Определение № 1343 от 15.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 50/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Х. КРАТИНОВ против решение № 419/21.09.2022 г. по в.т.д. № 338/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3 граждански състав, с което е обезсилено изцяло решение № 260054/17.02.2022 г. по т.д. № 208/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което са отменени като незаконосъобразни решенията, взети на извънредно общо събрание на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация - Пловдив, БУЛСТАТ[ЕИК], проведено на 10.03.2021 г., а именно: 1) Запознаване с доклад от проверка на касата на 22.12.2020 г. и жалба, подадена до Районна прокуратура - Пловдив и др. документи, приложени към тях; 2) Освобождаване на председателя на УС и членове на УС на ВСК – С. Кратинов, Златко Р. и М. Т.; 3) Избор на нов УС с членове: С. Г. Х., К. Д. П., Славея В. К., В. И. М. и Н. К. М.; 4) Избор на нов Председател на УС – Н. М.; 5) Избор на нов Председател на РК – Д. Ш., и Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив е осъдена да заплати на С. Х. КРАТИНОВ направените по делото разноски в размер на 425 лева, като недопустимо, и е прекратено производството по делото; присъдени са в полза на ответника разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че в случая липсата на специална норма в ЗЮЛНЦ, ЗК, ЗКИ и др., която да регламентира съдебен контрол върху решенията на общото събрание на взаимноспомагателната каса, не води автоматично до това, че същите не подлежат на такъв контрол по общия ред по иск на лице с правен интерес. Твърди се, че е неправилен изводът на въззивния съд, че след като в Указа за взаимноспомагателните и застрахователните каси и фондове (обн. ДВ, бр. 197/21.08.1950 г.) не е посочен ред за съдебен контрол, то уставът на ВСК към ОА на Пловдив не попълва тази нормативна празнота. Твърди се, че уставът, който е приет от всички членове на касата и е задължителен за тях, урежда и допълва указа по отношение на въпроса кои актове подлежат на контрол, както и кой осъществява същия, а именно българския съд. Твърди се, че неправилно е прието от въззивния съд, че в устава не е посочено, че приложим закон по отношение на решенията на ОС е ЗЮЛНЦ, като в същото време се пропуска, че този закон е относим само и единствено към сдружения и фондации, каквато ВСК не е. Твърди се, че съгласно мотивите на обжалваното въззивно решение може да се достигне до извод, че контрол не само съдебен, а и никакъв не може да бъде осъществен по отношение на дейността на ВСК към ОА на Пловдив, независимо от факта, че касата е юридическо лице, има свои членове, органи на управление и нормативна уредба, определяща дейността й. Твърди се, че правен интерес от установяване нищожност на решение на ОС съществува не само когато това ще се отрази върху статута на ВСК, но и поради това, че нищожните решения не пораждат изначално целения от тях правен резултат. Твърди се, че задължението на Агенцията по вписванията да поддържа регистър БУЛСТАТ с актуални данни с оглед взаимоотношенията му с други регистри и информационни системи обосновава правния интерес от предявяване на иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу решенията, обективирани в Протокол от 10.03.2021 г. от ОС на ВСК към ОА на Пловдив.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. Приложим ли е ЗЮЛНЦ по отношение на решения, обективирани в Протокол от 10.03.2021 г. от ОС на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив?

2. При липса на нормативна регламентация по отношение на решения, обективирани в Протокол от 10.03.2021 г. от ОС на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив, допустим ли е иск по чл. 124 от ГПК от член?

3. Необходимо ли е в Устава на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив да бъде разписан подробен ред за съдебен контрол на решенията, взети от ОС?

4. Длъжен и обвързан ли е съдът да осъществи съдебен контрол върху решения, обективирани в Протокол от 10.03.2021 г. от ОС на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив, след като в чл. 17, т. 10.6. от Устава е посочено, че същите подлежат на такъв?

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради “очевидна неправилност” на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Взаимноспомагателна каса при Областна администрация - Пловдив възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да обезсили решението на първоинстанционния съд, е приел, че макар ответникът Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив да разполага с правосубектност по чл. 1 от Указа за взаимноспомагателните и застрахователните каси и фондове, то същата не е юридическо лице с нестопанска цел по смисъла на ЗЮЛНЦ, както неправилно е приел първостепенният съд, позовавайки се на пар. 1, ал. 1 от ПЗР на ЗЮЛНЦ, който касае правните субекти, регистрирани по реда на отменените чл. 134 и сл. от ЗЛС, каквато регистрация касата не притежава. Приел е, че с оглед на това по отношение на този правен субект ЗЮЛНЦ е неприложим. Приел е, че при липсата на предвидена по реда на ЗЮЛНЦ регистрация, изводът за юридическия статут на жалбоподателя не може да се промени от посоченото в устава на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив, че същият е изготвен въз основа на ЗЮЛНЦ. Приел е, че поради това и по отношение на решенията на върховния орган на ВСК – Общото събрание, е неприложима проверката по законосъобразност, предвидена в чл. 25, ал. 4 от ЗЮЛНЦ, а текстът на чл.17, т. 10.6. от устава, предвиждащ, че решенията на Общото събрание подлежат на съдебен контрол, е бланкетен и не препраща към ЗЮЛНЦ. Въззивният съд е приел също, че според правния си характер исковете за отмяна на решения на колективните органи на юридическите лица са конститутивни, като материалните и процесуални предпоставки за тяхното предявяване са регламентирани в съответния нормативен акт, уреждащ правоотношенията както между членовете на съответната организация, така и тези – между членовете и колективния орган на самата организация. Приел е, че в случая единствената действаща нормативна уредба – Указа за взаимноспомагателните и застрахователните каси и фондове, не съдържа разпоредба, която да регламентира процесуалните и материални предпоставки за контрол върху решенията на общото събрание на взаимноспомагателните каси. Приел е, че липсва изрична или препращаща норма, регламентираща обжалване пред съд на решения на общото събрание на вазимноспомагателните каси от член на съюза, поради което извличането на съдебна компетентност по тълкувателен път или по аналогия е недопустимо. Приел е, че поради липсата на законово регламентиран ред за проверка законосъобразността на решения на общо събрание на ВСК, която не е търговец/кооперация, не е юридическо лице с нестопанска цел в частна или обществена полза, а е регистрирана само в регистър БУЛСТАТ, то липсва и право на иск. Приел е, че когато решението е постановено при липса на право на иск, то е недопустимо и следва да бъде обезсилено.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора първи, трети и четвърти въпрос, по отношение на които се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не са правни, а са фактологични, касаещи конкретния Протокол от 10.03.2021 г. от ОС на Взаимноспомагателна каса при Областна администрация – Пловдив и Устава на взаимноспомагателната каса. Така формулираните въпроси предпоставят преценка на фактите по конкретния случай и релевантността им към спора, както и на правилността на въззивното решение, което не подлежи на проверка в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК. Поради гореизложеното горепосочените три въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Дори и хипотетично да се приеме, че по отношение на първия, третия и четвъртия въпрос е налице общият селективен критерий за допуск до касация, то не се обосновава наличието на сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Във формираната практика на ВКС, обективирана в определение № 253/30.04.2009 г. по ч.т.д. № 35/2009 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 100/01.07.2014 г. по т.д. № 4369/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 302/18.04.2013 г. по ч.т.д. № 1068/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 521/14.12.2018 г. по ч.т.д. № 2717/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е налице принципно произнасяне на касационната инстанция, че исковете за отмяна на решения на колективни органи на юридически лица по принцип са конститутивни по своя характер, като материалните и процесуални предпоставки за тяхното предявяване са регламентирани в съответния закон, който урежда правоотношенията между членовете и колективния орган на съответната организация (например, чл. 74 от ТЗ, чл. 25, ал. 4 от ЗЮЛНЦ, чл. 39 от ЗЖСК, чл. 58 от ЗК). Разпоредбата на чл. 25 от ЗЮЛНЦ не може да се приложи по аналогия, на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА, тъй като не са налице предпоставките за това. Аргумент, подкрепящ извода за неприложимост по аналогия на предвидената в ЗЮЛНЦ обжалваемост на решение на върховен орган на сдружение е и вида на търсената защита – чрез конститутивен иск, чиито предпоставки следва да са изрично предвидени в съответния специален закон, уреждащ отношенията между индивидуалните членове и съответното юридическо лице. Следователно налице е формирана практика на ВКС по въпроса относно недопустимост на иск за отмяна на решенията на орган на юридическо лице при липса на изрична правна регламентация за това и относно прилагане по аналогия на чл. 25, ал. 4 от ЗЮЛНЦ, която практика не се нуждае от осъвременяване, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика, като е приел, че с оглед изложените в исковата молба твърдения и липсата на изрична правна регламентация за оспорване на решенията на общото събрание на взаимноспомагателна каса, искът за отмяна на процесните решения е недопустим. Въззивният съд е приел също, че от устава не могат да се извличат правомощия за упражняване на съдебен контрол на решенията на орган на юридическото лице, след като такава правна възможност не е изрично предвидена в закон. Поради това по отношение на така поставените от касатора въпроси не се обосновава достъп до касационен контрол и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос не кореспондира с решаващата воля на въззивния съд и е неотносим. В случая във въззивното решение съдът е приел за недопустима конститутивната претенция за отмяна поради незаконосъобразност на решенията на общото събрание на взаимноспомагателната каса, а не изобщо на какъвто и да било иск на член против ВСК. Поради това така поставеният въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, което от своя страна изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Касаторът се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното решение. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК очевидно неправилен би бил този въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора, а в останалите случаи, каквито са сочените от касатора немотивираност на въззивното решение относно неприлагането на устава на взаимноспомагалната каса, с който се твърди да се допълва горецитирания указ, и “отказа” на въззивния съд да посочи приложимия закон, освен че не отговарят на изводите на въззивния съд в обжалваното решението, не обосновават и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поради горното не е налице и това сочено от касатора основание за допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

По разноските:

При този изход на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски в настоящото производство. Същият претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което е посочено в договора за правна защита и съдействие като платено в брой и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за плащането му, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното в полза на ответника следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,