Определение № 2472 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 997/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място], чрез адв. П.В. срещу решение №196 от 24.11.2025 г., постановено по в.гр.д. №331 от 2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която е отменено частично решение №577 от 14.07.2025 г., постановено по гр.д. №1547/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, и вместо това е осъден касаторът да заплати на Г. С. С. от [населено място], [улица] сумата 10 697.06 лева, представляваща неиздължено обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/, претърпени вследствие на телесни увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 23.07.2022 г. в [населено място], м.с. „Върли бряг“, предизвикано от С. Г. Г. при управление на лек автомобил „Мерцедес Е 240” с рег. [рег.номер на МПС] /застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“/, ведно с мораторна лихва в размер на 900.85 лева, начислена за периода от 01.03.2024 г. до завеждането на делото на 07.10.2024 г., както и законната лихва след този момент до окончателно изплащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно - постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалните си задължения по чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото, не е обсъдил доводите и възраженията на страните, не е изложил мотиви по част от спорните факти. В резултат решаващият състав е достигнал до незаконосъобразни и необосновани изводи както относно приложението на чл.52 ЗЗД, като е определил завишен размер на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, така и относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, като е счел, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора - относно задълженията на съда при преценка на свидетелски показания /първи и втори въпроси/; относно възможността за пълно доказване с косвени доказателства /трети въпрос/; относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните /четвърти и пети въпроси/; относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД /шести въпрос/; относно приложението на чл.52 ЗЗД /седми въпрос/, като твърди, че е налице допълнителното основание за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2014 от 23.12.2015 г. по тълк.д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС; ППВС №18/63 г., ППВС №4/68 г. и цитираните решения по чл.290 ГПК. Поддържа и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като явно необоснован. Ответникът по жалбата Г. С. С. не представя отговор в законоустановения срок. Третото лице помагач С. Г. Г. не представя отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените срещу дружеството касатор искове с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 ЗЗД и да уважи същите, въззивният съд стига до извод, че се установява фактическият състав на деликта; че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от пострадалия ищец неимуществени вреди е 18 000 лева; че не се доказва съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, поради което възражението на ответника за намаляване на застрахователното обезщетение съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД е неоснователно. Съдът приема, че е одобрено споразумение по чл.382 НПК, по силата на което С. Г. е признат за виновен, че на 23.07.2022 г. при управление на лек автомобил „Мерцедес Е 240“ е нарушил правилата за движение по чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.2 и чл.21, ал.1, чл.103 ЗДвП и като е преодолял изградено препятствие с полицейски коли, блокиращо движението, умишлено е причинил на ищеца Г. С. средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на лъчевата кост на лявата му ръка – престъпление по чл.342, ал.3, б.„б“, пр. първо, вр. ал.1 НК. В условията на идеална съвкупност е признат за виновен също, че е управлявал автомобила след употреба на наркотични вещества - амфетамини и метамфетамини - престъпление по чл.343б, ал.3 вр. чл.23, ал.1 НК. Съгласно чл. 383 от НПК одобреното споразумение има последици на влязла в сила присъда и следва да бъде зачетено относно авторството престъпното деяние, връзката му със съставомерния резултат и виновността на дееца. След анализ на част от доказателствата /авто-техническа експертиза, обясненията на вещото лице в съдебно заседание; свидетелски показания/ съдът намира, че виновният водач е управлявал застрахования в ответното дружество по застраховка Гражданска отговорност „Мерцедес Е 240” без да изпълни указания на контролните органи да спре за проверка на южния вход за [населено място] в местността „Пода“, след което пътят му е бил препречен от косо спрели полицейски автомобили, на един от които водач е бил ищецът; непосредствено преди инцидента ищецът е стоял зад автомобила (на около половин метър зад левия калник); трябвало да поддържа връзка с оперативния дежурен чрез радиостанция; като осъзнал, че нарушителят ускорява, за да премине през изградената барикада, ищецът се отдръпнал още назад, като при последвалия сблъсък служебната му кола се завъртяла и го ударила, загубил равновесие и при падането на земята счупил лявата си ръка в областта на китката. Съдът кредитира становището на вещото лице /изразено в о.с.з./, че ищецът е действал правилно, като сочи, че не следва друго от показанията на неговия колега - очевидец на инцидента. Намира, че данни за проявен от ищеца непрофесионализъм не се откриват и в материалите по приложеното наказателно дело, като стига до краен извод, че не е доказано възражението на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Като възприема заключението на медицинската експертиза и свидетелските показания, решаващият състав намира за доказано, че ищецът е получил счупване на лъчевата кост на лявата ръка, в областта на шиловидният й израстък; приложена му е била гипсова имобилизация за 30 дни; налагала се е и последяваща рехабилитация за раздвижване. Приема, че при обичаен ход на възстановителния процес трайното затрудняване на движенията на ръката би трябвало да продължи около 4 - 5 седмици, но отчита, че с решения на лекарската консултативна комисия на ищеца е предписан отпуск за временна нетрудоспособност за около четири месеца. Намира за установено, че ищецът е изпитвал по време на възстановителния период трудности и неудобства, обичаен дискомфорт от обездвижването; изпаднал в силен емоционален стрес и не желаел да коментира случилото се. Предвид изложеното и при спазване на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД апелативният състав приема, че на ищеца се полага обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лева, като ответното застрахователно дружество дължи и лихви за забава от уведомяването му на 26.09.2022 г., които за периода до 29.02.2024 г. са в размер на 3 139.25 лева. След приспадане на изплатеното обезщетение в размер на 10 498.56 лева, което ищецът е получил по чл.238 ЗМВР, остава неизплатена част от обезщетението за неимуществени вреди на стойност 10 697.06 лева, която следва да се присъди с лихви от 01.03.2024 г. За периода до завеждането на делото на 07.10.2024 г. лихвите възлизат на 900.85 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправеният въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на относими доказателства, за липса на мотиви във връзка с възражения и доводи на ответника относно приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД – за липса на усложнения във възстановителния процес, за липса на извършена рехабилитация, за липса на медицински прегледи, при което да е назначена терапия или допълнителни изследвания; за конкретните действия и бездействия на пострадалия ищец при организираните и осъществяването на пътната блокада преди настъпване на процесното ПТП в нарушение на Инструкция №8121з-929/02.12.2014 г. за патрулно-постовата дейност на МВР. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика по чл.290 ГПК, както и задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Налице е и трайна съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. По останалите поставени правни въпроси съдът ще се произнесе със съдебното решение по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 118.59 евро. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд