Определение № 88 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 983/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Булсатком“ ЕООД, [населено място] и „Кондор-ХС“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 790 от 21.12.2023 г. по в. т. д. № 879/2023г. на Варненски апелативен съд. Касаторът „Булсатком“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща решение № 839 от 30.06.2023 г. по т. д. № 2654/2021 г. на Софийски градски съд, VI-12 състав, с което предявените срещу него искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД са уважени, като е осъден да заплати на „Кондор - ХС“ ЕООД сумата 7 770 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по консултантски договор от 16.12.2018 г. и анекс към същия от 30.01.2019 г., дължимо за периода от 01.10.2021 г. до 28.10.2021 г., и сумата 46 620 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по същия консултантски договор и анекс към него за периода от 29.10.2021 г. до 29.04.2022 г. Поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода, че в периода от м. 07.2019 г. до м. 04.2020 г. „Кондор - ХС“ ЕООД е изпълнявало предмета на процесния консултантски договор. В евентуалност твърди, че договорът следва да се счита прекратен по съгласие на двете страни, изразено чрез конклудентни действия поради установените между тях други търговски взаимоотношения – договаряли са месечно различни по вид и обем услуги, свързани с поддръжка на билинг системата, които са различни от тези по консултантския договор и че в резултат на така извършеното прекратяване на договора е отпаднало задължението им по чл. 9 за отправяне на шестмесечно предизвестие. Като съществени процесуални нарушения касаторът „Булсатком“ ЕООД посочва необсъждането на възражението му за нищожност на клаузата на чл. 9 от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, както и направеното от въззивния съд изменение на правната квалификация на иска за присъждане на обезщетение за неизпълнение на договора директно с решението от иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД в иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, без да бъдат дадени указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Булсатком“ ЕООД са поставени въпросите: „ 1. Волята за прекратяване на облигационната връзка може ли да бъде изразена чрез конклудентни действия на страните; 2. При липсата на въведена в закона писмена форма за действителност на договора за изработка, възможно ли е страните да изразят волята си за неговото прекратяване с конклудентни действия; 3. Обстоятелството, че страните по договор за изработка са спрели да упражняват правата и да изпълняват задълженията си, произтичащи от същия и са установили други облигационни правоотношения между тях, следва ли да се тълкува като изразена чрез конклудентни действия воля за прекратяване на договора за изработка; 4. Следва ли при тълкуване на договорните взаимоотношения между страните да се вземат предвид други сделки между същите страни, поведението на страните, както и реално извършваните от страните действия по изпълнението на договора; 5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните; 6. Допустимо ли е въззивният съд да измени правната квалификация на иска за пръв път със съдебното решение; 7. Претенцията за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на договор има характер на иск за реално изпълнение на договор или на иск за компенсаторно обезщетение“. По отношение на въпроси № 1- № 6 се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: решение № 474 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009г. на IV г. о.; решение № 433 от 08.11.2011 г. по гр. д. № 1137/2010 г. на IV г. о.; решение № 110 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 3868/2016 г. на III г. о.; решение № 39 от 15.05.2014 г. по т. д. № 1061/2013 г. на II т. о. и решение № 242 от 10.02.2017 г. по т. д. № 3389/2015 г. на I т. о. (за въпроси № 1- № 3); решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010г. на I г. о. и решение № 134 от 25.10.2018 г. по гр. д. № 3462/2017 г. на III г. о. (за въпрос № 4); решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на IV г. о.; решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV г. о.; решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I г. о. и решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на IV г. о. (за въпрос № 5); решение № 48 от 23.04.2015 г. по гр. д. № 36672014 г. на III г. о. (за въпрос № 6). По отношение на последния въпрос № 7 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с твърдението за липса на съдебна практика. Касаторът „Кондор - ХС“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 839 от 30.06.2023 г. по т. д. № 2654/2021 г. на Софийски градски съд, VI-12 състав, предявените от него срещу „Булсатком“ ЕООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД са отхвърлени, съответно: искът за присъждане на възнаграждение по консултантски договор от 16.12.2018 г. и анекс към същия от 30.01.2019 г., дължимо за периода от 01.10.2021 г. до 28.10.2021 г., е отхвърлен за разликата над 7 770 лв. до 18 502.73 лв. и искът за присъждане на възнаграждение по същия консултантски договор и анекс към него, дължимо за периода от 29.10.2021 г. до 29.04.2022 г., е отхвърлен за разликата над 46 620 лв. до 99 120 лв. Твърди, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че част от представените по делото фактури – от № 14 до № 31 – не са издадени в изпълнение на процесния договор от 16.12.2018 г. и анекса към него от 30.01.2019г., а обективират отделни самостоятелни договорни отношения между страните, възникнали по силата на устно възлагане на описаните в тях работи, поради което е недоказано твърдението му за постигнато устно съгласие между страните за увеличаване размера на възнаграждението по договора от 6 475 лв., без ДДС на 16 520 лв., без ДДС, считано от месец май 2020 г. Счита, че решаващият състав неоснователно е преценил като различни услугите по договора и тези по фактури от № 14 до № 31, като не е съобразил заключението на компютърната експертиза, според което понятието „билинг система“ се припокрива по смисъл с понятието „информационна система“ и следователно ежемесечно предоставяната от него в периода 26.05.2020г. до датата на прекратяване на договора 28.10.2021 г. услуга „поддръжка на билинг система“ е терминологично идентична с услугата „поддръжка на информационна система“, предоставяна през предходния период от 01.07.2019 г. до 26.05.2020 г. Оспорва и преценката на съда, че устното увеличаване размера на възнаграждението е в противоречие с установената от страните практика, аргументирайки се с липсата на изрична уговорка в процесния договор и анекса към него, че измененията и допълненията му могат да бъдат извършвани само по писмено съгласие на страните, както и с липсата на изрично предписана от закона форма за действителност на договора за изработка, разновидност на който е и консултантският договор. Поддържа, че фактури от № 14 до № 31 не доказват възникването на отделни облигационни отношения между страните, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за ежемесечно отправяне на предложения по смисъла на чл. 14 ЗЗД, съответно чл. 292, ал. 1 ТЗ. Касаторът „Кондор - ХС“ ЕООД моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като релевантни за изхода на делото поставя въпросите: „ 1. За да се приеме, че фактурата обективира самостоятелно договорно правоотношение, следва ли съдът да е обсъдил същата – съвкупно с всички относими и допустими доказателства, събрани по делото; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани и приети по делото доказателства относно релевантните за спора факти отделно и в тяхната съвкупност; 3. При изясняването на изявената в договора воля на страните и характера на възникналото правоотношение дължи ли съдът преценка на релевантните за нея факти и доказателства по делото; 4. Неподписаната двустранно фактура, съдържаща съществените елементи на конкретната сделка, може ли да има доказателственото значение на договор, ако между страните е налице действащ писмен договор, чийто предмет обхваща и фактурираните услуги; 5. При установени трайни търговски отношения между страните, произтичащи от действащ между тях писмен неформален договор, в който няма изрично предвидена форма за изменението му, как следва да се цени издадената от изпълнителя и осчетоводена и заплатена от възложителя месечна фактура с изменен размер на възнаграждението – като обективираща самостоятелно договорно правоотношение или като предложение за изменение на действащ договор, прието чрез конклудентни действия; 6. Може ли фактурата да има значението на самостоятелен договор между страните, ако услугата, за която е издадена, се обхваща от предмета на действащ между тях писмен договор, но без да насочва към него; 7. Може ли съгласието на страните за изменение на цената на предоставената услуга да бъде изразено чрез конклудентни действия, ако в действащия между страните неформален писмен договор не е предвидена изрично форма за изменението му“. По отношение на първите четири въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: решение № 39 от 30.06.2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на I т. о. (за първия въпрос); решение № 39 от 30.06.2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на I т. о., решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на I т. о. решение № 66 от 08.08.2022 г. по гр. д. № 1435/2021 г. на III г. о. и решение № 51 от 01.07.2021 г. по гр. д. № 1854/2020 г. на I г. о. (за втория въпрос); решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. № 772/2015 г. на II т. о., решение № 10 от 07.09.2010 г. по т. д. № 241/2009 г. на II т. о., решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г. на I т. о. и др. (за третия въпрос); решение № 158 от 07.11.2013 г. по т. д. № 1128/2012 г. на I т. о. (за четвъртия въпрос). За всички останали въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението за липса на практика на ВКС. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна. Съображенията на „Кондор - ХС“ ЕООД са изложени в писмен отговор от 08.04.2024 г., а на „Булсатком“ ЕООД – в писмен отговор от 30.04.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса. Същите са процесуално допустими обаче само частично – по отношение на иска за присъждане на възнаграждение по процесния консултантски договор и анекс към него, дължимо за периода от 29.10.2021 г. до 29.04.2022 г., доколкото цената на същия (99 120 лв.) е над установения в закона минимален размер 20 000 лв. за търговските дела. С оглед обстоятелството, че цената на другия иск (18 502.73 лв.), а именно – на иска за присъждане на възнаграждение по този договор и анекс, дължимо за периода от 01.10.2021 г. до 28.10.2021 г., е под 20 000 лв., в тази част въззивното решение не подлежи на касационен контрол и поради това касационните жалби следва да бъдат оставени без разглеждане. Търговският характер на делото в случая произтича от неговия предмет – претендира се вземане, възникнало във връзка със сделка, която е търговска съгласно презумцията на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Доколкото страни по процесния договор за продажба са търговци и поради това, че е сключен във връзка с осъществяване на тяхната търговска дейност, то независимо, че не е сред изброените в чл.1, ал.1 абсолютни търговски сделки, този договор следва да се определи като търговска сделка. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 16.12.2018 г. между „Булсатком“ ЕАД (праводател на „Булсатком“ ЕООД) и Х. Ц. С. е сключен консултантски договор, по силата на който физическото лице се е задължило, срещу заплащане на месечно възнаграждение в размер на 3000 лв., да предоставя на дружеството консултации относно употребата на собствената му система за събиране на средства и данни, методическа помощ по текущата работа и по проблеми, касаещи технологията на ползване на програмните продукти, внедрени в системата на „Булсатком“ ЕАД; В чл. 9 на договора е предвидено, че всяка от страните има право да го прекрати с 6-месечно писмено предизвестие; С анекс от 30.01.2019 г. към договора, считано от 01.07.2019г., размерът на месечното възнаграждение на изпълнителя е променен на 6 475 лева, без ДДС; С тристранно споразумение от същата дата страните са се съгласили, че от 01.07.2019 г. задълженията по договора ще се изпълняват от „Кондор - ХС“ ЕООД, [населено място], което дружество е в процес на учредяване; За периода от м. юли 2019 г. до м. октомври 2021 г., през който страните са били в трайни търговски отношения, дружеството-изпълнител е издало 28 данъчни фактури, сумите по които са му изплатени изцяло; С писмо от 28.10.2021 г., връчено на изпълнителя на същата дата с нотариална покана, възложителят го е уведомил, че преустановява взаимоотношенията между тях, свързани с поддръжката на билинг системата. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника „Булсатком“ ЕООД, че не е обвързан от процесния договор, анекс и споразумение, тъй като са антидатирани – подписани са от П. И. Г. по време, когато той вече е загубил качеството си на представляващ дружеството. Аргументирал се е с наличието на пълно съвпадение между уговорките в договора и съдържанието на представената по делото фактура № 1 от 05.08.2019 г. относно датата за начало на изпълнение на задълженията по договора от страна на ищеца, посочена в допълнителното споразумение – 01.07.2019 г.; относно размера на възнаграждението, уговорен в анекса – 6 475 лева, без ДДС и относно предмета на консултантския договор, както и с изричното препращане във фактурата към сключен между страните договор, отчитайки липсата на наведено от ответника по иска твърдение за съществуване на друго договорно правоотношение между тях по което да се е осъществяло периодично (абонаментно) плащане. Като подкрепящи този извод е преценил и представените по делото фактури с номера от 2 до 10, обективиращи ежемесечно предоставяне на услуги по поддръжка на информационна система за периода от м. август 2019г. до м. април 2020 г., доколкото всички тези фактури са с напълно идентично съдържание и цена, като същите са приети и подписани от дружеството-възложител, осчетоводени са редовно в счетоводството му и по тях е извършено плащане. По отношение обаче на фактури с номера от 14 до № 31, издадени в периода м. май 2020 г. до м. септември 2021 г., в които като основание за плащането е посочено „извършване на услуга по поддръжка на „билинг система“ за всеки от месеците на посочения период, въззивният съд е приел, че не са издадени в изпълнение на договора от 16.12.2018 г. и анекса към него, а обективират отделни и самостоятелни договорни отношения между страните, възникнали по силата на устно възлагане на описаните в тях работи. Този свой извод е мотивирал с факта, че цената по фактурите е различна и не съответства, а надвишава значително, уговореното в анекса от 30.01.2019 г. възнаграждение на изпълнителя в размер на 6 475 лв.; с разликите в самото естество на заплащаните услуги и най-вече с липсата на изрично вписаното указание, че услугите се извършват „по договор“. В тази връзка съдебният състав се е позовал и на обстоятелството, че за извършените по договора услуги през м. октомври 2021 г. ищецът е издал фактура № 34 от 01.11.2021 г., която отново е с посочено основание извършване на консултантска услуга „по договор“ за м. октомври 2021 г., като размерът на възнаграждението по същата съответства напълно с уговореното в анекса възнаграждение – 6475 лв., без ДДС. С оглед на това е счел за недоказани твърденията на ищеца за увеличаване размера на възнаграждението от 6 475 лв. на 16 520 лв., без ДДС, считано от м. май 2020 г., по устно съглашение между страните. Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че правоотношението между страните, породено от процесния договор, анекс и споразумение, е прекратено на 28.10.2021 г., когато на изпълнителя „Кондор - ХС“ ЕООД е връчено изпратеното му от възложителя писмо от 28.10.2021 г., с което го е уведомил, че преустановява взаимоотношенията между тях, свързани с поддръжката на билинг системата. Приел е, че писмото има характер на предизвестие за прекратяване на процесния договор съгласно чл. 9 от същия и че от датата на получаването му от изпълнителя е започнал да тече предвиденият в тази клауза 6-месечен срок на предизвестието. Според съдебния състав, договорното правоотношение между страните е продължило да съществува до изтичането на този срок – 29.04.2022г., поради което възложителят дължи на изпълнителя заплащане на уговореното в анекса от 30.01.2019 г. месечно възнаграждение. Като ирелевантен за този извод е преценил фактът, че през периода на предизвестието изпълнителят не е изпълнявал задълженията си по договора, по съображения, че неизпълнението му се дължи на забава на кредитора, изразяваща се в необосновано отнемане на достъпа му до системата. С оглед на това е формирал извод за дължимост на уговореното с анекса от 30.01.2019 г. месечно възнаграждение в размер на 6 475 лв., без ДДС, или 7 770 лв., с ДДС и съответно за основателност на претенцията за заплащане на възнаграждение по договора за периода 29.10.2021 г. – 29.04.2022 г. за сумата 46 620 лв., поради което, след частична отмяна на първоинстанционния акт, е отхвърлил иска за разликата над тази сума до пълния претендиран размер 99 120 лв. Въззивната инстанция не е възприела и дадената от първостепенния съд правна квалификация на тази претенция като такава чл. 79, ал.1 вр. чл. 82 ЗЗД за обезщетение за вреди – пропуснати ползи от неполучено възнаграждение за срока на предизвестието. Приела е, че доводите на ищеца за неспазване срока на предизвестието за прекратяване на договора от страна на възложителя, за отстраняването му от достъп до системата, както и обвързването на размера на иска с възнаграждението по договора обосновават извод, че заявената претенция е за заплащане на възнаграждението, дължимо за шестмесечния период на предизвестието и е с правното основание чл. 258 ЗЗД. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивният акт да е недопустим в частта относно претендираната сума 99 120 лв., която вероятност произтича от обстоятелството, че съдът се е произнесъл по иск, какъв не е предявен от ищеца. Поради това, не следва да бъде преценявана релевантността на поставените от двамата касатори въпроси и наличието на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК