Определение № 50232 от 03.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 23/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. П. и по касационна жалба на „Българска телекомуникационна компания“ АД, [населено място], срещу решение №10516/13.08.2021г. по т.д.№1985/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №1824/05.03.2020г. по гр.д. №3218/2018г. на Софийски градски съд, ГО, VI-21 състав. Касаторът В. П. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от него иск с правно основание чл.286 от ЗЗД, вр. чл.242 ал.6 от ТЗ за заплащане на дължимо възнаграждение за дейността му като член на надзорния съвет /НС/ на ответното дружество за периода от 01.01.2015г. до 23.02.2017г., за разликата над присъдения от САС размер от 61 840 евро, както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.02.2017г. до 09.03.2018г., за разликата над присъдения от САС размер от 6 506,18 евро. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилни изводите на съда, че решението на надзорния съвет от 09.01.2017г., с което по усмотрение на членовете на НС между тях са разпределени дължимите им се суми за натрупаното през периода от 30.07.2014г. – 09.01.2017г. възнаграждение, не обвързва ответното дружество, защото действа занапред. Излага съображения, че решението на НС е валидно, взето от компетентен орган в законен състав и като такова е породило обвързващи ответника правни последици. Изтъква, че решението не е оспорено по съдебен ред с иск по чл.71 от ТЗ, както и че с него се уреждат само последиците от вече настъпили в правния мир юридически факти. Позовава се и на последващо признание чрез счетоводно отразяване от ответника на задълженията към членовете на НС. Прави оплакване, че съставът на САС е превишил правомощията, които има съдът при осъществяване контрол на решенията на органите на търговски дружества, като се е произнесъл по въпроси извън законосъобразността на решението на НС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Обвързва ли акционерното дружество решение на надзорния съвет, с което се определя начинът на разпределение между членовете на надзорния съвет на натрупаната през определен период, предхождащ решението, обща сума за възнаграждение, заделяна от акционерното дружество съобразно решение на ОС на същото, с което е определен глобален размер на възнаграждението на всички членове на надзорния съвет и е делегирано на надзорния съвет да реши как това общо възнаграждение да бъде разпределено между членовете му?; 2/ При взето решение на ОС на АД за определено общо възнаграждение на членовете на надзорния съвет и делегиране от ОС на АД на компетентност на членовете на надзорния съвет да вземат решение за вътрешното разпределение на това възнаграждение помежду си, представлява ли начинът на това разпределение, включително вземането на решение някои членове да не получават възнаграждение за определен период с оглед ангажиментите си, въпрос по целесъобразност и може ли съдът да упражнява съдебен контрол по отношение на него, както и има ли правен интерес дружеството да оспорва начина на такова разпределение, при положение, че то не излиза извън рамките на определеното от ОС на АД глобално възнаграждение за всички членове на надзорния съвет?; 3/ Намира ли приложение кратката погасителна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение на възнагражденията на членове на надзорния съвет при взето решение от надзорния съвет за изплащане на общо брутно възнаграждение за целия период, през който даден член на надзорния съвет е изпълнявал функциите си, т.е, когато възнаграждението е определено като глобална сума за цялото мандатно правоотношение със съответния член на надзорния съвет? 4/ Съставлява ли заделянето от акционерно дружество на суми за възнаграждение на членовете на надзорния съвет в съответствие с взето решение на ОС на АД и провизирането на тези суми при изготвянето финансовите отчети на акционерното дружество признание на задължението по смисъла на чл.116, б.„а“ от ЗЗД и необходимо ли е акционерното дружество да отправя нарочно изявление до членовете на надзорния съвет, за да произведе действие такова признание, при положение, че с оглед функциите си като членове на колективен орган на акционерното дружество на членовете на надзорния съвет им е било известно такова заделяне/провизиране и те са имали достъп до финансовите отчети при упражняване на контролната си функция по отношение на дейността на управителния съвет? Поддържа, че по първия от поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №1548/02.12.2003г. по гр.д. №1566/2002г. на ВКС, I т.о., по втория - в противоречие със задължителните указания на Тълкувателно решение №1/06.12.2002г. по на ОСТК на ВКС и с практиката, обективирана в решение №26/02.04.2009г. по т.д.№533/2008г. на ВКС, II т.о. и решение №32/28.04.2010г. по т.д. №431/2009г. на ВКС, I т.о., по третия - в противоречие с решение №216/09.09.2010г. по т.д.№693/2008г. на ВКС, II т.о., а по четвъртия – с решение №131/23.06.2016г. по гр.д.№5140/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №49/04.04.2017г. по гр.д. №50236/2016г. на ВКС, IV г.о. По всички поставени въпроси се позовава и на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Българска телекомуникационна компания“ АД, [населено място], изразява становище, че не са налице сочените предпоставки за достъп до касация. Счита за неоснователни оплакванията и доводите в касационната жалба, като излага подробни съображения в писмено становище. С подадената от него касационна жалба „Българска телекомуникационна компания“ АД, [населено място], обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на В. П. П. на основание чл.286 от ЗЗД, вр. чл.221, т.5 от ТЗ сумата от 61 840 евро, представляваща дължимо възнаграждение за дейността на ищеца като член на надзорния съвет на ответното дружество за периода от 01.01.2015г. до 23.02.2017г., както и на основание чл.86 от ЗЗД сумата 6 506,18 евро, обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.02.2017г. до 09.03.2018г., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 10.03.2018г. до окончателното й изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, като постановено при противоречие с принципа на диспозитивното начало, тъй като съставът на САС се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа, че след като е установил липсата на валидно решение на НС, което да определя индивидуални възнаграждения на членовете на този съвет, въззивният съд сам е определил размера на възнаграждението /по 1/5 на всеки член/, с което е извършено недопустимо допълване, респ. изменение на гражданското правоотношение между ищеца, като член на НС, и дружеството. В условията на евентуалност твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено при съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа, че ако се приеме, че произнасянето по непредявен иск не води до недопустимост на решението в обжалваната част, то тогава то би съставлявало съществено нарушение на процесуалния закон, което води до неправилност на въззивното решение. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по редица своевременно въведени от дружеството възражения за недействителност на решението на НС от 09.01.2017г., а именно: решението е взето от лица, които нямат качеството членове на НС /несъществуващо решение/; противоречие на решението със закона поради излизане извън пределите на делегацията; противоречие на решениего с волята на общото събрание; нищожност поради противоречие с добрите нрави; относителна недействителност по отношение на представлявания на основание чл.40 от ЗЗД. Въвежда оплакване, че САС е придал на НС, като орган на дружеството, самостоятелна правосубектност, като е приел, че „БТК“ АД дължи на НС като орган на управление сума в размер на 12 000 евро месечно. Поддържа, че решението на ОС от 01.07.2013г. задава единствено рамката и възлага правомощието на НС да определи индивидуално възнагражденията на всеки един договор за мандат с всеки член на съвета, съответно че решението на ОС е само първият елемент от сложен фактически състав, без пълното осъществяване на който не може да възникне вземане за членовете на НС за заплащане на възнаграждение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Длъжен ли е съдът да се съобрази с фактическите твърдения на ищеца, с които последният очертава предмета на делото и съобразно тях да се произнесе по предявения иск?; 2/Как се индивидуализира спорното право и може ли съдът да предостави защита на материално право, ако то се различава от така индивидуализираното от ищеца?; 3/Възможно ли е съдът самостоятелно да допълни или измени едно гражданско правоотношение по осъдителен иск?; 4/Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страната, и възможно ли е да постанови съдебно решение, без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства?; 5/Възможно ли е решение на общото събрание като волеобразуващ орган на търговско дружество да служи като директно основание за пораждане на права и задължения за дружеството? По първи въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение №153/24.06.2016г. по гр.д.№719/2016г. на ВКС, I г.о, решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г. на ВКС, II г.о, решение №176/03.11.2010г. по т.д.№118/2010г. на ВКС, II т.о., решение №127/10.01.2018г. по гр.д. №679/2017г. на ВКС, II г.о. По втори въпрос сочи противоречие с решение №60144/08.07.2021г. по гр.д.№3059/2020г. на ВКС, III г.о., а по трети - с определение №6/06.01.2020г. по гр.д. №2861/2019г. на ВКС, IV г.о. и определение №353/14.05.2020г. по гр.д. №3163/2019г. на ВКС, IV г.о., както и с решение №90/05.04.2016г. по гр.д. №5205/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №60033/03.06.2021г. по т.д. №614/2020г. на ВКС, I т.о. По четвъртия въпрос поддържа, че е разрешен в отклонение от постоянната практика на ВКС, формирана с решение №80/02.06.2020г. по гр.д.№4031/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №5/11.05.2020г. по гр.д.№1241/2019г. на ВКС, I г.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, решение №210/08.10.2018г. по гр.д.№4971/2017г. на ВКС, решение №251/06.03.2018г. по т.д. №593/2017г. на ВКС, II т.о. По пети въпрос твърди, че е налице отклонение от разясненията в ТР №3 от 15.11.2013г. по т.д.№3/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа също, че са налице основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК, поради недопустимост, респ. очевидна неправилност на атакувания акт. Ответникът по касационната жалба В. П. П. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „БТК“ АД и ищеца, като член на надзорния съвет на дружеството, е възникнало мандатно правоотношение, по силата на избора му от ОС и даденото нотариално заверено съгласие да изпълнява тази функция. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че договорно правоотношение с мандатен характер не е възникнало поради неспазена писмена форма на договора, като е посочил, че възникването на правоотношението на членовете на НС не е обвързано от посочения договор по чл.242, ал.6 от ТЗ и те разполагат с управителна и представителна власт въз основа на взетото решение на ОСА и вписването в търговския регистър, като обемът и видът на задълженията им, се определят от устройствения акт - устава на дружеството и ТЗ. Констатирал е, че мандатното правоотношение е прекратено с вписването на освобождаването на надзорния съвет на 11.04.2017г. съобразно нормата на чл.231, ал.4 от ТЗ. Приел за безспорно между страните, че ищецът е изпълнявал задълженията си по мандатното правоотношение. Направил е извод, че решението по т.9 на ОС на акционерите от 01.07.2013г. се отнася до правоотношението с всеки един избран член на надзорния съвет, тъй като в текста на самото решение не е посочено, че се определя възнаграждение на тези членове на надзорния съвет, които са избрани в момента, съответно приетото решение се отнася за членовете на надзорния съвет въобще, които и да са те като физически лица. Като допълнителен аргумент в тази насока е изтъкнал и обстоятелството, че при избирането на ищеца за член на надзорния съвет на „БТК“ ЕАД изрично е било посочено, че той встъпва на мястото на лице, което е било такъв член по силата именно на решението на ОС от 01.07.2013г. Посочил е, че след като в решението за избора на В. П. не е посочено, че той ще изпълнява функциите си при различни условия от тези, при които това е правено от предишния член на НС и няма изрична уговорка за нещо друго, то следва извод, че дружеството му е възложило да упражнява тези функции при същите условия, при които това е ставало до този момент. Въззивният съд е изтъкнал, че няма данни за периода от избирането на ищеца В. П. като член на надзорния съвет до 09.01.2017г. да е приемано решение относно конкретните размери на възнагражденията. Приел е, че решението на НС от 09.01.2017г. не може да послужи за определяне на размера на дължимото до този момент възнаграждение, тъй като то може да обвърже доверителя само занапред. Изтъкнал е също, че с разпределянето на общо дължимата сума само между трима от членовете на НС въпросното решение излиза извън рамките, очертани от решението на ОСА, с което е било определено общо възнаграждение на членовете на НС и последният е оправомощен да разпредели това възнаграждение между всички свои членове. Приел е, че лишаването на двама от тези членове от възнаграждение представлява недопустима намеса в мандатното правоотношение, възникнало между тях и дружеството, като променя неговото съдържание. С оглед извода, че взетото на 09.01.2017г. решение на НС не обвързва дружеството, е счел, че не следва да се обсъжда възражението за погасяване по давност на правото на НС да вземе решение за разпределение на определената обща сума. Относно констатациите на вещото лице, изготвило приетата по делото експертиза, че сумите за възнаграждение на членовете на НС в размер на 2000 евро са били заделяни от ответната страна и след това сторнирани, е посочил, че отразяват позицията на ответника, който очевидно е считал, че дължи възнаграждение на членовете на НС, но в последствие е решил да не изплаща същото. Счел е за неоснователно направеното от ответната страна възражение, че след като няма решение за конкретно определяне на възнагражденията на членовете на НС, то не е завършен фактическият състав на правоотношението и поради това и възнаграждението не се дължи. Посочил е, че липсата на такова решение не освобождава доверителя от задължението за плащане. Доколкото активна солидарност може да възникне само ако е изрично уговорена, а в случая такава уговорка липсва, то определената сума не се дължи общо на членовете на НС, а задължението е към всеки един от тях поотделно, като при липса на уговорка за друго / в случая решение как да бъде разпределена сумата/, то същата се дължи по равно на всички кредитори. С оглед на приетото по- горе, въззивният съд е стигнал до извода, че на всеки член на надзорния съвет, включително и на ищеца, се дължи по 1/5 от общия размер от 12000 евро месечно или 2400 евро месечно. Изтъкнал е, че тъй като в Устава на дружеството е предвидено, че възнаграждението е годишно, то на В. П. е дължимо възнаграждение от 28 800 евро годишно. С оглед на това е определил дължимото възнаграждение за периода от избирането на ищеца до неговото освобождаване в размер на 73840 евро. Счел е за частично основателно възражението на ответното дружество за изтекла погасителна давност, като е приел, че се касае за периодични плащания и е приложима кратката погасителна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Определил е момента на изискуемост на задължението съобразно предвиденото в Устава на дружеството, че възнаграждението се дължи годишно. Поради това е приел, че за възнаграждението в размер на 11600 евро, дължимо за периода 06.08.2014г. - 31.12.2014г., падежът е настъпил на 31.12.2014г., за възнаграждението за 2015г. - на 31.12.2016г. и т.н. Предвид датата на подаване на исковата молба - 09.03.2018г., е приел за погасено към тази дата задължението за възнаграждение в размер на 11600 евро с падеж 31.12.2014г. Приел е, че останалата част от възнаграждението, дължимо за периода след 31.12.2014г., в размер на 61 840 евро, не е погасено по давност и следва да бъде присъдено, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и със законната лихва за забава за претендирания период от 25.02.2017г. до датата на исковата молба в размер на 6506,18 евро. По касационната жалба на В. П. П.: Първите два въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с предмета на спора, но с тях касационният жалбоподател по същество оспорва правилността на решаващите изводи на въззивния съд относно правните последици и валидността на решението на надзорния съвет на „БТК“ АД от 09.01.2017г. Съгласно разясненията по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. правният въпрос трябва да е значим за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Наред с това по поставените въпроси не е обосновано и наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, на които се позовава касаторът. С цитираното от него решение №1548/02.12.2003г. по т.д.№1566/2002г. на ВКС, I т.о., се приема, че решенията на общото събрание на дружеството не могат да се определят нито като едностранни сделки, нито като договори. Такива решения се приемат на принципа на мнозинството от гласовете на присъстващите, поради което не се изисква те да инкорпорират волеизявления на всички съдружници. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с приетото в практиката на ВКС, доколкото въззивният съд не е изследвал наличието на основанията за нищожност на сделките, установени в чл.26 от ЗЗД, нито е отрекъл правните последици на решението на надзорния съвет от 09.01.2017г. поради това, че същото не е прието с единодушие. Съставът на САС е приел, че решението на НС не поражда правни последици за дружеството, тъй като излиза извън рамките, очертани от решението на ОСА, с което е било определено общо възнаграждение на членовете на НС и съветът е бил оправомощен да разпредели това възнаграждение между всички свои членове. Изложил е мотиви, че лишавайки двама от своите членове от възнаграждение, надзорният съвет е осъществил недопустима намеса в мандатното правоотношение, възникнало между тях и дружеството, като е променил неговото съдържание. Извършената от въззивния съд преценка касае не целесъобразността на приетото решение, а съответствието му с волята на акционерите, изразена в решението на общото събрание на акционерите от 01.07.2013г, че членовете на НС ще осъществяват своята дейност възмездно. Поради това не е налице и противоречие с решение №26/02.04.2009г. по т.д.№533/2008г. на ВКС, II т.о., в което се приема, че съдът не можа да проверява целесъобразността на решение на общото събрание на акционерите за извършване на допълнителни парични вноски. Преценявайки, че решението на надзорния съвет е взето в отклонение от решение на общото събрание на „БТК“ АД по чл.221 т.5 от ТЗ и съответно нищожно поради превишаване пределите на определената от закона компетентност на надзорния съвет, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №202 от 22.12.2010г. по т.д.№764/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото се приема, че според разрешението в ТР №1 от 06.12.2002г. по тълкувателно дело №1/2002 г. на ОСГК на ВКС, нищожно е решение на общото събрание на търговско дружество, което е извън пределите на неговата и на другите органи на дружеството компетентност, определена от закона и учредителния акт. Съставът на ВКС е приел, че по аргумент от по-силното основание, като нищожни следва да се квалифицират и решенията на другите органи на търговско дружество, различни от общото събрание, които са взети в противоречие с очертаната от закона и учредителния акт тяхна компетентност и надхвърлят нейните предели. Съществуването на задължителна практика по поставените от касатора въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Третият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК също не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото не съответства на изводите на въззивния съд. Формулировката на въпроса предпоставя извод на съда за наличието на валидно решение за изплащане на общо брутно възнаграждение за целия период, в който членовете на надзорния съвет са изпълнявал своите функции. Въпросът не отразява преценката на въззивния съд, че решението на НС не поражда правни последици за дружеството, както и констатациите, че решението по т.9 на ОС на акционерите от 01.07.2013г. предвижда изплащане на обща месечна сума от 12 000 евро за възнаграждения на целия състав на НС, като на съвета е възложено разпределението на тази сума между неговите членове, а от друга страна уставът на дружеството предвижда,че на членовете на НС се изплаща годишно възнаграждение. С оглед на това и въззивният съд е определил началния момент на погасителната давност при настъпващ ежегодно падеж на вземането за възнаграждение на ищеца като член на НС. Този извод на въззивния съд е в съотвествие с постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение №255 от 26.03.2013г. по т.д.№145/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №215 от 10.09.2014г. по т.д.№456/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. В същите се приема, че и зпълнението на повтарящото се задължение за плащане възнаграждение на член на НС, безспорно поето от търговското дружество, предпоставя „ периодични плащания„ по смисъла на чл.111 б.”в” от ЗЗД и на ТР №3/2011г. по тълк. дело №3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС: с единен правопораждащ факт - сключения неформален договор с характеристика на мандатен, падеж, настъпващ ежемесечно, съгласно уговореното и при изначално договорен, непроменлив размер на всяко помесечно възнаграждение. С оглед този им характер, безспорно за погасяването по давност е приложима кратката погасителна давност по чл. 111 б.”в” от ЗЗД. В настоящата хипотеза падежът на задължението за възнаграждение на членовете на НС настъпва ежегодно, което не променя същностната му характеристика като периодично плащане. С ъществуването на практика на ВКС по поставените въпроси, на която въззивното решение съответства, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че по поставения въпрос не е налице и соченото от касатора противоречие на въззивното решение с решение №216 от 09.09.2010г. по т.д.№693/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Същото е постановено при друга фактическа обстановка, при която между дружеството - ответник и неговия прокурист не е било уговорено помесечно изплащане на задължението. В тази хипотеза съставът на ВКС е приел, че с ключеният между страните договор, по силата на който на ищеца е възложено управлението, е граждански договор, близък по своята правна характеристика до поръчката, но не и до трудовия договор, и поради това употребеното в договора понятие “възнаграждение” няма смисъла, вложен от законодателя в същото по КТ. С оглед на това съставът на ВКС е приел, че доколкото това възнаграждение е дължимо за определен трудов резултат, а не за престираната от довереника работна сила, съответно отношенията между страните, когато не са уговорени, се уреждат съобразно чл.280 и сл. ЗЗД, който не предвижда ежемесечно изплащане на дължимите суми. Последният поставен от касационния жалбоподател В. П. въпрос не се явява обуславящ за изхода на производството, доколкото не е обсъждан от въззивния съд. Произнасяйки се по въведеното възражение за изтекла погасителна давност съставът на САС е обсъдил доводите на страните във връзка с това дали процесното задължение сътавлява такова за периодични плащания и е определил като приложим тригодишния давностен срок. Съдът обаче не е обсъдил доводите за извършено от дружеството признание на задълженията, въведени от касатора – ищец, с молба от 17.12.2018г. в хода на първоинстанционното производство. В този случай релевантен би бил въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, какъвто въпрос обаче не е поставен от касатора. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация, изключва необходимостта от обсъждане на наличието на сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. По касационната жалба на „БТК“ АД: В касационната жалба касаторът поддържа доводи за недопустимост на въззивното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от това, че въззивният съд е подменил посоченото от ищеца основание на иска и вместо вземане за възнаграждение, дължимо по силата на решение на надзорния съвет на „БТК“ ЕАД от 09.01.2017г. е присъдил възнаграждение, определено с решение на ОС от 01.07.2013г. В обстоятелствената част на исковата молба като факти, релевантни за възникването на претендираното вземане, са посочени и двете решения на управителните органи на дружеството. Приемайки, че решението на наддорния съвет от 09.01.2017г. не е породило правни последици, но решението на ОС за определяне на възнаграждение на целия надзорен съвет е породило претендираното от ищеца материално право на възнаграждение за дейността му като член и председател на този надзорен съвет, въззивният съд не е излязъл извън пределите на търсената защита. Промяна на основанието на иска би била налице, ако съдът приеме, че вземането е възникнало въз основа на факти, които не са заявени от ищеца. Няма пречка, обаче, искът да бъде уважен и когато съдът установи, че част от твърдените от ищеца правопораждащи факти не са от значение за възникването на спорното право, но останалите посочени факти са достатъчни да породят благоприятните последици, на които ищецът се позовава. С оглед изложеното не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси относно задължението на съда да се съобрази с фактическите твърдения на ищеца, с които последният очертава предмета на делото и относно индивидуализацията на спорното право. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противочерие с цитираната от касатора практика на ВКС /решение №153/24.06.2016г. по гр.д.№719/2016г. на ВКС, I г.о, решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г. на ВКС, II г.о, решение №176/03.11.2010г. по т.д.№118/2010г. на ВКС, II т.о., решение №127/10.01.2018г. по гр.д. №679/2017г. на ВКС, II г.о./, която не допуска произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното от ищеца. При индивидуализацията на спорното право въззивният съд е съобразил само изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, както и заявения петитум на иска, с което не е допуснал и противоречие с решение №60144/08.07.2021г. по гр.д.№3059/2020г. на ВКС, III г.о. Неоснователно е и твърдението за недопустимо изменение, респ. допълване на процесното правоотношение от страна на съда, с което е свързан и поставеният от касатора правен въпрос относно възможността съдът да изменя правоотношението между страните при предявен осъдителен иск. Съгласно постоянната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, е недопустимо по пътя на тълкуването да бъде изменено поето с договора задължение или да бъдат създадени права. Случаите, когато съдът може да изменя договорите или да определя отделни уговорки в същите, са изрично предвидени в закона. Касаторът излага доводи, че като е установил липса на валидно решение на НС на „БТК“ АД за определяне на размера на възнаграждението на всеки от членовете на съвета, въззивният съд е приел, че на всеки от тях се дължи по 1/5 от сумата, гласувана от общото събрание като общ размер на възнагражденията за целия състав на НС. Посоченото съответства на мотивите на въззивното решение, обаче не съставлява изменение на правоотношението между дружеството и членовете на надзорния съвет. Констатирайки, че е налице поето парично задължение към няколко кредитори / всички членове на надзорния съвет на акционерното дружество/, както и че не е уговорена активна солидарност между кредиторите, въззивният съд е приел, че на всеки от кредиторите се дължи поравно. По този начин въззивният съд е съобразил постоянната практика на ВКС, според която съгласно чл.121, ал.1 от ЗЗД солидарност възниква само в определените от закона случаи или при наличието на изрична уговорка между страните, както и че разделността на дълговете и вземанията съставлява общо правило при множество на длъжници или кредитори. В решение №131/21.03.2014г. по т.д.№1121/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че е възможно един длъжник да поеме задължение към няколко кредитори. В този случай отношенията между страните може да се уредят, като всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението, а другата възможност е т. нар. активна солидарност. В същия смисъл са дадените разрешения в определение №664/20.12.2016г. по ч.т.д.№2538/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №171/06.03.2012г. по ч.т.д.№128/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. Не е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на което касаторът се позовава, доколкото цитираните от него решения на ВКС са постановени в хипотези на извършено тълкуване на съдържанието на сключени между страните договори, при което не е била изяснена действителната воля на страните, съответно не са съобразени възникналите по силата на изрични договорни клаузи права и задължения за страните. По отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция, същият не се явява обуславящ за изхода на производството. Съгласно постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните /решение №183/21.11.2018г. по т.д.№542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о./. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал. Действително въззивният съд не е разгледал три от въведените от ответника възражения за недействителност на решението на НС от 09.01.2017г., а именно: за приемането му от лица, които нямат качеството членове на НС /несъществуващо решение/; за нищожност поради противоречие с добрите нрави; за относителна недействителност по отношение на представлявания на основание чл.40 от ЗЗД. Този пропуск обаче не е обусловил преценката на съда за основателност на предявения иск, доколкото въззивният съд е приел, че решението е постановено при превишаване правомощията на надзорния съвет и противоречие с волята на общото събрание и като такова не е породило правни последици. Поради тези правни изводи, евентуалната преценка на съда за наличието и на други основания за недействителност на НС от 09.01.2017г. не би довела до различен изход на производството по делото. Петият поставен от касатора въпрос относно възможността решението на ОС като волеобразуващ орган на търговското дружество да служи директно като основание за пораждане на права и задължения за дружеството, е обуславящ за изхода на производството, но по него не е налице соченото от касатора отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3 от 15.11.2013г. по т.д.№3/2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на същото е прието, че при юридическите лица процесът на волеобразуване и процесът на волеизявяване са отделени и са в компетентност на различни органи, но даденото разрешение визира отношенията между дружеството като правен субект и трети лица. Досежно отношенията между акционерното дружество и членовете на неговите управителни органи, последователна и непротиворечива е практиката на ВКС, че мандатното правоотношение с членовете на съвета на директорите възниква от решението на общото събрание на акционерите по чл.221, т.4 и т.5 от ТЗ, с което се определя и размерът на възнаграждението, като сключването на писмен договор и отделното уговаряне на възнаграждение е факултативна възможност по чл.244 ал.7 от ТЗ /в този смисъл решение №255/26.03.2013г. по т.д.№145/2012г. на ВКС, II т.о., решение №108/08.10.2015г. по т.д.№2263/2014г. на ВКС, II т.о., решение №212/10.03.2008г. по т.д.№814/2007г. на ВКС, ТК и други/. Приемайки, че решението на ОС на акционерите от 01.07.2013г. е породило задължение за „БТК“ АД за заплащане на възнаграждение на членовете на НС, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в това, че не са отчетени разликите между мандатно и органно правоотношение, както и за процесуално нарушение, изразяващо се в разместване на доказателствената тежест. Сочените пороци биха съставлявали касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за тяхното наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на страните не се дължат разноски. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд