Определение № 435 от 13.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 619/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби. Първата касационна жалба е подадена от „ЕйДжиБи Файнанс“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 554 от 16.09.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.т.д. № 311 по описа на съда за 2024 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 87 от 05.12.2023 г., постановено от Окръжен съд – Враца по т.д. № 94 по описа на съда за 2021 г., е признато за установено на основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, че в полза на „В. 111“ ЕООД съществува вземане срещу длъжника „Кардинал 07“ ЕООД (н.), ЕИК:[ЕИК], произтичащо от договор за цесия, сключен със „С.Г.Груп“ ЕАД на 24.06.2020 г. за сумите: 858 673,34 лв. - главница, ведно със законната лихва от 01.08.2020 г. до окончателното плащане, 14 041,20 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 22.05.2018 г. до 10.12.2018 г., 110 958,20 лв. - просрочена разсрочена лихва за периода от 22.06.2018 г. до 20.11.2018 г., 134 445 лв. - общо задължение за законова лихва по производствата по изп.д. № 894/2018 г. и изп.д. № 180/2019 г. на ЧСИ А. Б., и 15 351,47 лв. - разноски, като с въззивното решение са преразпределени и дължимите за двете съдебни инстанции по съществото на спора разноски. Втората касационна жалба е подадена от „В. 111“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение № 710 от 05.12.2024 г., постановено по същото въззивно дело, с което на основание чл. 250 от ГПК е допълнено постановеното по делото основно въззивно решение, като е признато за установено на основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, че вземанията в полза на „В. 111“ ЕООД срещу длъжника „Кардинал 07“ ЕООД (н.), придобити по силата на договор за цесия, сключен със „С.Г.Груп“ ЕАД на 24.06.2020 г., подлежат на удовлетворяване в реда по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. В касационната жалба на „ЕйДжиБи Файнанс“ АД се релевират оплаквания за недопустимост, както и за неправилност, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, на атакуваното от този касатор, постановено по делото основно въззивно решение. Излагат се подробни съображения относно допустимостта на решението, като се твърди че въззивният съд се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск. Сочи се, че за допустимостта на исковете по чл. 694, ал. 1 - ал. 3 ТЗ е нужно наличието на пълна идентичност на вземанията, предмет на тези искове с вземанията, предявени в производството по несъстоятелност, като всяко вземане се характеризира с юридическите факти, които го пораждат (основание) и със своя размер, а вземанията с периодичен характер - и с периода, за който се дължат. Изтъква се, че липсата на някой от горепосочените белези в която и да е от двете молби - по чл. 685 ТЗ и съответно по чл. 694 ТЗ прави невъзможно установяването на тъждественост на вземанията по тях. Според касатора заявеното по делото вземане - с непосочване на периода на претендираните лихви и с посочване на различни основания от които произтича, не навежда на извод за идентичност/тъждество на същото по молбата за предявяването му в производството по несъстоятелност и по исковата молба по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, по която е образувано настоящото производство. С оглед на това се твърди недопустимост на предявения иск, а оттам и недопустимост на съдебните решения на Врачански окръжен съд и на Софийски апелативен съд. В допълнение към гореизложеното се аргументира, че с обжалваното въззивно решение апелативният съд е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, поради което е налице противоречие с чл. 6 ГПК и недопустимост на въззивното решение. Сочи се, че нито в молбата за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, нито с исковата и уточняващите молби по настоящото производство е предявявана претенция за законна лихва, било от 01.08.2020 г., било по посочените в диспозитива на обжалвания съдебен акт изпълнителни дела. С оглед на това се обобщава, че въззивният съд е приел за установено съществуването на вземания по вид, в размери и за периоди, които не са предявени от ищеца, т.е. произнесъл се е в несъответствие с петитума на исковата молба, което прави обжалваното решение недопустимо. На второ място се излагат съображения за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че апелативният съд неправилно в мотивите си е приел за установена от доказателствата фактическа обстановка по спора, без да съобрази, че е недопустимо фактически твърдения да не се съдържат в исковата молба, а да се препраща към писмено доказателство. Аргументира се, че апелативният съд е постановил обжалваното решение в нарушение на правилата за производството по чл. 694 ГПК. Сочи се, че при постановяване на въззивното решение съдът не е обсъдил и е игнорирал напълно всички възражения на касатора, нарушавайки разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Изтъква се, че независимо дали съдът възприема или не експертно заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Според касатора в случая апелативният съд не е сторил това, поради което е нарушил чл. 12 във вр. с чл. 202 ГПК. Допълва се, че апелативният съд е постановил своето решение в нарушение на чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 3а, ал. 1 ЗКИ във вр. с чл. 13, ал. 1 във вр. с ал. 2, предл. 2 от Наредба № 26 на БНБ от 23.04.2009 г. за финансовите институции във вр. с чл. 15, ал. 2 от ЗОАРАКВСД и чл. 99, ал. 3 ЗЗД, игнорирайки възраженията на касатора за недействителност на процесните договори за цесия от 19.12.2019 г. и от 24.06.2020 г. Иска се отмяна на въззивно решение № 554 от 16.09.2024 г. и постановяване на ново решение по същество. В условията на евентуалност се моли делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по ал. 2, предл. 2 ГПК. На първо място се излагат аргументи във връзка с вероятната недопустимост на обжалвания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Сочи се, че е налице непротиворечива съдебна практика по въпроса за правомощията на съда да се произнесе само в пределите на търсената защита, съгласно която е прието, че когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, решението му е недопустимо, като произнесено по непредявен иск. В тази връзка се моли за преценка относно допустимостта на съдебния акт в конкретния случай, както и за преценка относно спазването на чл. 6 ГПК, с оглед формулирания петитум на исковата молба и постановения диспозитив. На второ място се поставят следните въпроси, които според касатора са съществени за изхода по конкретното дело и са обосновали решаващите изводи на съда, като попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника, съответно на третото лице - помагач?“ Твърди се противоречие с решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о. - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в цялост прието по делото експертно заключение заедно с другите доказателства по делото и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертното становище?“ Твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 50159 от 08.03.2023 г. по т.д. № 1218/2021 г. на ВКС, II т.о., както и с решение № 50113 от 30.11.2022 г. по т.д. № 775/2022 г. на ВКС, II т.о. 3/ „От какъв порок страда договор за прехвърляне на вземане (цесия) по кредит, придобиващата страна (цесионер) по който не е сред лицата по чл. За от Закона за кредитните институции (ЗКИ); Съответно от какъв порок страда последващ договор за прехвърляне на вземане (цесия) по кредит, когато в първия цесионен договор е предвидено, че страните нямат право да прехвърлят правата си по същия?“ За третия поставен въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото няма директен отговор в практиката на ВКС, а практическото му значение, предвид множеството договори и дела между различни субекти на гражданския и търговския оборот, свързани с прилагането на чл. 99 ЗЗД е очевидно. Според касатора при липсата до този момент на практика на ВКС по поставения въпрос, то евентуално решение по делото ще създаде база за трайна и безпротиворечива практика в бъдеще, а от друга страна ще доведе до правилно и законосъобразно разрешаване на настоящия правен спор. Ответниците по тази жалба „В. 111“ ЕООД и В. Л. Банков, в качеството му на синдик на „Кардинал 07“ ЕООД (н.) оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна, „В. 111“ ЕООД претендира разноски. Ответникът по касация „Кардинал 07“ ЕООД (н.) е подал своя писмен отговор извън преклузивния срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, поради което същият не следва да бъде съобразяван в производството. В касационната жалба на „В. 111“ ЕООД се излагат оплаквания за очевидна неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение № 710 от 05.12.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК в частта, с която съдът е приел, че вземанията на „В. 111“ ЕООД подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ, поради което според този касатор е налице основание за касационното му обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, предл. последно и чл. 281, ал. 1, т. 3, предл. последно ГПК. Твърди се, че изводите на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства. Сочи се, че опорочаването на фактическите изводи на въззивния съд води и до нарушение на материалния закон. Изтъква се, че въззивният съд е мотивирал своя съдебен акт, изцяло пренебрегвайки събрано релевантно по делото доказателство, а именно - вписан договор за цесия. Според касатора необсъждането на този релевантен по делото факт от съда е довел до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт, с който съдът е приел, че вземанията на „В. 111“ ЕООД срещу длъжника „Кардинал 07” ЕООД (н.), придобити по силата на договор за цесия, сключен със „С.Г.Груп” ЕАД на 24.06.2020 г., подлежат на удовлетворяване в реда по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ, като според тази правна норма в този ред се удовлетворяват необезпечените вземания. Моли се за отмяна на обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК. Претендират се направените по делото разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Излагат се аргументи, според които обжалваното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК е очевидно неправилно, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай съдът е допуснал очевидна неправилност, приемайки, че от доказателствата по делото следва категоричен извод, че прехвърлянето на вземането не е било вписано по надлежния ред. Според касатора неправилна е констатацията на съда, че липсват доказателства за обратното. Касаторът се аргументира с факта, че съдът изобщо не е обсъдил процесния договор за цесия от 24.06.2020 г. между „С.Г.Груп“ ЕАД и „В. 111” ЕООД, който е вписан в Службата по вписванията и същият е представен като доказателство по делото с нарочна молба. Обобщава се, че необсъждането на този релевантен по делото факт от съда е довел до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт, с който съдът е приел, че вземанията на „В. 111“ ЕООД срещу длъжника „Кардинал 07” ЕООД (н.), придобити по силата на договор за цесия, сключен със „С.Г.Груп” ЕАД на 24.06.2020 г., подлежат на удовлетворяване в реда по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ТЗ. Ответникът по тази жалба „ЕйДжиБи Файнанс“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна. Не са постъпили писмени отговори на тази жалба от другите страни в производството - „Кардинал 07“ ЕООД (н.), както и от В. Л. Банков, в качеството му на негов синдик. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решения на въззивен съд, постановени по реда на чл. 258 и чл. 250 ГПК, които подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови обжалваното /основно/ решение № 554 от 16.09.2024 г., постановено по реда на чл. 258 и сл. ГПК, Софийски апелативен съд е приел от правна страна, че производството е по установителен иск, предявен по реда на чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от активно легитимирана страна - кредитор, чието вземане е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ по възражение на друг кредитор. Съдът е обобщил следното: предявеният иск се основава на твърдението за съществуването на изискуеми вземания, придобити по договор за цесия, които длъжникът признава, а кредиторът, по чието възражение оспореното вземане е изключено от списъка на приетите вземания счита, че не са възникнали валидно, поради невписването на договора за цесия от 19.12.2019 г. по реда на чл. 171 ЗЗД, поради което и ищецът - цесионер по договора за цесия от 24.06.2020 г. не е могъл да придобие права, каквито цедентът е нямал, а освен това и двата договора за цесия не са били надлежно съобщени на длъжника, в съответствие с чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Излагайки, че по своята правна характеристика договорът за прехвърляне на вземане е двустранен, консенсуален, каузален и неформален, съдът е посочил, че в случая страните не спорят относно съществуването в полза на банката – първоначален кредитор, на вземания срещу кредитополучателя и съдлъжниците по договора за кредит в размерите и основанията, посочени в споразумението от 26.07.2019 г. във валута EURO, както и относно факта, че в случая предмет на договора за цесия от 19.12.2019 г. са същите вземания, индивидуализирани в приложение № 164 към договора във валута BGN. С оглед на това съдът е заключил, че правата и задълженията за страните по договора са валидно възникнали и този правен резултат не е поставен в зависимост от вписването по реда на чл. 171 ЗЗД на ипотеките, уговорени в договора за кредит за обезпечаване на вземанията на банката и прехвърлени на цесионера по силата на изричната уговорка в договора за цесия. Сочи се, че съгласно цитираната разпоредба прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, за да има действие следва да е извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписано в имотния регистър, като в настоящия случай прехвърлянето не е вписано. Съдът се е позовал на последователната практика на касационната инстанция, според която липсата на такова вписване би имало значение единствено по отношение на тези трети лица, които имат интерес да повдигнат възражение във връзка с ипотеката - например, че вземането не е обезпечено с ипотека и следователно не е привилегировано по отношение на техните вземания. В заключение съдът е подчертал, че липсата на вписване /в имотния регистър - на договор за прехвърляне на вземане, обезпечено с ипотека/, не може да бъде основание за третите лица да оспорват качеството на цесионера на кредитор (взискател) въз основа на извършената цесия, тъй като поначало цесията е неформален договор, позовавайки се на следните съдебни актове: решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр.д. № 720/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 291 от 18.11.2014 г. по гр.д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о. В обобщение на казаното съдът е направил извода, че по силата на валидно сключения договор за цесия от 19.12.2019 г. цесионерът „С.Г.Груп“ ЕАД е придобил възмездно вземанията на банката към длъжника и солидарните длъжници по договора за банков кредит, чийто общ размер според приетото в съдебното заседание на 29.09.2023 г. и неоспорено от страните допълнително заключение на икономическа експертиза, изготвено от вещото лице Г. Л., към 19.12.2019 г. е 1 128 037,49 лв., от които: главница - 858 673,30 лв., просрочена договорна лихва за периода от 22.06.2018 г. до 20.11.2018 г. - 36 611,50 лв., просрочена наказателна лихва за периода от 22.05.2018 г. до 10.12.2018 г. - 14 041,20 лв., просрочена разсрочена лихва за периода от 22.06.2018 г. до 20.11.2018 г. - 113 995,20 лв., общо задължение за законова лихва по производствата по изп.д. № 894/2018 г. и изп.д. № 180/2019 г. на ЧСИ А. Б. - 89 364,70 лв., и разноски - 15 351,47 лв. Съдът е посочил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника прехвърлянето трябва да бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Съгласно константната практика на касационната инстанция това изискване е въведено, за да бъде създадена достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и за да обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. - изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД /явно се има предвид чл. 75, ал. 1 ЗЗД – бел. на докладчика в касационната инстанция/. В този смисъл е цитирано решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о. Въззивният състав е заключил, че по делото няма данни за деня и начина, по който длъжникът е бил уведомен за договора за цесия, но доказателство за това, че е узнал за осъществяването на този факт, по силата на който дължи плащане не на банката, а на цесионера, е констатацията в заключението на експертизата, че в периода от 19.12.2019 г. до 24.06.2020 г. по разплащателната сметка на „С.Г.Груп“ ЕАД в „Първа инвестиционна банка“АД са постъпили плащания от солидарните длъжници в общ размер 55 000 лв., пет от които в общ размер 25 000 лв. от предишния кредитор „Първа инвестиционна банка“АД, а останалите 3 плащания в общ размер 30 000 лв. са постъпили директно по сметката на цесионера (т. III, л. 502). Според съда в потвърждение на казаното е обстоятелството, че в таблица № 4 на допълнителното заключение, като наредител на три от плащанията е посочен М. С., който в същия период - от 19.12.2019 г. до 24.06.2020 г. е управител и едноличен собственик на капитала както на кредитополучателя „Кардинал 08“ ЕООД, така и на солидарния длъжник - ответника по иска „Кардинал 07“ ЕООД (н.), а е съдлъжник и в качеството си на физическо лице. При изложеното съдът е заключил, че при формирания въз основа на гореизложените съждения извод, че с договора за цесия от 19.12.2019 г. цесионерът е придобил възмездно действително съществуващи вземания срещу ответника в посочения размер, възражението на третото лице „ЕйДжиБи Файнанс“ АД, че ищецът не е станал титуляр на вземанията по силата на договора за цесия от 24.06.2020 г., тъй като цедентът му е прехвърлил права, каквито е нямал, е очевидно несъстоятелно. Съдът е приел за неоснователно възражението, че прехвърлянето на вземанията с договора от 24.06.2020 г. няма действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, тъй като не е било съобщено на последния от предишния кредитор. В този смисъл съдът е изложил, че преди всичко правото да оспори осъществяването на този факт е на ответника, като длъжник - адресат на уведомлението, а в случая неговият законен представител е признал, че на 06.10.2020 г. лично той е получил уведомлението, с което цедентът „С.Г.Груп“ ЕАД, чрез пълномощника „В. 111“ ЕООД, представлявано от управителя Х. В., чийто подпис в пълномощното от 07.08.2020 г. е удостоверен в нотариалното производство с рег. № 8221/7.08.2020 г. на нотариус П. П., го уведомява за договора за цесия от 24.06.2020 г. Съдът е заключил, че доколкото това изявление има значението на съдебно признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, то следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото и преди всичко с твърдението на третото лице „Кредит тайм“ ЕООД, че е налице свързаност между управителя на длъжника М. С. и управителя на ищеца Х. В.. От изложението в електронно подписаната молба от 7.11.2022 г. и трите удостоверения за семейно положение, съпруга и деца, издадени от [община] съдът е приел за установено, че Х. В. В. е майка на малолетните деца В. Л. С., Ф. Л. С. и Й. Л. С., чийто баща е Л. М. С. - син на М. А. С.. Съдът е уточнил, че съгласно § 1, ал. 1, т. 1 от ДРТЗ „свързани лица“ по смисъла на този закон са: съпрузите, роднините по права линия - без ограничения, по съребрена линия - до четвърта степен включително и роднините по сватовство - до трета степен включително. Според съда установените от удостоверенията факти насочват към предположението, че се твърди наличието на родство по сватовство по смисъла на чл. 76, ал. 1, вр. с ал. 5 от Семейния кодекс, което обаче задължително предполага валидно сключен граждански брак. Като е взел предвид данните в удостоверение № У-00-193/17.01.2023 г., според които Х. В. В. е неомъжена съдът е заключил, че тя не е роднина по сватовство с М. С., който е баща на Л. С. - лицето, с когото може обосновано да се предположи, че тя живее във фактическо съжителство на съпружески начала. Направен е извод, че именно поради неформалния характер на тази фактическа връзка, по аргумент за противното от чл. 4, ал. 1 от СК, същата няма действието на гражданския брак и се свързва с правни последици само когато изрична законова норма й придава такива, а в дефинираното в § 1, ал.1, т. 1 от ДРТЗ понятие „свързани лица“ такова упоменаване липсва. По същия въпрос и по-натам, според съда, дори да бъде допуснато, че длъжникът не е бил уведомен надлежно за цесията на 6.10.2020 г., то без съмнение този релевантен за спора факт със сигурност се е осъществил на 20.08.2021 г. - денят, в който ищецът е предявил в откритото производство по несъстоятелност спорните вземания - предмет на настоящия иск. Въззивният съд се е позовал на единната съдебна практика на ВКС, според която поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Според цитираната от съда съдебна практика (решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 78 от 9.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т.о.) - като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочва се по-натам в мотивите на въззивния съд, че към молбата с вх. № 265 087/20.08.2021 г., с която ищецът е предявил вземанията си в срока по чл. 688 ТЗ, са били приложени като доказателства посочените под т. 14 и т. 15 в списъка към нея и коментирани по-горе уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цедента и пълномощно от 7.08.2020 г. Съдът е заключил, че следователно, в съответствие с приетото в цитираните по-горе решения, на 20.08.2021 г. договорът за цесия от 24.06.2020 г. е произвел действие спрямо длъжника и третите лица и за ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца сумите - предмет на договора за цесия от 24.06.2020 г. В обобщение на гореизложеното, въззивният съдебен състав е приел, че по силата на договора за цесия от 24.06.2020 г. в полза на „В. 111“ ЕООД е възникнало валидно вземане, за което длъжникът „Кардинал 07“ ЕООД (н.) е бил надлежно уведомен в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съдът се е позовал на заключението на експертизата, съгласно което общият размер на вземането към 24.06.2020 г., като се изчисли законната лихва към тази дата и се приспаднат извършените плащания е 1 118 117,84 лв., от които: главница - 858 673,34 лв., просрочена наказателна лихва за периода от 22.05.2018 г. до 10.12.2018 г. - 14 041,20 лв., просрочена разсрочена лихва за периода от 22.06.2018 г. до 20.11.2018 г. - 110 958,20 лв.; общо задължение за законова лихва по производствата по изп.д. № 894/ 2018 г. и изп.д. № 180/ 2019 г. на ЧСИ А. Б. - 134 445 лв. и разноски - 15 351.47 лв. Поради несъвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първостепенния съд обжалваното първоинстанционно решение е отменено изцяло, като вместо него е постановено друго решение по реда на чл. 258 и сл. ГПК, с което е признато за установено на основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, че в полза на „В. 111“ ЕООД съществува вземане срещу длъжника „Кардинал 07“ ЕООД (н.), произтичащо от договор за цесия, сключен със „С.Г.Груп“ ЕАД на 24.06.2020 г. за горните суми, със съответните последици по отношение на разноските в производството. За да постанови обжалваното от „В. 111“ ЕООД допълнително решение № 710 от 05.12.2024 г. по реда на чл. 250 ГПК Софийски апелативен съд е приел, че задължението на съда да определи поредността на удовлетворяване на кредитора по чл. 722, ал. 1 ТЗ произтича от единното становище, възприето в практиката на касационната инстанция, според което предметът на исковото производство по чл. 694 ТЗ съвпада с този на производството по възраженията по чл. 692, ал. 2 и ал. 3 ТЗ, поради което това, което може да бъде предмет на възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ, може да бъде предмет и на установителния иск по чл. 694 ТЗ. Уточнено е, че при предявяване на вземането си кредиторът следва да посочи и неговата привилегия (обезпечение) съгласно чл. 685, ал. 2 ТЗ, съответно съгласно чл. 686, ал. 1 ТЗ синдикът трябва да впише в списъка на приетите вземания не само вземането на кредитора по основание и размер, но и привилегията (обезпечението) му, чието установяване е релевантно за поредността на удовлетворяване на кредитора по чл. 722, ал. 1 ТЗ. Съдът е подчертал, че обезпеченията и привилегиите могат да бъдат самостоятелен предмет на възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ, което се подава именно срещу изготвените от синдика списъци и по което съдът по несъстоятелността се произнася с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, а оттам - същите могат да бъдат и предмет на иска по чл. 694 ТЗ, включително в хипотеза, когато не се оспорва съществуването на вземането, а само неговото обезпечение (привилегия). В този смисъл се сочи решение № 185 от 10.12.2014 г. по т.д. № 3199/ 2013 г. на ВКС, I т.о. Въззивният съд е заключил, че след отмяната на първоинстанционното решение и постановяването на решение, с което исковата претенция е приета за основателна, въззивният състав е трябвало да се произнесе по този въпрос, но тъй като в диспозитива на въззивно решение № 554 от 16.09.2024 г. не е посочена поредността за удовлетворяване на вземането на молителя, то искането за допълване на решение № 554 от 16.09.2024 г. е основателно. По същността на повдигнатия спор съдът е съобразил, че страните не спорят относно това, че праводателят на ищеца „С.Г.Груп“ ЕАД - цедент по договора за цесия, сключен на 24.06.2020 г., е придобил прехвърленото вземане на основание сключения с „Първа инвестиционна банка“АД рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. заедно с всички привилегии, обезпечения и другите им принадлежности. Съдът е съобразил и че няма спор, а се установява и от представените с исковата молба доказателства (т. 1, л. 38-48), че за обезпечение на вземането на „Първа инвестиционна банка“АД срещу кредитополучателя „Кардинал 08“ ЕООД по договор за кредит № 000LD-S-000760 от 25.05.2015 г. са били учредени две ипотеки, подробно описани в съдебния акт. Следователно според съда в деня на сключването на договора за цесия - 24.06.2020 г., по силата на чл. 2, ал. 2 цесионерът е придобил вземанията заедно с всички обезпечения, включително учредените ипотеки върху недвижими имоти. Уточнено е, че транслативният ефект на сделката се проявява незабавно по отношение на страните по договора, но противопоставимостта на ипотечното право на трети лица е поставено в зависимост от осъществяването на установените в чл. 171 ЗЗД предпоставки: прехвърлянето да бъде извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да бъде вписано в имотния регистър. Посочено е, че първата от предпоставките е налице - удостоверяването на подписите на страните по договора е извършено в нотариалното производство с рег. № 6206/24.06.2020 г. на нотариус П. П.. Според съда, от доказателствата по делото, обаче, следва категоричният извод, че прехвърлянето не е било вписано по надлежният ред. Съдът се е позовал на определение от 30.03.2021 г. на съдия по вписванията при Софийския районен съд, с което е постановен отказ за отбелязване на договора за цесия от 24.06.2020 г. по заявление с вх. № 18 825/30.03.2021 г. (т. 1, л. 59), както и на определение от 29.04.2021 г. на съдия по вписванията при Софийския районен съд, с което е постановен отказ за вписване на договора за цесия от 24.06.2020 г. по молба с вх. № 28 682/ 29.04.2021 г. (т. 1, л. 61). Според въззивния съд по делото няма данни тези актове да са били обжалвани и при липсата на доказателства за обратното съдът е приел, че те са влезли в сила. С оглед на предходното съдът е заключил, че към деня на предявяване на вземанията - 20.08.2021 г. придобитото от цесионера ипотечно право е било непротивопоставимо на останалите кредитори в производството по несъстоятелност. Този свой извод съдът е обосновал и с последователната практика на ВКС, съгласно която липсата на такова вписване има значение единствено по отношение на тези трети лица, които имат интерес да повдигнат възражение във връзка с ипотеката - например, че вземането не е обезпечено с ипотека и следователно - не е привилегировано по отношение на техните вземания (решение № 131 от 26.03.2012 г. по гр.д. № 720/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 291 от 18.11.2014 г. по гр.д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о.) В съответствие с изложеното апелативният съд е счел, че както главното вземане, така и акцесорните вземания за законна или договорна лихва върху необезпечено вземане, дължими преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, подлежат на удовлетворяване в реда по чл. 722, ал.1, т. 8 ТЗ. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване на двете обжалвани в производството въззивни решения настоящият касационен състав съобрази следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. По жалбата на „ЕйДжиБи Файнанс“ АД: Обжалваното основно въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на допустимостта му в частта му, с която е признато съществуването на акцесорните вземания за законна лихва върху главницата 858 673,34 лв. от 01.08.2020 г. до окончателното плащане, както и за 134 445 лв. - общо задължение за законна лихва по производствата по изп.д. № 894/2018 г. и изп.д. № 180/2019 г. на ЧСИ А. Б., доколкото ищецът не е предявявал такава претенция в производството и това е изтъквано по делото от процесуалния представител на „ЕйДжиБи Файнанс“ АД. /След неколкократни уточнения на исковата молба, последното допуснато такова, определящо и рамките на произнасянето по спора от страна на инстанциите по същество, е в открито съдебно заседание в първата инстанция на 19.01.2023 г., базирано на молба на ищеца от 06.01. с.г. – л. 359 от първоинстанционното дело, в която молба е посочено, че ищецът прави следното уточнение по отношение на периодите за първоначално предявените в производството по несъстоятелност и по делото, дължими суми за договорна и наказателна лихва: 164 647.97 лв., приета от първоинстанционния съд като такава за договорни лихви за периода от 22.05.2018 г. до 10.12.2018 г., и наказателна лихва в размер на 89 364.71 лв., дължима за периода 11.12.2018 г. - 18.12.2019 г. Претенция за законна лихва не е заявена. Първоначално предявената с исковата молба претенция за лихва върху главницата /извън отделно предявената претенция за наказателна лихва/, e не за законна лихва, а за … „годишна съставна лихва в размер на базовия лихвен процент за евро на „ПИБ“ АД /БЛП кс/, коригиран с коефициент за пазарна среда, увеличен с надбавка от 3.41 пункта, считано от 01.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.“ Същата претенция, видно от изложеното в исковата молба и съдържанието на първоначалния договор за кредит, от който процесните вземания произтичат, е не за законна, а за договорна лихва, уговорена в чл. 11 от същия договор и е налице във втората молба на ищеца за предявяване на процесните вземания по реда на чл. 688, ал. 1 ТЗ от 20.08.2021 г., но не фигурира в допълнителната искова молба и в молбите на ищеца за уточняване на претенциите му, съобразно дадените му от първоинстанционния съд указания, в които същите са заявени в съответствие първоначално приетите от синдика вземания на ищеца по молбата му от 29.12.2020 г. Други претенции за лихва от ищеца не са заявявани./ Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по тази жалба на атакуваното с нея основното въззивно решение в останалата му част. Извън частта му, посочена непосредствено по-горе, същото решение не е вероятно недопустимо и на двете, релевирани от този касатор основания. Претендираното противоречие на първоначалното съдържание на исковата молба с молбата, с която са предявени процесните вземания в производството по несъстоятелност на длъжника е констатирано още от първоинстанционния съд. /Твърдението на касатора в касационната му жалба, че процесните вземания са предявени не с наличната по делото – л. 100-103 от производството в първата инстанция молба от 20.08.2021 г., а с друга, предходна молба от 29.12.2020 г., са новозаявени по делото. Видно е от обявения на 08.02.2021 г. в ТРРЮЛНЦ по партидата на длъжника списък с приети /впоследствие изключени с определение по чл. 692 от ТЗ, вземания, предявени с молбата от 29.12.2020 г./, че същите са по размери и пера, като тези, заявени и поддържани от ищеца с допълнителната му искова молба и уточнителните му молби по делото, като с последната такава от 06.01.2023 г. само са заявени и периодите, за които се претендират договорната и наказателната лихви/. В крайна сметка така констатираното от съда противоречие е отстранено след неколкократни указания до ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата му молба, а действията на ищеца по това отстраняване са извършени в изпълнение на указанията на съда. Вследствие на така предприетите от съда и ищеца действия не се установява да е налице и претендираното несъответствие на диспозитива на обжалваното въззивно решение /извън посочената му по-горе част/, с петитума на поправената искова молба, а различията в конкретните суми по отделните претенции са резултат от основаните на събраните по делото доказателства и в частност – кредитираните от съда заключения на ВЛ по ССЕ, крайни изводи на съда по съществото на спора относно размерите, за които предявените искове се явяват основателни. Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първите два въпроса на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си относно съществуването на спорното право, като вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. Действително, по отношение на част от възпроизведените от касатора в жалбата му твърдения, доводи на страните и ангажирани по делото доказателства, не са налице отделни и изрични, подробни и нарочно анализиращи ги, съответно - кредитиращи и/или отхвърлящи ги, изложени от съда съображения и изводи в мотивите му, което обаче, при броя и обема на същите би било и трудно постижимо. От общото съдържание на мотивите към въззивното решение се установява, както че тези доводи, твърдения, обстоятелства и доказателства, са взети предвид от съда, така и действителното становище на съда по тях, което е видно от становището му по нарочно обсъдените такива, които логически и безалтернативно или ги потвърждават, или ги отричат. Това, така прието, важи както по отношение на целия кръг от подлежащи на установяване, съобразяване и отразяване в мотивите на въззивното решение, правнорелевантни за съществуването на спорното материално право на ищеца обстоятелства, съответно – основаните на тях твърдения и възражения на страните, така и по отношение на конкретно визираните от касатора такива относно възраженията му за нищожност на процесните договори за цесия. Последните са мотивирано отхвърлени от първоинстанционния съд в мотивите му и въпреки че въззивният състав, доколкото не е потвърдил първоинстанционното решение, а го е отменил, съответно – и не е препратил към тези мотиви, видно е от трикратно изложените в собствените му мотиви заключения – че правата и задълженията за страните по първия договор за цесия са валидно възникнали; че по силата на валидно сключения договор за цесия от 19.12.2019 г. цесионерът „С.Г.Груп“ ЕАД е придобил възмездно вземанията на банката към длъжника и солидарните длъжници по договора за банков кредит; че по силата на договора за цесия от 24.06.2020 г. в полза на „В. 111“ ЕООД е възникнало валидно вземане, че е споделил същите изводи на първоинстанционния съд. Претендираното от касатора да не е обсъдено писмо на „С.Г.Груп“ ЕАД от 07.08.2020 г. няма придаваното му от касатора значение, доколкото в същото кредиторът изрично посочва, че смята процесното вземане за погасено само към него, и то – в резултат именно на втората от процесните две цесии, с което вземането е цедирано на ищеца. Третият въпрос и в двете му части е хипотетичен и отговорът му изцяло зависи от конкретно приетите за установени по делото обстоятелства от фактическа страна, поради което не покрива критериите за правен такъв по чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснени по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съответно – не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице и допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в конкретния процесен случай не са налице разяснените по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., условия за прилагането му. По жалбата на „В. 111“ ЕООД: Обжалваното от този касатор допълнително решение, с което на вземането на ищеца е определена поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 от ГПК не е очевидно неправилно, както това се поддържа от касатора. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът му също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Съответният съдебен акт ще е явно необоснован, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът излага оплаквания, относими към правилността на решението, доколкото са основани на несъобразяване на въззивния състав със събрани по делото доказателства в уверение на отбелязването в имотния регистър, на процесния договор за цесия по реда и с действието на чл. 171 от ЗЗД. Същите обаче не са годни да обосноват очевидна неправилност на решението в изложения по-горе и утвърден в практиката на ВКС смисъл, доколкото изискват извършването от страна на касационния състав, на проверка и анализ на дейността на въззивния съд по преценка на доказателствата по делото и произнасянето/непроизнасянето му по всички възражения и твърдения на страните – дейност, присъща на касационната съдебна инстанция само в последващо евентуалното допускане на касационно обжалване на въззивното решение, производство по чл. 290 от ГПК с предмет проверка за правилността му, съответно – преценка досежно наличието или неналичието на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК за касирането му, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение