живееха всички там от семейството - 1980-та година, говори за „един ден“…“Това беше 7,8 до 10 години преди това, но е повече от пет години, но точно не мога да кажа“. Съдът се е позовал на показанията й, които в тази част се подкрепят от показанията на другия свидетел А., че около 2000 г. Г. се върна сам в първия етаж. Относно мазетата, предмет на спора, съдът се е позовал на установеното от неоспорената СТЕ, че те не са реализирани като отделни мазета, а на место е изпълнено едно голямо помещение с една врата. Затова е приел, че по отношение на тях е бил налице правно невъзможен предмет. Това помещение е прието въз основа на заключението на приетата СТЕ за обща част и като такава не може да бъде предмет на сделки. Затова по отношение на двете мазета е прието, че ищцата не се легитимира като собственик и иска и за тях е отхвърлен. Поради отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС са отхвърлени и исковете по чл. 59 ЗЗД. По поставеният процесуален въпрос, ксаторката твърди, че съдът не е обсъдил възражението на ищцата, че ответникът е придобил фактическата власт върху имота като държател, а не като владелец. Ответникът е твърдял, че е получил първия етаж по споразумение с майка си към 1986 г. и брат си, който заел втория етаж, а когато се върнал в къщата през 2000 г., майка му се преместила на третия етаж. При предявяване на иска ответникът не е съсобственик на първия етаж и не може да се приеме, че е държател на частите на ищцата, респективно на праводателите й. По делото не е доказан и договор за заем за послужване. Напротив извършването на множество ремонти на значителна стойност, включително и такива, свързани с промени на помещение /разширяване на кухнята и бокса, подобрения като мозайка, смяна на дограма, саниране, ремонт на баня/ не са характерни за ползвател по договор за послужване. Към казуса е неприложимо ТР № 1/2012 г., тъй като ответникът не е съсобственик на първия етаж, включително и от 2000 г. до изтичане на десет годишния срок за придобиване по давнсот. Съдът изрично е посочил, че ответникът е получил първия етаж по споразумение с майка си, поради което не кореспондира на мотивите твърдението, че не е обсъдено как ответника е получил държането. Относно необсъждане на възражението, че ответникът не е трансформирал държането във владение за себе си, а се е занимал с презумпцията на чл.69 ЗС следва да се отбележи, че той като трето лице за съсобствеността може да се позовава и да се ползва на презумпцията на чл. 69 ЗС, поради което и съдът се е позовал на това законово предположение. Третите лица могат да се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС без за доказват преобръщане на държането във владение за себе си, освен ако това законово предположение не се опровергава от доказателства по делото. От обстоятелството, че П. П. е прехвърлил своята идеална част само на сина си С. през 1994 г. не следва, че синът Г. е установил държане на първия етаж през 1986 г. или че е държател през 2000 г.. Напротив, установено е, че през 1994 г. ответника е отказал да плати на баща си неговата 1/2 ид.ч. от първия етаж, в който живеел със семейството си. Позоваването на съдебната практика, според която декларирането на имота пред данъчните власти не доказва своене е относимо до колкото е установено, че ответникът не е декларирал първия етаж, но това само по себе си не опровергава и извода за наличие на субективният елемент на владението. Съдът е обсъдил молбата по делбеното дело, подадена от ответника Г. К. за привременно разпределение на ползването с твърдения, че няма друго жилище. Твърденията по делбеното дело са заявени в рамките на висящото настоящо производство при неизвестен изход от заявеното възражение за придобивна давност на първия етаж. Изводите на съда от тази молба не могат да се коментират в това производство, а твърдението за необсъждането й не кореспондира на мотивите на решението. От изложеното е видно, че не е налице противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изискваща съдът да обсъди по отделно и в съвкупност доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, а въззивната инстанция да формира самостоятелни изводи от тях, разглеждайки спора по същество. Затова на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК не се допуска касационно обжалване по процесуалния въпрос. Както вече се посочи, ответникът е трето лице, а не съсобственик към момента, когато е текла придобивната давност. По делото не се установява да е получил първия етаж на основание заем за послужване. Напротив – той е допуснат от майка си в имота, която се е изместила на третия етаж и е отказал да плати частта на баща си. Извършвал е значителни ремонти, включително и такива, свързани с разширение на кухнята и бокса, които не са характерни за ползвател до договор за заем за послужване. Майка му и брат му, които към този момент са притежавали титул за собственост са виждали и знаели за ремонтите и не са се противопоставили, дори майката ги е харесала. Не са извършвани никакви действия ответникът да бъде отстранен от имота, не е имало спорове поне до 2013 г. за първия етаж. Установено е, че в момент от този период майката не е имала ключ за първия етаж /когато трябвало да се вземе нещо за поставяне антената на третия етаж/ освен за двете мазета. Следователно по делото не е доказано ответникът да е бил държател, а тъй като е бил трето лице за периода на владението, той се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС и не е необходимо да доказва преобръщане на държането във владение за себе си. Поради това първия въпрос е неотносим към установеното по спора. Неотносимо е и ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и Решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162/2009 г., които се отнася за приложимостта и начина на прилагане на презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици. Решение № 12/9.02.2014 г. по гр.д.№ 1840 /2012 г. на ВКС, 1 гр.о. е неотносимо, защото не е доказано наличието на договор по чл. 243 ГПК, какъвто твърди касаторката. Решение № 291/09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. е постановено преди постановяване на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което се приел, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за защита, но не е елемент от фактическия състав за придобиване по давност, от което следва, че правото на собственост се придобила при реализиране на двата елемента на придобивната давност - владението с присъщите му признаци и изтичане на период от десет години, през който то е упражнявано, а позоваването на давността не е елемент от придобиването. Въз основа на този тълкувателен акт, съдът е приел, че от 2000 г. до 2010 г. ответникът е придобил правото на собственост и към момента на възникване на споровете 2013 г., ответникът вече е бил собственик, т.е. няма прекъсване на владението или смущаването му. По изложените съображения не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по този въпрос. Относно въпроса дали извършването на ремонти в недвижим имот представлява своене като елемент на владението по чл. 79 ЗС се твърди противоречие с Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС. С това решение, съдът е отговарял по други въпроси, които изобщо не касаят извършване на подобрения, а не по този, а и са разглеждани отношения между сънаследници, т.е. съсобственици. Затова съдът не констатира противоречие между въззивното решение и това решение. Същевременно извършването на основни ремонти на значителна стойност от трето лице /не съсобственик/, преценени наред с други действия могат да се приемат за демонстрация на намерение за своене на недвижим имот, тъй като владението следва да покрива по съдържание същите действия, които би извършвал и собственика. /виж напр. мотивите по т.1 към ПП-6-74 и Решение № 60123 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 50/2021 г., II г. о./ В ТР № 3/2014 г. на ОСГК и Решение № 95 от 09.07.2015 г. по т.д.№ 2416/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. се приема, че към момента на сделката се преценява дали тя е сключена с възможен предмет. Въззивното решение не противоречи на тези решения. По настоящото дело е установено от приетата неоспорена СТЕ, че на место разделителната стена между мазетата не е изпълнена и достъпа се осъществява само от една врата - тази към мазе № 1. Врата към мазе № 2 не съществува. Има една врата към мазе № 3 и склад, разположени в североизточната част на сутерена. Касае се явно до обекти, намиращи се в сутеренния етаж на сградата, които имат обслужващо самостоятелните обекти предназначение, но различаващи се по описание от процесните две мазета. По делото не е установено, че по време на сключване на договора за доброволна делба мазетата са съществували във вида, в който са описани в договора и по-късно са преустроени в настоящия, констатиран от вещото лице вид. Напротив, СТЕ установява, че е изпълнено едно помещение без преградни стени с една врата. Затова поставеният въпрос за момента, към който се преценява правната или фактическа невъзможност на предмета на договора не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Касаторката се позовава и на очевидна неправилност. Не е посочила поради какво счита, че решението е очевидно неправилно. Изложени са съображения за неправилност на решението, посочени и в касационната жалба, свързани с обсъдените вече въпроси. Основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите й форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи на събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. Такова е решението и когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира от мотивите на решението подобни пороци, поради което не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 4 000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение