Определение № 1172 от 30.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2217/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Л., С. С. К. и Д. А. М., действащ със съгласието на своята майка и законен представител А. Д. С., срещу решение № 388/29.06.2022 г. по в.гр.д. № 135/2022 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 8226/20.12.2021 г. по гр.д. № 2040/2019 г. на Петрички районен съд, с което са отхвърлени предявените от настоящите касатори против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл.516, ал.8 КЗ за заплащане на сумите от по 15 000 лв. на всеки един от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Давко С. К., починал вследствие ПТП от 20.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил влязла в сила присъда № 1855/19.04.2019 г. по н.о.х.д. № 46/2019 г. на Благоевградски окръжен съд и е приел, че на 20.08.2018 г. е настъпило ПТП, виновно причинено от Н. Харилов Мосхидис, гражданин на Република Гърция, вследствие на което е загинал пешеходецът Давко С. К.. Констатирал е, че ищците М. С. Л. и С. С. К. са сестри на починалия, а ищецът Д. А. М. – негов внук. Намерил е за безспорно, че управляваният от делинквента лек автомобил е имал валидна застраховака „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП с гръцко застрахователно дружество, както и че „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, като представител на гръцкия застраховател на територията на Република България, не е изпълнил задължението си да изплати обезщетение на ищците, респ. не е дал мотивиран отговор на претенциите. По спорния въпрос дали ищците попадат в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния родственик, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на Г. И. и А. Д.. Игнорирал е свидетелските показания на С. Д., поради нейната заинтересованост, като е изтъкнал, че показанията са предварително обсъждани и насочвани от ищците. Като е съобразил задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че по делото не са доказани по категоричен начин съществували преди ПТП трайни и дълбоки емоционални връзки между ищците и починалия. Изложил е съображения, че макар от свидетелските показания да се установява, че М. С. Л. и С. С. К. са уважавали и обичали брат си, нито едно твърдение в тях не установява наличието на толкова дълбока емоционална връзка, която да надгражда и надхвърля обичайните нива на близост и общуване между брат и сестра. В тази връзка е изтъкнал обстоятелството, че срещите между тях не са били чести, както и че свидетелите не са установили те да са се подкрепяли и грижели един за друг. На следващо място, въззивният съд е приел, че липсва изградена дълбока и трайна връзка и между Д. А. М. и починалия. Изтъкнал е, че свидетелят А. Д. не е пресъздал нито един факт, илюстриращ емоционалните изживявания на внука, като мъка и болка, породени от смъртта и липсата на неговия дядо. Изложил е съображения, че нито едно доказателство не установява, че ищецът е имал дълбока и непрежалима връзка с починалия, а още по – малко, че е изживял продължителни и интензивни мъки от загубата му. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че предявените искове са неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. „Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищците неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?“; 2. „При какви предпоставки/ критерии се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най – близките на починалия по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г.?“; 3. „Следва ли съдът в настоящия случай по свое усмотрение да приложи разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ., бр. 101/2018 г./, макар че увреждащото събитие е настъпило преди влизане в сила на измененията?“; 4. „Допустимо ли е съдът, след като е приел дадени показания за недостоверени /на свидетелката Д./, да не посочи мотиви за това?“. По всички въпроси въвеждат допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 26/04.06.2019 г. по т.д. № 1505/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 310/06.02.2019 г. по т.д. № 2429/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 372/14.01.2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. и решение № 70/03.06.2019 г. по т.д. № 755/2018 г. на ВКС, I т.о. Позовават се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първият и вторият въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., от причинена смърт на техен близък. Същите се явяват обуславящи за правните изводи на въззивния съд по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не е доказано поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото не е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищците и починалия. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за липсата на материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди, не е в отклонение от задължителната практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите два въпроса нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос изобщо не е коментиран в мотивите на въззивното решение, докато четвъртият въпрос изразява несъгласието на касаторите с отказа на въззивния съд да кредитира свидетелските показания на С. Д. поради вероятна заинтересованост от изхода на спора. По същество този въпрос представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, която е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. В допълнение, следва да се отбележи, че противно на довода на касаторите, въззивният съд изрично е мотивирал отказа си да кредитира свидетелските показания с аргумента, че същите издават предварителното им обсъждане с ищците. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски за касационното производство по договори от 02.12.2019 г., фактура от 29.08.2022 г. и банково извлечение към 31.08.2022г. Предвид обстоятелството, че във фактурата и в протоколите е включено и лицето Г. К., което не е подало касационна жалба, дължимото възнаграждение е общ размер от 2646 лв., или по 882 лв. за всеки от касаторите. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд