Определение № 4909 от 29.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1895/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 1356/27.12.2024 г., поправено с решение № 214/28.02.2025 г., постановени по възз. гр. д. № 1344/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която след като е потвърдено решение № 1337/06.03.2024 г. по гр. д. № 4905/2023 г. на Софийския градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на К. С. К. сумата 8 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. с ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 126/2014 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва върху сумата от 17.09.2021 г. до окончателното й изплащане. Решението е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до предявения размер от 100 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи. Ответникът по жалбата – К. С. К., представляван от адв. Д. Б., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. През 2010 г. Специализираната прокуратура привлякла К. К. като обвиняем по ДП № 218/2010 г. за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2, вр. с чл. 354а, ал. 1 НК, като на 16.10.2010 г. спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена на 28.10.2010 г. в „парична гаранция“. На 27.06.2012 г. СпП е привлякла ищеца като обвиняем и по ДП № 13/2013 г. за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1, вр. с ал. 1 НК, като на 29.06.2012 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която на 25.01.2013 г. е изменена в „парична гаранция“ в размер на 10 000 лв. С влязло в сила споразумение от 19.02.2019 г., сключено с ищеца, същият се е признал за виновен по обвинението, повдигнато му по ДП № 218/2010 г. На 17.09.2021 г. е влязла в сила присъда на СпНС, с която К. е признат за невиновен в извършването на престъплението, за което му е повдигнато обвинение по ДП № 13/2012 г. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че наказателното преследване е продължило малко над 9 години, като към момента на започването му ищецът бил на 45 години. Спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 6 месеца и 26 дни, която в последствие е изменена в „парична гаранция“. За част от периода на наказателното производство (от привличането на ищеца като обвиняем - 27.06.2012 г., до 19.02.2019 г.) спрямо К. е водено и друго наказателно производство, приключило със споразумение, с което той се е признал за виновен по обвинението по ДП № 218/2010 г. Отчитайки възрастта, семейното положение, съдебното минало на ищеца, както и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 8 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионално развитие. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. От значение е също създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да е източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и цитираните от касатора. Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение