Определение № 34 от 19.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 142/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юлен„ АД против решение № 2175/19.09.2019 г. по т.д.№ 443/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4762/23.10.2018 г. по т.д.№ 58 /2017 г. на Благоевградски окръжен съд. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС / суми, съставляващи 5 % върху размера на дължимото концесионно възнаграждение, по сключен на 21.12.2001 г. договор за предоставяне на концесия върху защитена територия - изключителна държавна собственост, представляваща част от Национален парк „Пирин„, [община], област Благоевград, за изграждане и експлоатация на „Ски – зона с център Банско „ ,, съответно за 2011 г., 2012 г. и 2013 г., ведно с обезщетение за забава в изплащането на сумите, на основание чл. 86 ал.1 ЗЗД и законната лихва върху всяка главница от датата на исковата молба, като за основание на дължимите главници е посочен чл.74 ал.1 т.5 от Закона за защитените територии. Касаторът оспорва допустимостта, евентуално правилността на въззивното решение, като намира, че спорът не е подведомствен на граждански съд, тъй като нормата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, ако изобщо урежда самостоятелно основание за задължение на концесионера, урежда такова с публичноправен характер, кореспондиращо на такса или данък, доколкото срещу заплащането му, като допълнително, наред с концесионното възнаграждение плащане, не е налице насрещна, в полза на концесионера престация нито от концедента, нито от ПУДООС. Недопустимост се твърди и поради произнасяне по иск, различен от предявения, който довод се основава на съображението, че претенцията на ищеца, основана на договореното в чл.3.6 от концесионния договор, е заведена с квалификацията „ дължимо концесионно възнаграждение„, а съдилищата, изрично отричайки същата, са присъдили плащане на основание чл.3.6, различно от концесионно възнаграждение, за чието основание съдът е посочил закона – чл. 74 ал.1 т.5 от ЗЗТ. Доколкото ищецът е претендирал възнаграждение въз основа на концесионния договор, а съдът му е присъдил такова въз основа на закона, касаторът намира, че се касае за недопустима подмяна на основанието и предмета на предявения иск. Недопустимост се твърди и поради недопустимо изменение на първоначално предявения иск по съображения, че същият е бил предявен с петитум осъждане на ответника в полза на първоначалния съищец Държавата, чрез Министъра на околната среда и водите, а с допълнителната молба от 18.06.2015 г. на ПУДОС единствено е поискано осъждане на ответника в негова полза, без да са оттеглени или да е заявен отказ от предявените претенции от съищеца Държавата. Същевременно с определение от 09.06.2017 г. на Благоевградски окръжен съд производството е било прекратено по искове на Министерство на околната среда и водите, а не по предявените от Държавата, чрез Министъра на околната среда и водите искове, респ. последната е продължила да е страна в производството, а с постановеното прекратяване съдът е подменил действителната страна в същото. Според касатора, претенциите на ПУДОС, заявени с уточнението на исковата молба, съставляват самостоятелни, нови претенции, чието последващо предявяване е недопустимо, а не допустимо изменение на първоначалните искове. Неправилно, според касатора, съдът тълкува разпоредбата на чл. 74 ал.1 т.5 ЗЗТ, като визираща самостоятелно основание за плащане на концесионера, извън дължимото концесионно възнаграждение и само съизмеримо с последното - 5 % върху размера му. Поддържа тезата, че разпоредбата урежда единствено преразпределение на приходи на Държавата, с оглед финансиране на дейности по околната среда, изпълними от ПУДООС. Навеждат се съображения, основани на анализ на чл.74 ЗЗТ в неговата цялост и на Наредбата за набиране, разходване и контрол на средства в Националния фонд за опазване на околната среда, действаща към момента на сключване на концесионния договор – чл.4 ал.4 вр. с чл.3 от същата, както и на чл.6 от Решение № 738/09.11.2001 г. на Министерски съвет, за определяне на спечелилия конкурса кандидат за предоставяне на концесията. Страната се позовава и на одитен доклад за извършен одит на концесионния договор за периода 01.01.2009 г. – 31.12.2011 г., в който липсва констатация за съществуването и евентуалното неизпълнение на такова задължение. Касаторът твърди неправилно приложение на материалния закон във връзка с акцесорната претенция за обезщетение за забава, както и съществено процесуално нарушение, поради необсъждане на всички относими към спора доказателства. Поради неосъществен анализ на правния характер на претендираното вземане съдът е разгледал претенциите смесвайки договорно и законово основание, респ. въпреки законовия произход на задължението по предявените акцесорни претенции за лихви и неустойки е съобразявал приложими към концесионното възнаграждение уговорки в концесионния договор. Ответната страна - ПУДООС – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правни въпроси, относими към решаващите мотиви на въззивния акт. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба са предявени от Държавата чрез Министъра на околната среда и водите и ПУДООСобективно съединени искове, за осъждане на „Юлен„ АД да заплати на Държавата суми, дължими ежегодно, в размер на 5 % върху годишното концесионно възнаграждение по преждепосочения концесионен договор, на основание чл. 3.6 от същия, мораторни лихви за забава върху главниците и неустойки, съгласно чл.18 от концесионния договор. Отхвърлителното първооинстанционно решение за част от претендираните главници, лихви и за неустойките изцяло, като необжалвано, е влязло в сила. С уточнение на исковата молба осъждането е претендирано единствено в полза на ПУДООС, а с определение на съда исковото производство е прекратено спрямо съищец Министерство на околната среда и водите, не и срещу такъв - Държавата, представлявана от Министъра на околната среда и водите. Ищецът основава дължимостта на главниците на чл.74 ал.1 т.5 от Закона за защитените територии / ЗЗТ /, който в относимата му редакция към момента на сключване на концесионния договор / ДВ бр. 78 от 2000 г. /, а и последващо, гласи: ал.1 - Финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС/, в което постъпват: ... т.5 – средства в размер на 5 на сто върху сумата по концесионния договор за защитена територия – изключителна държавна собственост. Основният спорен въпрос е относно наличието на основание за заплащането на тези 5 %, като допълнително, извън дължимото концесионно възнаграждение задължение на концесионера и правната му природа, с оглед което и подведомствеността на спора на граждански съд. За да потвърди изцяло първоинстанционното решение въззивният съд е отрекъл недопустимост на поддържаните и като касационни доводи основания, като е приел, че квалификацията на вземането по чл.3.6 от концесионния договор, като концесионно възнаграждение, каквото обективно не е, не предпоставя отхвърлянето на главните искове, след като фактическите обстоятелства на които се основават са идентични с разгледаните от първоинстанционния съд - чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ във връзка с чл.3.6 от концесионния договор. Приел е,че с допълнителната молба, уточнение на исковата, е отстранена нередовност на същата, като е формулиран петитум, относим към съищеца ПУДООС, какъвто, въпреки фигурирането на страната в адресната й част, не е посочен в исковата молба. За да отрече неподведомственост на спора на граждански съд въззивният състав е посочил, че чл.162 ал.2 ДОПК изчерпателно посочва публичните държавни вземания, които, въпреки обективните им различия, но съобразно фактическия състав от който възникват, имат общ субективен признак – активно легитимирани кредитори по тях са държавата и общините. Доколкото вземането по чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ не се дължи на държавата, като публично правен субект, респ. на община, както и с оглед характеристиката на ответника ПУДООС – държавно предприятие по смисъла на чл.62 ал.3 ТЗ вр. с чл.60 ал.1 от Закона за опазване на околната среда – търговец и самостоятелен спрямо държавата правен субект - предмет на иска не са публични вземания, поради което и исковете са подведомствени на граждански съд. Въззивният състав е приел, че въпросите дали претендираните главници на основание чл. 74 ал.1 т.5 ЗЗТ са част от концесионното възнаграждение или допълнително дължими извън него, както и дали ПУДООС е носител на задължението по същите, са въпроси по съществото на спора. На тези два въпроса съдът е отговорил утвърдително. От граматическо и телеологично тълкуване на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, изхождайки от предлога „върху„ в текста на разпоредбата, съдът е приел да следва извода, че претендираните главници не са част от концесионното възнаграждение, а съставляват допълнително вземане на ПУДООС, като частен правоприемник на Националния фонд за опазване на околната среда към Министерство на околната среда и водите, начислимо върху размера на концесионното възнаграждение. Отрекъл е основателността на доводите на ответника, изводими от съдържанието на концесионния договор, както и от Наредбата за набиране, разходване и контрол на средствата по Националния фонд за опазване на околната среда, доколкото съществуващата между текст на последната и чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ колизия, съгласно чл. 15 ал.3 ЗНА, следва да бъде разрешена в полза на по-високия по степен нормативен акт - закона. Съобразно изхода по главните искове са уважени акцесорните искове за мораторна лихва. В изложението по чл. 284 ГПК касаторът поддържа доводите си за недопустимост на въззивното решение, обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване за което не се изисква. Формулира и конкретен въпрос / в самата касационна жалба /: Дължи ли концесионер допълнително / наред с концесионното възнаграждение / плащане, изчислимо в размер от 5 % от концесионното възнаграждение, по силата на чл.74 ал.4 т.5 от Закона за защитените територии, в полза на ПУДООС ? Страната обосновава допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки че чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, с оглед цялостното съдържание на чл.74 ЗЗТ и предмета на ЗЗТ, се нуждае от тълкуване, за определяне характеристиката на визираните в същата задължения и техния носител. Излага съображения,че вземанията на ПУДООС не могат да имат облигационен характер, като произтичащи директно от закона,а същевременно не им е придадена изрична характеристика на данък или такса, доколкото срещу това задължение, ако би се приело в тежест на концесионера, същият не получава насрещна престация. Касаторът излага съображения, че чл.74 ЗЗТ като цяло урежда източниците от които се финансира ПУДООС за осъществяване на дейността си, като за разлика от останалите хипотези на чл.74 ЗЗТ, визиращи публични държавни вземания с изрично предвидено в законите основание, постъпленията от които отиват в приход на ПУДООС, ал.1 т.5 на разпоредбата не препраща към такова самостоятелно основание. Последното дава основание на страната да счита, че чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ, аналогично на останалите хипотези, не урежда самостоятелно основание за плащане, а единствено преразпределяне на част от дължимото концесионно възнаграждение, в приход на ПУДООС. С оглед неяснотата на нормата касаторът намира допустимо позоваването на подзаконов акт по приложението й и неговото съдържание – чл.4 ал..4 вр. с чл..3 от Наредба за набиране, разходване и контрол на средствата по Националния фонд за опазване на околната среда, според която средствата на фонда, частен правоприемник на който е ПУДООС, се набират от постъпленията по чл.74 т.1,2,3,4,5,6, и 8 ЗЗТ. Несъстоятелни са доводите за недопустимост на въззивното решение, поради разглеждането на непредявен иск, подмяна на страна по спора и недопустимо последващо съединяване на нов, непредявен с исковата молба иск. Правилни са съображенията на въззивния съд, че определящо за спазване принципа на диспозитивното начало е придържането на съда, при произнасянето му, към фактическите обстоятелства, заявени с исковата молба. Доколкото в същата е посочена, като основание на задължението разпоредбата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ,впрочем възпроизведена и в самия чл. 3.6 от договора за концесия, то съдът не се е произнесъл по непредявен иск, а дали същата урежда законово основание за самостоятелно задължение с този предмет, е въпрос по правилността, а не по недопустимостта на съдебния акт. Допуснати процесуални пропуски и нарушения, с оглед производството по предявените първоначално от Държавата, чрез Министъра на околната среда и водите искове, са ирелевантни за настоящото производство, защото на същите би могла да се позовава единствено Държавата, вкл. претендирайки допълване на съдебното решение, ако счита, че исковете й са продължили да са предмет на производството, в алтернативност с исковете на съищеца ПУДООС. Само Държавата би имала правният интерес да се позове на неправилно прекратено спрямо нея производство, каквото не е сторила или и доколкото не е постановено прекратяване спрямо същата - на непроизнасяне по исковете й. Правилни са съображенията на съда, че с допълнителната искова молба е отстранен недостатък на исковата молба, предявена и от ПУДООС, при наведени в обстоятелствената й част твърдения относно процесуална и материалноправна легитимация, конфронтиращи с предявяването на исковете и от Държавата, чрез Министъра на околната среда и водите, но без петитум, относим към ПУДООС. Спрямо този ответник, само за който производството е приключило с постановен съдебен акт, не е налице последващо предявен, ведно с първоначалните иск, респ. недопустимо разгледан иск. Касационното обжалване следва да се допусне по така формулирания въпрос, удовлетворяващ изискването за правен, тъй като е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд както по подведомствеността, така и по съществото на спора, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Изложените от страната съображения обосновават неяснота на нормата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, досежно произхода и характера на вземанията, визирани в същата като отиващи в приход на ищеца, както и досежно титуляра на задълженията по тях - концедента или концесионера. Тълкуването й, в аспект на посочените неясноти е обуславящо и за отговор относно подведомствеността на спора на граждански съд. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение