Определение № 2593 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1276/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С решение № 5118/07.08.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 4204/2024 г. на Софийски градски съд, след отмяна на решение № 166429/ 15.07.2019 г. по гр. д. № 73292/2018 г. на Софийския районен съд в отхвърлителната му част, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС П. Г. П. е осъден да заплати: 1) на Л. С. М. 1 133,72 лв. - разлика между присъдената с решението на СРС сума от 4 534,89 лв. до предявения размер от 5 668,61 лв.; и 2) на Б. Л. М. сумата 0,01 лв. - разлика между присъдената сума от 1133,72 лв. до предявения размер от 1 133,73 лв., които суми представляват получена от П. в периода 01.06.2016 г. - 01.06.2021 г. част от наемна цена в повече от дела му в съсобствеността върху недвижим имот - фотоателие и магазин, находящи се в [населено място], на [улица]. С въззивното решение са отхвърлени предявените от Л. С. М. и Б. Л. М. срещу П. П. П. и З. П. П. искове по чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждане на всеки един от ответниците да им заплати на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, съответно: на Л. М. - сумите от по 1 417,16 лв.; и на Б. М. сумите от по 283,43 лв. за периода 01.06.2016 г. - 01.06.2021 г. Първоинстанционното решение в частта, с която са били уважени предявените от Л. М. и Б. М. искове срещу П. Г. П. за заплащане на същото основание и за същия период, съответно за: сумата от 4 534,89 лв. и сумата от 1 133,72 лв., не е било обжалвано пред въззивната инстанция и е влязло в сила. Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби от всички страни по делото. І.Касаторите П. Г. П., П. П. П. и З. П. П., чрез адв.О. Д., обжалват въззивното решение в осъдителните му части. В изложението си те поддържат, че съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „при положение, че наемът в повече е получаван по силата на договори за наем, сключени от сегашните ищци, заедно и съвместно с ответника, в които ясно е указано, че последният има право да получи една четвърт от наема, съобразно правата му според постановлението за възлагане, т.е. ищците са били съгласни с това разпределение, а впоследствие със съдебно решение е установено, че действителният дял на ответника не е 1/4, а 1/6, то касае ли се до хипотезата на чл. 30, ал. 3 ЗС, или е налице тази по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - връщане на нещо, получено на отпаднало основание“; 2) „при искова молба, насочена срещу двама ответници - съпрузи, впоследствие при смъртта на съпругата и заместването й по чл. 227 ГПК от правоприемниците, може ли да се приеме, че основанията, на които се претендира половината сума от единия съпруг, могат да се отнасят и да се приложат и за припадащата му се част като правоприемник на починалата си съпруга, за която е установено, че не е собственик в съпружеска имуществена общност нито на частта от имота, нито е получавала част от наема за тази част от имота, за която със сила на пресъдено нещо е прието, че изначално не е придобита и съответно не е съпружеска имуществена общност, или в този случай, искът е основателен само срещу първоначалния ответник (т.е. за половината от наемната цена, разпределена съобразно квотите на ищците), а останалата половина, насочена срещу първоначалната ответница, починалата съпруга, искът е неоснователен, което обхваща и частта, наследена от първоначалния ищец – съпруг, в качеството му на правоприемник по чл. 227 ГПК“; 3) „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, а освен това да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата – Л. М. и Б. М., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Касационната жалба на П. Г. П., П. П. П. и З. П. П. е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение, имащо за предмет предявения от Б. М. против П. Г. П. иск по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 1 133,73 лв.; и по предявените от Л. М. и Б. М. против П. П. П. и З. П. П. искове по чл. 30, ал. 3 ЗС, както следва: за присъждане в полза на Л. М. - на сумите от по 1 417,16 лв.; и на Б. М. - на сумите от по 283,43 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, от обхвата на касационното обжалване са изключени решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая, цената на всеки от предявените обективно и субективно съединени искове (респ. - 1 133,73 лв.; 1 417,16 лв. и 283,43 лв.) е под установения минимален законодателен праг, поради което в тази си част касационната жалба на ответниците е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Освен това, претенциите срещу П. П. П. и З. П. П. са отхвърлени от съда, поради което за последните липсва и правен интерес от обжалване на въззивното решение в посочените части. В останалата си част, касационната жалба с подател П. Г. П., имаща за предмет предявения срещу него от Л. М. иск по чл. 30, ал. 3 ЗС с цена 5 668,61 лв., е допустима за разглеждане. По предпоставките за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на основание прекратена съпружеска общност и наследяване Л. С. М. е собственик на 4/6 ид. части, а Б. Л. М. и М. Л. М. са собственици на по 1/6 ид. част от процесния имот - фотоателие и магазин, находящ се в [населено място], [улица]. С постановление за възлагане от 01.08.2011 г. по изп. дело № 157/2011 г. по описа на ЧСИ М. П., с длъжник М. Л. М., на П. Г. П., който към този момент е бил в граждански брак с Г. И. П., е възложена 1/4 ид. част от процесния имот. С влязло в сила на 03.11.2022 г. решение № 292874/13.12.2017 г. по гр.д. № 32147/2016 г. на Софийски районен съд е признато за установено по отношение на Л. С. М. и Б. Л. М., че П. Г. П. и Г. И. П. не са собственици на частта над 1/6 ид. част до 1/4 ид. част от процесния имот. Г. П. е починала преди подаването на настоящата искова молба по чл. 30, ал. 3 ЗС, поради което като ответници участват наследниците й по закон - П. Г. П. (съпруг) и П. П. П. и З. П. П. (деца). Безспорно е, че в периода 01.06.2016 г. - 01.06.2021 г. имотът последователно е отдаван под наем на различни търговски дружества, като ответникът П. Г. П. е получил общо сумата от 30 610,52 лв., равняваща се на 1/4 от заплатения наем по наемните договори. Тази сума е с 10 203,51 лв. повече от дължимата наемна цена за притежаваната 1/6 ид. част от имота. При тези данни въззивният съд е приел, че съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно частта си. Съсобственикът, който е добил плодове от общата вещ, дължи на останалите съсобственици съответната част от тези плодове, а когато е сключил договор с трето лице за извличане на граждански плодове от общата вещ, останалите съсобственици имат право да получат своята част (чл. 30, ал.3 ЗС), като следва да насочат претенцията си към този съсобственик, който е получил плодовете въз основа на договора. Размерът на дължимата сума по чл. 30, ал. 3 ЗС се определя като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена, която представлява граждански плод. Посочено е, че в настоящата хипотеза е неприложим чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като такава правна квалификация на предявените искове предполага фактически твърдения за лишаване на ищците от ползването на съсобствения имот, респ. – че той е ползван само от ответната страна. Когато съсобственик претендира получаване на добиви и граждански плодове от общата вещ, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС не намира приложение, а правната квалификация на иска е по чл. 30, ал. 3 ЗС. В случая, ответникът П. Г. П., като страна по наемните договори (заедно с двамата ищци), е получил сума, надвишаваща квотата му в съсобствеността на отдавания под наем имот. Доколкото страна по облигационните договори е бил само П. Г. П., но не и съпругата му, то в случая получените от него парични престации по тези облигационни правоотношения са лични вземания и не се включват в съпружеската имуществена общност (арг. от чл. 21, ал. 1 СК). С оглед на това, доколкото ищецът Л. М. е собственик на 4/6 ид. части от имота, но е получил несъответстваща на квотата му в съсобствеността наемна цена, докато П. Г. П. е получил в повече от дела си сумата 10 203,51 лв. В заключение е направен извод, че претенцията на Л. М. срещу ответника П. Г. П. е основателна в предявения размер от 5 668,61 лв., доколкото е недопустимо съдът да се произнася свръхпетитум. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че липсват предпоставки за селектиране на жалбата. По първия въпрос в изложението следва да се посочи, че съгласно чл.30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Понятието „ползи на общата вещ“ по чл. 30, ал.З ЗС е по-широко от понятието „използване на общата вещ“ по чл. 31, ал. 2 ЗС и включва не само прякото служене с вещта за задоволяване на лични и семейни нужди, но и съответните квоти от естествените и граждански плодове, които тя дава, както и увеличенията в нейната стойност, дължащи се на извършени подобрения. В съдебната практика е изяснено, че ако някой от съсобствениците е извлякъл някаква полза от общата вещ, той дължи на съсобствениците си съответна част от нея. Ако, макар и да е използвал вещта, той не е извлякъл никаква полза, не дължи нищо на съсобствениците, защото има право да си служи с общата вещ наред с тях. По този иск в тежест на ищеца е да докаже както своето право на собственост, така и ползата, която ответникът е извлякъл. Всеки от съсобствениците има право на част от добитите доходи от вещта, съответстваща на неговия дял от съсобствеността. Този от съсобствениците, който е събирал доходите, дължи да заплати на останалите съсобственици обезщетение за ползите, от които те са лишени. За доходите може да претендира както съсобственикът, който не е ползвал изцяло имота, така и този, който е ползвал част от него, но е бил лишен от доходите за останалата част. Правото на дял от гражданските плодове на общата вещ е съразмерно на квотата на съсобственика във вещта и представлява вземането му срещу друг съсобственик, който дължи съответния дял от събраните доходи от вещта, т.е. - всички граждански плодове подлежат на разпределение между всички съсобственици съобразно с правата им в съсобствеността (вж. - решение № 212/10.09.2012 г. по гр.д. № 338/2011 г., IV г. о., определение № 333/25.03.2004 г. по ч. гр. д. № 94/2004 г., IV г. о. и др.). В случая, доколкото по делото е безспорно установено, че за процесния период ответникът П. Г. П. е получавал наемна цена, по-голяма от квотата му в съсобствеността, въззивният съд е приел, че на основание чл. 30, ал. 3 ЗС той дължи на другите съсобственици заплащане на съответната разлика за техните дялове. Предвид това, въззивното решение не влиза в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, респ. - не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос в изложението е формулиран според твърденията на касатора, които не кореспондират с фактите по делото. Исковете не са предявени срещу двама съпрузи, тъй като съпругата на първия ответник е починала още преди завеждане на исковата молба. Ответници по делото са наследниците й, поради което въпросът е изцяло ирелевантен за селектирането на жалбата. Последният въпрос също няма претендираното значение. Мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й решаваща дейност, след оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага доводи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като такива оплаквания не са предмет на производството по чл. 288 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателя не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, поради което обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. ІІ. Касационна жалба е подадена и от Л. С. М. и Б. Л. М. срещу въззивното решение в частите му, с които са отхвърлени исковете им по чл. 30, ал. 3 ЗС срещу П. П. П. и З. П. П.. В изложението си жалбоподателите поддържат, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) „следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти“; 2) „може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и недоказани“; 3) „има ли значение при определяне пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на наследниците правната норма на чл. 60, ал. 1 ЗН в исково производство по предявен иск против наследниците, приели наследството“; 4) „отговарят ли наследниците за задълженията на наследодателя съобразно своя дял от наследството“; 5) „хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС, частен случай ли е на общата забрана на чл. 59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго“; 6) „при облагодетелстване на един съсобственик за сметка на друг съсобственик в недвижим имот при ползване на имота, каква следва да бъде правната квалификация на иска за дължимо обезщетение за процесен период от време - по чл. 30, ал. 3 ЗС или по чл. 31, ал. 2 ЗС“. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В писмен отговор ответниците по тази жалба оспорват наличието на условия за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд намира, че касационната жалба на Л. М. и Б. М. срещу въззивното решение в обжалваните му части, имащи за предмет исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС срещу ответниците П. П. П. и З. П. П., е недопустима за разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., освен в предвидените изключения по споровете за собственост. В случая, претенциите срещу ответниците П. П. П. и З. П. П. са с посочена от ищците цена, съответно – по 1 417,16 лв. за Л. М.; и по 283,43 лв. за Б. М., т.е. - под прага за достъп до касационен контрол. Поради това, касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение