Определение № 3332 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1448/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, подадена чрез гл.юрк.П. П., против въззивно решение № 8 от 13.01.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 679/2024г. на Плевенския окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна и частична потвърждаване на решение № 1063/30.07.2024г. по гр.дело № 6302/2023г. на РС-Плевен, е признато за установено, на основание чл. 71, ал. 1, т.1 от ЗЗДискр в отношенията между Г. В. В. и ГД „Изпълнение на наказанията“-София, че за периода от 08.03. 2021г. до 28.07.2022г., ГД „Изпълнение на наказанията“ е третирала дискриминационно В. докато е изтърпявал наказанието си „доживотен затвор без замяна“ в зоната с повишена сигурност в Затвора-Плевен, като е извършила нарушение на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр, във вр. с чл.197, ал.2 и чл.84, ал.2, т.2 от ЗЗДискр, изразяващо се в неравно третиране на ищеца по признак „лично положение“ в сравнение с останалите лишени от свобода в Затвора-Плевен по отношение възможността да има непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа на денонощие в часовия диапазон от 20,30 ч. до 05,30 часа; на основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр ГД„Изпълнение на наказанията“ е осъдена да плати на В. сумата 10 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди-принудително безсъние и психоемоционален стрес, явяващи се резултат от дискириминационното третиране, ведно със законната лихва от датата на увреждането-28.07.2022г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо на две основания: въпреки наличието на предпоставките на чл. 229, ал.1, т.2 ГПК въззивният съд не е спрял производството и поради това, че спорът е подсъден на административните съдилища, а е разгледан от общия съд. Сочи се, че решението е неправилно в обжалваната част, поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се съображения за неправилност на въззивното решение, поради това, че в преценката си за наличие на дискриминационно третиране съдът е съпоставил личното положение на ищеца спрямо осъдените лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора в Плевен, вместо само с онези, които изтърпяват наказанието „доживотен затвор без замяна” и „доживотен затвор”. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК и поставя следните въпроси, които според него са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд: 1. Следва ли въззивният съд да спре производството, на основание чл. 229, ал.1, т.2, изр.2 ГПК, при настъпила смърт на страна; 2. Кой съд е компетентен да разгледа иск за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на органите на ГД „Изпълнение на наказанията“ за нарушения на чл. 84, ал.2, т.2 ЗИНЗС; 3. Следва ли съдът при установяване на неправилно посочено правно основание от ищеца и на факта, че искът е неподсъден на гражданските съдилища, да се произнася по основателността му или следва да приложи разпоредбата на чл. 118, ал.2 ГПК и да изпрати неподсъдното му дело на надлежния компетентен съд и какви са правомощията на ввъззивната инстанция в тази хипотеза; 4. Представлява ли дискриминация по признак лично положение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в сравнение с всички останали лишени от свобода в същия затвор; 5. Следва ли съдът при преценката относно установяване на дискриминация по признак „лично положение“ на осъден на „доживотен затвор без замяна“, настанен в зоната за повишена сигурност (ЗПС) в един затвор да прави сравнение с всички останали лишени от свобода в същия затвор като лица, поставени в „сравними сходни обстоятелства“; 6. Следва ли съдът при установяване на дискриминация по признак „лично положение“ на осъден на „доживотен затвор без замяна“, настанен в зоната за повишена сигурност (ЗПС) да прави сравнение единствено с лицата, които заедно изтърпяват наказанието в същата зона за повишена сигурност и с тези лица ли се намира в същото или в сходно положение. Сочи, че по последните три въпроса атакуваното решение е постановено в противоречие с решение № 101/02.08.2021г. по гр.д. №1871/2020г. на ІV ГО; решение № 50213/ 09.11.2022г. по гр.д.№ 247/2022г. на ІV ГО, както и с определение № 650/14.02.2024г. по гр.д.№ 2797/2023г. на ІV ГО, определение № 698/ 19.02.2024г. по гр.д. № 2344/2023г. на ІV ГО и др. Ответниците по касационната жалба-А. С. В., В. Г. В. и А. Г. В., конституирани с определение № 211/10.02.2025г., допълнено с определение № 252/ 14.02.2025г., постановени във въззивното производство от ОС-Плевен, на мястото на починалия на 11.01.2025г. ищец Г. В. В., чрез пълномощника адв.К. Я., в писмен отговор изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Разгледани са искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр, които първоинстанционният съд е намерил за неоснователни и е отхвърлил. За да уважи исковете по чл. 71, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въззивният съд от фактическа и правна страна е приел следното: в периода от 28.12.2018 г. до 28.07.2022 г. ищецът е изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в зоната с повишена сигурност (ЗПС) в Затвора-Плевен. Съгласно т.6.7 на Инструкция №В 1816/11.03.2021г. относно особеностите на ЗПС - 307 килия (спални помещения с настанени лишени от свобода, осъдени на доживотен затвор и на доживотен затвор без право на замяна) и произтичащите от тях особени задължения на постовия надзирател на пост №15, утвърдена от Началника на Затвора в Плевен, преградните решетъчни врати на коридорите след извършване на вечерната проверка се заключват през нощта до сутринното събуждане в 05.30 часа; от 05.30 ч. до 20.30 часа преградните решетъчни врати към коридорите със спални помещения са отключени. Съгласно т.6.8 от Инструкцията, влизането на постовия надзирател от пост №15 през нощта за проверка по коридорите се осъществява през 30 минути, само в присъствието на постовия на пост №8 (III етаж), който има ключ за отключване на вратата, като постовият с ключ остава на вратата без да влиза; след приключване на обхода вратата се заключва. Според ангажираните гласни доказателства -показанията на свидетеля М. С. (който в същия период е изтърпявал наказанието си в ЗПС в Затвора-Плевен) и на свидетеля И. Р. (който от 2007г. до януари 2018г. е изтърпявал доживотната си присъда в ЗПС в Затвора-Плевен), както и според констатациите на допуснатата във въззивното производство СТЕ в Зоната за повишена сигурност в Затвора в Плевен има 17 броя спални помещения: 11 броя вляво от постовата стая и 6 броя вдясно от постовата стая; всички те гледат към разпределителен коридор през метална решетка, в която е монтирана и вратата на всяка килия – също решетъчна; спалните помещения имат три плътни преградни стени, а четвъртата им стена е метална решетка с врата към разпределителен коридор; за да влезе от главния разпределителен коридор в ЗПС, постовият от външния пост, който държи ключовете, отключва и отваря плътна дървена врата; за да се влезе в разпределителния коридор на ЗПС, се отключва втора врата, която е метална решетъчна; постовият от ЗПС влиза в разпределителния коридор на ЗПС през вход, изпълнен с алуминиева остъклена дограма; от двете страни на постовата стая има още две метални решетъчни врати: едната към 11-те броя килии, а другата към 6-те броя килии, които врати се заключват със специални секретни брави и ключове, които не се превъртат в отвора. Вещото лице, изготвило СТЕ е провело нарочен експеримент и е направило заключение, че шумът от отваряне и затваряне, както и от отключване и заключване на вратите е „слаб, не по-силен от този, който се чува при същите действия в жилищни сгради и при условие, че няма умисъл за създаване на шум“; шумът, който се създава от обитателите на ЗПС, се разпространява свободно, поради липсата на плътни врати на отделните спални помещения. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.71, ал.2 от ЗИНЗС, лишените от свобода на специален режим се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Специалността на този режим изисква наказанията „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ да се изпълняват в отделни затвори или в обособени отделения към другите затвори (по арг. от чл.197, ал.1 от ЗИНЗС). Лишените от свобода могат да се ползват от правата си, с изключение на правата, от които са лишени с присъда; правата, които са им отнети или ограничени изрично със закон; правата, чието упражняване е несъвместимо с действието на присъдата и изпълнението на наказанието. Според съда никоя присъда, закон или регламент не предвиждат ограничаване или отнемане на правото на пълноценен сън на лишените от свобода, а и това им право е изрично закрепено в чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС, където е предвидено, че лишените от свобода имат право на непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа на денонощие. Това правило е общо и доколкото в Глава ХV „Изпълнение на наказанието доживотен затвор и доживотен затвор без замяна“ не е предвидено друго, се прилага и при изпълнение на наказанието „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ (по аргумент от чл.197, ал.2 от ЗИНЗС). Съдът е посочил, че е неправилно да се приеме, че между приложимия спрямо доживотно лишените от свобода специален режим и приложимите спрямо срочно лишените от свобода строг и общ режим липсва сходство, поради което съществуващите фактически различия във възможността за спокоен непрекъснат сън поне 8 часа на лишените от свобода не представляват пряка дискриминация. За неправилен е счетен и изводът на Плевенския районен съд, че В. не е поставен в по-неблагоприятно положение на основата на визираните в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр признаци, т.е. че не е налице дискриминация на основание лично положение, защото той не твърди и не доказва, че останалите осъдени на „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ в ЗПС в Затвора-Плевен са в различно от неговото положение. Съдът се е позовал на решение № 3 от 22.07.2013г. по гр. д. № 534/2012г.на IV ГО и е приел, че неправилно Плевенският районен съд е сравнявал само режимите на лишените от свобода, а не и тяхното правно положение. Посочил е, че ако първата инстанция го беше направила, щеше да установи, че режимите са различни и налагат съответно различно третиране на лишените от свобода в зависимост от наказанието им, но правното им положение по закон е еднакво, доколкото не е предвидено друго, и изисква еднакво третиране. Въззивният съд е намерил за неточна и не е кредитирал констатацията на вещото лице, изготвило СТЕ, че шумът от отваряне и затваряне, както и от отключване и заключване на вратите е „слаб, не посилен от този, който се чува при същите действия в жилищни сгради и при условие, че няма умисъл за създаване на шум“. Намерил е за относим и почиващ на правилата на формалната логика експертния извод, че шумът, който се създава от обитателите на ЗПС, се разпространява свободно, поради липсата на плътни врати на отделните спални помещения. Този шум според съда категорично е нарушавал спокойния непрекъснат сън поне 8 часа в денонощието на всички лишени от свобода в ЗСП, вкл. и на Г. В. и след като в килиите извън ЗПС всички стени са тухлени, а вратите са дървени плътни, то на останалите лишени от свобода в Затвора-Плевен са създадени по-благоприятни условия за почивка и сън. Предвид това съдът е приел, че след като се отварят/затварят една плътна дървена и няколко метални решетъчни врати, отключват/заключват се няколко брави и то на всеки 30 минути, то по времето за сън, се създава периодичен шум, който пречи на непрекъснатия сън и пълноценната почивка. Съдът е приел, че по делото е установено, че не по този начин стоят нещата извън ЗПС – в останалите килии на Затвора-Плевен. Това е дало основание да приеме за доказано, че през процесния период при пребиваването на В. в ЗПС не са му били създадени условия за непрекъснат сън поне 8 часа на денонощие, както изисква чл.197, ал.2 във вр. с чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС и каквито са създадени на останалите лишени от свобода извън ЗПС, т.е. че В. се явява дискриминиран и искът му по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр е основателен. Приел, че гласните доказателства установяват, че в този период ищецът не можел да спи и искал да му дават хапчета за сън; че му се виело свят и нямал сили; видимо изглеждал „много зле“ – отслабнал и побелял, спрял да спортува. В същото време съдът е отчел, че тези последици са резултат и от множество други фактори, сред които най-важният е че В. търпи най-тежката присъда, наложена за най-тежкото престъпление. С оглед принципа за справедливост, заложен в чл.52 от ЗЗДискр съдът е приел, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди в продължение на 1 година, 4 месеца и 20 дни е в размер 10 000 лева. С тези мотиви съдът е уважил иска по чл. 71, ал.1, т.1 и частично е уважил иска по чл. 71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. Върховният касационен съд намира, че не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съответния окръжен съд, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по редовна искова молба (чл.127 и чл.128 ГПК) и не се установява липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Решението в обжалваната част не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите не се установява ОС-Плевен да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Първите три въпроса в изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с довода на касатора за недопустимост на решението. Така както са формулирани въпросите не съответстват на данните по делото, на извършените процесуални действия и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009г. По отношение на първия въпрос следва да се посочи, че устните състезания във въззивното производство са проведени на 12.12.2024г., а ищецът е починал на 11.01.2025г. Съдебната практика, както при действието на ГПК от 1952г. (отм.), така и при ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.) е категорична в становището си, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие. По отношение на втория и третия въпрос следва да се отбележи, че какъв иск е предявен се определя въз основа на правопораждащите фактически твърдения и формулирания петитум в исковата молба, като неговата квалификация е задължение на съда. Когато страната е заявила, че е била обект на неравно третиране, поискала е това да бъде признато, ответникът да бъде осъден да преустанови нарушението и да плати обезщетение за причинените вреди, надлежната квалификация на предявените искове е по чл.71, ал.1, т.1, т.2, т.3 ЗЗДискр. С тълкувателно постановление № 1/16.01.2019г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е прието, че исковете с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т.1 и т.2 от ЗЗДискр за установяване на нарушението по този закон, респективно за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения са подсъдни на районния съд. Искът с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр е подсъден на районния съд, като тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ВКС и ВАС в частта по т. 4 е обявено за изгубило актуалност. Предвид изложеното няма основание касационният контрол да бъде допуснат по първите три поставени въпроса. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните части следва да бъде допуснато по обуславящия въззивното решение пети въпрос: При преценката относно наличието или не на дискриминация по признака „лично положение“ на осъден на „доживотен затвор без замяна“, настанен в Зоната за повишена сигурност в един затвор, следва ли съдът да прави сравнение с всички останали лишени от свобода в същия затвор, като лица, които са поставени в „сравними сходни обстоятелства“. Касационен контрол следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за да се провери твърдението на касатора, че по този въпрос е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС. По останалите въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер 40 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО