Определение № 60597 от 26.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 931/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. С., подадена чрез адв. Н. И., против въззивно решение № 12083/12.10.2020 г., постановено по гр. д. № 1174/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8236/04.12.2019 г. по гр. д. № 7112/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. А. С. срещу „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 110 ЗЗД за установяване недължимост на суми в размер на 13 246,13 лева – главница, със законна лихва от 04.08.2010 г.; 4582,99 лева – обезщетение за забава за периода 19.02.2007 г. - 04.08.2010 г.; 1261,20 лева – разноски по гражданското дело; 893,34 лева и 2697,05 лева – адвокатско възнаграждение и разноски по изпълнителното дело и са присъдени разноски. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявения иск. Като основание за допускане на касационното обжалване, касаторът сочи, че решението е постановено в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС, обективирана в решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 193/02.11.2018 г. по гр. д. № 4751/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV г. о. по следния въпрос: „Може ли след настъпила погасителна давност по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК взискателят да образува ново изпълнително производство със същия изпълнителен лист?“. В срока по чл. 287 ГПК „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД не е подало писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че през 2011 г. е образувано изпълнително производство по молба от 13.09.2011 г. По това дело са събирани суми до 13.06.2012 г. На 10.06.2014 г. взискателят е поискал налагане на запори върху банковите сметки на длъжника, но няма данни такива да са наложени, като запорните съобщения, изпратени на 26.11.2014 г., са върнати с отбелязвания, че лицето не е клиент на банките. Въззивният съд е приел, че съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, изпращането на запорни съобщения до банки, в които длъжникът няма сметки, съставлява действия по налагане на запор, прекъсващо давността. На 30.09.2016 г. взискателят отново е поискал налагане на запори върху банкови сметки, както и предприемане на други изпълнителни действия за събиране на вземането. На 07.10.2016 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника „Спортно туристическо дружество Мотен“ за запор върху трудовото възнаграждение, без данни съобщението да е получено от дружеството. След прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по молба на взискателя от 14.12.2018 г. е образувано ново изпълнително производство въз основа издадения изпълнителен лист от 2011 г. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е изложил, че не почива на закона становището на М. А. С., че прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция е равносилно на погасяване на вземането по давност. Последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер – изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия /резултатни или безрезултатни/, с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. Неоснователни в този смисъл са доводите във въззивната жалба, че настъпилата перемпция има за последица погасяване на вземането по давност. С прекратяването на конкретното изпълнително производство се обезсилват изпълнителните действия, предприети по него, което е относимо към процеса на принудителното изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните. Давността е институт на материалното право и се различава от процесуално-правния институт на перемпцията. Тъй като вземането е съдебно признато, давностният срок за погасяването му е петгодишен. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено изтичане на петгодишен период, през който давността за вземането да не е била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни действия. Ето защо предявеният иск за установяване, че вземането по изпълнителния лист от 2011 г. е погасено по давност, е неоснователен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Въпросът е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, но същият не е разрешен в противоречие с посочената в изложението практика. В т. 10 на соченото от касатора Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС е проведено разграничение между последиците от прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. "в" ЗЗД, като в първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Посочено е, че правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими относно давността при принудително изпълнение по чл. 116, б. "в" ЗЗД и в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването, с оглед различната уредба на исковото и изпълнителното производство и изискването към кредитора да проявява активност за движението на изпълнителното производство. Прието е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания, но изложеното не се отнася за прекъсването на давността. С прекратяването не настъпва аналогична на предвидената в чл. 116, б. "б" правната последица – при отхвърляне на искането, давността да не се счита прекъсната. Такова е и разрешението дадено в цитираното от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г. о. Цитираното решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV г. о. е неотносимо, доколкото в същото изложените мотиви са привързани към различна фактическа обстановка, а именно изпълнителното действие, което принципно е било годно да прекъсне давността е извършено след като изпълнителното производство вече е било прекратено, а не преди това. А решение № 193/02.11.2018 г. по гр. д. № 4751/2017 г. на ВКС, IV г. о. е допуснато до касационно обжалване по различен правен въпрос – компетентен ли е бил съдът да се произнася по жалба по реда на чл. 436, ал. 1 ГПК в седмичен срок от извършване на действието, когато изпълнителното дело е прекратено и такова действие е невъзможно и нищожно ли е съдебно решение постановено по вече несъществуващо изпълнително производство. Въззивното решение е съобразено с дадените в тълкувателното решение разяснения, поради което не се обосновава твърдяното противоречие. Предвид гореизложеното не са налице основания за допускане до касационна проверка. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.