Определение № 234 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба с вх. № 105710/11.08.2020 г. на С. Р., подадена чрез адв. Г. М. от АК - С., срещу въззивно Решение № 47/21.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 129/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С това решение е обезсилено като недопустимо Решение № 98/10.01.2020 г. по гр.д. № 34/2019 г. на Сливенския окръжен съд в частта, с която е отхвърлена заявената претенция на ищцата за връщането като задържана при отпаднало основание сума в размер над 17 121,95 лв. представляваща левовата равностойност на 8 754, 27 евро до пълния размер на предявения иск за неоснователно обогатяване в размер на 66 247, 88 лв., представляваща левовата равностойност на 33 872 евро и производството е прекратено в тази част; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена заявената от С. Р. искова претенция против М. П. за връщане на основание чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД сума в размер над 7 434, 11 лева, представляваща левовата равностойност на 3801 евро, до сумата в размер на 17 121, 95 лв, представляваща левовата равностойност на 8 754, 27 евро; осъдена е С. Р. да заплати на адв. С. сумата 1147,21лв.- възнаграждение за осъществената от него защита като назначен от съда особен процесуален представител на М. П.. Първоинстанционният съдебен акт в частта, с която частично е уважен заявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 7 434, 11 лв, представляваща получена на отпаднало основание – едностранно развалени договори за заем, сключени в периода 2009 – 2014 г., е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал.1, ЗЗД. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следния въпрос: 1/ Като какъв следва да се счете сборът от числа, когато едно от събираемото е обозначено като паричен знак – като сбор от евро или сбор от числа? Сочи чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Ответната по жалбата страна – М. П., в представен писмен отговор чрез адв.С., взема становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски. За да се произнесе, съдът съобрази следното: В отговор на дадено от въззивния съд указание за уточнение на исковата молба, по делото е постъпило писмено становище на ищцата, по което противната страна не е въвела възражения. Въз основа на направеното уточнение Апелативен съд Б. се е произнесъл с протоколно определение в съдебно заседание и е уточнил предмета на иска, като е приел, че исковете, с които е сезиран са за сума в общ размер от 8754,27 евро с левова равностойност от 17121,95лв., произтичаща от развалянето, поради неизпълнение от страна на заемополучателя, на следните парични заеми: 400евро, дадени през м. ноември 2009г., 350 евро, дадени през м. декември 2009г., 500 евро дадени през м. януари 2010г.,3000евро дадени в заем на 26.06.10г., 300 евро дадени в заем на 07.04.11г., 1308, 67 евро дадени в заем на 21.07.14г., 833,67 евро, дадени в заем на 05.08.14г., 855,19 евро, дадени в заем на 18.08.14г., 520,26 евро, дадени в заем на 17.09.14г. и 686,48 евро, дадени в заем на 21.10.14г. За да обезсили частично първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че частичното неизпълнение на дадените от съда указания за уточнение на заявените претенции в определения от закона срок има за последица недопустимост на производството по делото за вземанията на ищцата от развалянето на правоотношенията, които не са приети от съда като предмет на делото и влече недопустимост на решението на ОС – Сливен в отхвърлителната му част над приетия от съда общ размер на уточнените прентеции за неоснователно обогатяване в размер над 8754, 27 евро с левова равностойност 17 121, 95 лв., до пълния размер на претенциите от 33 872 евро с левова равностойност на 66 247, 88 лв. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена заявената от С. Р. искова претенция против М. П. за връщане на основание чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД сума в размер над 7 434, 11 лева, представляваща левовата равностойност на 3801 евро, до сумата в размер на 17 121, 95 лв, представляваща левовата равностойност на 8 754, 27 евро, въззивният съд е приел за установено, че ищцата и ответницата по делото са имали близки отношения; че поради тежкото семейно и материално състояние на ответницата, ищцата в периода 2009 – 2014 г. ѝ предоставила няколко отделни заема в евро, а парите били предадени в брой и чрез банкови сметки като ответницата се задължила да върне получените в заем суми след като се разпореди свои наследствени земи; че след като ответницата не е продала своите земи, а имуществото ѝ положение се влошило, заемодателлката си поискала парите обратно, но те не ѝ били върнати. След детайлен анализ на свидетелските показания, събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по извършената и приета в първоинстанционното производство икономическа експертиза, е приел за установено, че заявената от ищцата претенция е основателна до присъдения от окръжния съд размер от 7434,11лв.(левова равностойност на заеми от общо 3801 евро), съответно неоснователна за разликата над този размер до този, приет от него след последното уточнение за цена на предмета на спора- т.е. до сумата от 8754,27 евро с левова равностойност 17121,95лв. Изрично, обосновавайки този решаващ извод, съдът е посочил, че безспорно е установено от анализа на доказателствата предоставянето на заемни суми в общ размер 3801 евро в исковия период; че липсват доказателства за връщането им от ответницата; че с подаване на исковата молба договорите за заем са развалени от изправната страна – ищцата; че не приема като доказателство за даден заем преводът, виден от банково извлечение /л.12 от делото/, на 05.08.2014г, в размер от 750 евро, с вписано основание „прехвърляне“, т.к. макар да е нареден от сметката на ищцата, няма данни да е насочен към ответницата, а липсват и доказателства тя да е получила тази сума; че счита за неоснователно възражението на ищцата, че представения по делото частен документ „бележка“, приложен на л.7 от делото на БОС в заверено за вярност копие, е от естество да промени фактическите и правни изводи по спора, защото в нея се съдържало признание на ответницата за получаването на вписаните там суми в заем, като това обстоятелство се подкрепяло и от показанията на св. М.. Във връзка с това възражение съдът е посочил, че действително съдът дължи обсъждане на приетите доказателства, намиращи се в кориците на делото, като трябва да обяви на страните дали ги счита относими към спора и своевременно представени в процеса, а ако ги намери за такива, да прецени доказателствената им сила за релевантните по казуса факти; че първата инстанция не е обсъдила в решението си това доказателство без да се обосновава, с което е допуснала процесуално опущение, но същото не е съществено, защото счита, че обсъждането му не би променило крайния правен извод по спора; че съдържанието на посочения документ включва изписването на една дата, думата „тарелките“ и двукратно посочване на символа, обозначаващ евро валута, а в останалата си част представлява сборуване на числа, обаче написаното не е подредено по начин, който да обуслови смислова връзка между така посочените елементи- думата, датата,символа за валута и част от числата; че от последните, а и от извършените с тях аритметични сметки не става ясно дали касаят количества пари или други вещи, като същевременно документът не е датиран и няма посочен автор; че съдържанието на този документ е толкова общо и смислово неорганизирано, че според въззивния съд не обуславя конкретен извод нито за момента и повода на създаването си, нито за издателя си, нито може да бъде преценено като удостоверяващо възникването на други факти; че този документ не съдържа също така и израз, който да бъде отъждествен с някакво волеизявление, още по-малко с такова по признаване на дълг, и по тези съображения съдът не може да направи връзка между съдържанието на т.нар.„бележка“ и предмета на разглежданото дело. Приел е също, че изводът за неотносимост на документа към предмета на делото не може да бъде преодолян и от липсата на оспорване от ответната страна, нито от заявеното от св.Михйлова, че дала съвет на ищцата да поиска от ответницата такъв документ, както и че ищцата й го показала, обявявайки го за съдържащ признанието на ответницата за дълга си да върне взети в заем суми. Счел е, че документът в този си вид не обвързва ответницата с признанието на неизгодни за нея факти и защото свидетелката не е заявила да е присъствала при съставянето му, а за авторството и за значението на отразеното в него се е доверила на ищцата, която го тълкува в свой интерес. Затова приел, че „бележката“ не подкрепя внушените от ищцовата страна изводи за признание на дълг. В случая с оглед изложените мотиви и данните по делото се обосновава извод, че касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Изложението на касатора не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, обосновал решаващите изводи на съда, води до не обсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, свързано очевидно с преценката на конкретно доказателствено средство – процесната „бележка“, която не е зачетена от инстанциите по същество, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания - основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. При отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за съда липсва задължение за обсъждане на специфичните допълнителни предпоставки, поддържани от касатора. В тази връзка следва да се посочи и това, че позоваването на чл. 280 ГПК е бланкетно, като в изложението не се посочва и обосновава конкретно допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК, липсва обосновка и за това с какво произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва на основание чл.78, ал.3 и ал.4 във връзка с чл. 7 ал.2 от НМРАВ да заплати на особения представител на насрещната страна, назначен при условията на чл.47ал.6 ГПК, възнаграждение в размер 573,60лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,