Определение № 518 от 09.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 311/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. Т. Л. от [населено място] против Решение № 1891 от 25.0 7.2019г. по в.гр.д.№ 6014/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав за потвърждаване на първоинстанционното решение по гр.д.№ 16343/2015г. на СГС и отхвърляне изцяло на иска с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм., предявен срещу „Дженерали Застраховане”АД, за заплащане на сумата 80 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от претърпени телесни увреждания, причинени при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 13.10.2014г., ведно с лихви от същата дата. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и постановяване на друго за уважаване на иска в предявеният размер със законните последици. Според касатора решаващ аргумент на САС за отхвърлянето на иска е отсъствието на вина в поведението на водача, причинил уврежданията. Поддържа се, че този извод е резултат на незадълбочено, „фрагментарно” обсъждане на приетите по делото експертни заключения и недопустимо е основан и на доказателства от досъдебното производство. Изложени са доводи за нарушения на водача на правилата на ЗДвП. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/Каква е доказателствената сила на постановленията на прокуратурата и на събраните в досъдебното производство доказателства /свидетелски показания/ при реализиране на отговорността на застрахователя по чл.226 КЗ-отм. Касаторът се позовава на противоречие на обжалвания акт с Решение № 43 по т.д.№ 648/2008г. на ІІ т.о. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с буквален цитат на т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 2/ Каква е доказателствената сила на актовете, постановени от органите на досъдебното производство по дело, във връзка с механизма на ПТП и доколко гражданският съд би могъл да основе становището си по приложението на чл.45 ЗЗД като предпоставка за ангажиране на пряката отговорност на застрахователя по чл.226 КЗ-отм; 3/Допустимо ли е в гражданския процес по реализиране на отговорността на застрахователя да бъдат обсъждани доказателства, събрани в досъдебното производство, водено срещу причинителя на увреждането; 4/Може ли съдът да ангажира отговорността на водача „при обстоятелства като възприемане на възникнала опасност и неправилни реакции на водача”; 5/Следвало ли е съдът при определяне на механизма на пътното произшествие и вината на водача да се съобрази с нормата на чл.51,чл.53 и чл.54 ЗДвП. Следва ли съдът при определяне на механизма на ПТП и вината на водача да се съобрази с императивната разпоредба на чл.20 ЗДвП; 6/При управление на МПС кой понася вината ако с МПС се увреди човешкото здраве; 7/Кой е длъжен да има лични възприятия по време на управление на МПС-водачът или пътниците; 8/Какви са задълженията на пътниците в автомобила; 9/В конкретния случай какво нарушение е извършил водачът; 10/Следва ли пътникът /пострадал/ да носи отговорност за това, че „някой го е поставил в това положение”; 11/Отговорен ли е пътникът за неправилната реакция на водача на МПС, вследствие на която е настъпило пътното произшествие и последващото телесно увреждане; 12/Длъжен ли е съдът да изведе вината по закон; 13/Следва ли съдът да постанови своето решение само на базата изготвени по делото експертизи. Без да посочва към кой от въпросите са относими касаторът прилага и решението по т.д.№ 728/2008г. на І т.о. на ВКС, решението по т.д.№ 414/2010г. на ІІ т.о. на ВКС. Писмен отговор от ответната страна не е постъпил в срока по чл.287 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да потвърди като краен резултат обжалваното от ищеца решение, въззивната инстанция е приела за установена възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора като е констатирала, че тя е правилно изяснена след анализ на поисканите от страните доказателства. По делото е било безспорно, че на 13.10.2014 г., в резултат от удар от лек автомобил, ищецът е получил телесни увреждания - счупване на лявата бедрена кост и голям деколман /травма на мускулите/ на десния голям седалищен мускул и че досъдебното производство, образувано срещу водача на лекия автомобил А. Г. /трето лице-помагач в процеса/ е било прекратено на осн. чл.343, ал.2 от НК - поради изрично искане на пострадалия. Въззивната инстанция е мотивирала, че в конкретния случай ЗК „Дженерали застраховане“ не може да се освободи от отговорността за заплащане на обезщетение на пострадалия на основание липса на валидно застрахователно правоотношение. По въведения пред въззивната инстанция втори спорен въпрос - налице ли е противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в резултат от което са причинени телесните увреждания на ищеца, съставът на САС е приел за установена следната фактическа обстановка при съобразяване на двете технически експертизи и на показанията на свидетелите П. и К.: На 13.10.2014 г., около 7.30 часа сутринта, при условията на гъста мъгла и лоша видимост, в лек автомобил „Фиат- Пунто“, рег. [рег.номер на МПС], управляван от А. Г., са пътували ищецът на предната седалка до водача и свидетелят К. - на задната седалка. Автомобилът е бил само с две - предни врати. При пресичане на неохраняван железопътен прелез на ж.п. линията между [населено място] и [населено място], автомобилът внезапно спрял поради техническа повреда на самата линия на влака. Идващият влак се движел със скорост от около 40 км/ч и подал звуков сигнал, който е можело да бъде чут от намиращите се на прелеза на разстояние от около 400м., на което влакът се е намирал преди прелеза. Водачът на автомобила излязъл от него и се затичал към идващия влак, за да сигнализира за опасността на релсите. Свидетелят К., който е седял на задната седалка, успял да накара ищеца да излезе от автомобила, макар че Л. се бавел. След Л. и К. успял да излезе от автомобила. Отдалечил се от автомобила и подканил ищеца да стори същото. Ищецът обаче останал в близост до ж.п. линията и автомобила. Когато преминаващият влак ударил автомобила, последният се преобърнал и ударил ищеца, причинявайки му телесните увреждания. Въззивната инстанция е анализирала, че според вещите лица от втората съдебно-техническа експертиза, при възможност звуковият сигнал на влака да бъде чут от 400 м., пострадалият е разполагал с 36 секунди да излезе от автомобила и да се отдалечи от линията, а от момента на визуалното възприятие на влака - с 6.05 секунди. Въззивният съд мотивирал, че поведението на не е зависело само от възможността да чуе звуковия сигнал на влака, а от енергичните покани и настояване на свидетеля да напусне автомобила и да се отдалечи, поради което Л. е разполагал с достатъчно време, за да се отдалечи на безопасно разстояние от прелеза, което той не е сторил. Решаващият състав е акцентирал на съществения за спора въпрос с оглед на конкретната фактическа обстановка - налице ли е причинна връзка между поведението на водача на автомобила и настъпилите увреждания на ищеца. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че дори да се приеме за установено противоправно поведение на водача на автомобила /каквото е счел, че не е и доказано по делото/, пряката причинна връзка между това поведение и настъпилите увреждания е била прекъсната в момента, когато пътниците са излезли от автомобила и са разполагали с достатъчно време и възможност да се отдалечат на безопасно разстояние. С тези мотиви е обоснован изводът, че отговорността на застрахователя не може да бъде ангажирана, тъй като уврежданията на ищеца са настъпили в резултат от собственото му поведение. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Въпроси първи, втори, трети и тринадесети са основани на твърдението на касатора, че решаващите изводи на САС са базирани на събрани в досъдебното производство доказателства и на актове, постановени в досъдебното производство. Те са предпоставени от теза на касатора, която не намира опора в данните по делото и изрично се опровергава от мотивите на обжалваното решение. Изводите на САС са изградени на приетите в първоинстанционното съдебно производство комплексна авто и железопътно техническа експертиза с вещи лица инж.Н. Х., инж.М. Ф. и инж. Е. Х. и повторна комплексна съдебно техническа експертиза с вещи лица инж. К. И. и инж. Ж. Е. и на показанията на разпитаните по реда на чл.25 ГПК чрез съдебна поръчка свидетели К. П. /локомотивния машинист/ - гр.д.№ 1875/2017г. на РС Пазарджик и А. К. /пътувалия в автомобила на предната дясна седалка пътник/ - гр.д.№ 624/2017г. на РС Разлог. Очевидно е, че и първоинстанционният и въззивният съд стриктно са съблюдавали принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тъй като приетите за установени факти са събирани пряко пред съответния граждански съд. Поради това въпросите са изцяло хипотетични, а не обуславящи изхода на спора - не притежават съществена характеристика на общото основание за допускане на касационното обжалване съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Поради това изключено е въззивното решение да е постановено в несъответствие с константната практика на ВКС по въпроса за допустимостта при разглеждане на прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя по ЗЗГОА съдът да основе изводите си за противоправност и вина на актовете, постановени от органите на досъдебното производство /решенията по т.д.№ 648/2008г. на 2 т.о., по т.д.№ 414/2010г. на 2 т.о. и служебно известното на настоящия състав решение № 29 от 14.05.2016г. по т.д.№ 94/2015г. на 1 т.о. на ВКС/. Въпроси четвърти, пети, шести, девети, десети, единадесети и дванадесети са относими към противоправното поведение и вината на водача на лекия автомобил. Тези въпроси също са ирелевантни, необуславящи правните изводи на САС по съществото на спора и без значение за крайния изход на делото. Съставът е изразил и последователно мотивирал становището си, че вредите на ищеца са причинени единствено от неговото поведение-неглижиране на опасността от приближаващата се влакова композиция, към момент, в който пострадалият е бил извън автомобила и е следвало сам да вземе - като е имал такава възможност - елементарни мерки за собствената си безопасност - да се отдалечи от релсите. Решаващите изводи на въззивния съд са, че: „пряката причинна връзка между поведението на водача и настъпилите увреждания е била прекъсната в момента, когато пътниците са излезли от автомобила и са разполагали с достатъчно време и възможност да се отдалечат на безопасно разстояние”. Седмият въпрос е неразбираем, а осмият /какви са задълженията на пътниците/ е неотносим, още повече, че ищецът е пострадал не като пътник, а като стоящ извън автомобила. При поставяне на въпросите и при твърденията си за неправилност на обжалваното въззивно решение какаторът не държи сметка на показанията на свидетеля К., който установява, че ищецът е имал ясни възприятия, без проблеми със слуха или придвижването, но независимо от това се е наложило свидетелят да го „изблъска от автомобила” пред приближаващия влак, както и установеното от показанията, че Л. е имал достатъчно време да се отдалечи от автомобила на безопасно разстояние. Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.