Определение № 26 от 09.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 328/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, [населено място], чрез процесуален представител, против Решение № 102 от 14.12.2022 г. по в. т. д. № 218/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 170 от 13.07.2022г. по т. д. № 366/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, като краен резултат „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е осъдено да заплати на „Слънчев бряг” АД обезщетение в размер на 651 900 лв. за продължило през цялата 2017г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на Курортен комплекс „Слънчев бряг - Изток“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца-наемодател; сумата от 118 790, 66 лв., представляваща мораторна лихва върху присъденото обезщетение, дължима за периода от 20.06.2019 г. до предявяването на иска на 06.08. 2021 г., както и съдебноделоводни разноски в размер на 61 837, 45 лв. - за първоинстанционното разглеждане на делото и 46 725, 71 лв. - за въззивното производство.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а също така и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговото обезсилване, респективно – отмяната му, както и присъждане на направените разноски.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Когато ищецът, предявил иск с правна квалификация чл. 236, ал.2 ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже на ищеца да конкретизира петитума или може противно на искането на ищеца в петитума да приеме по свой почин не териториален признак, а признак „по предназначение“ като такъв определящ обема на претенцията ?;

2. Когато ищецът предявил иск с правна квалификация чл. 236, ал.2 ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже на ищеца да конкретизира петитума с пълно, точно и конкретно описание на вещите съставляващи съвкупността или е допустимо в петитума на иска отделните вещи съставляващи съвкупността да останат неиндивидуализирани и неопределени, щом така са описани в наемния договор ?;

3. Когато с влязло в сила съдебно решение е уважен предявен иск с правна квалификация чл.236, ал.2 ЗЗД за точно определен период от време, ползват ли се със сила на пресъдено нещо следните обстоятелства: 1. Дали ответникът продължава ползването и във времеви периоди след датата на влизане в сила на съдебното решение; 2. Ответникът неизменно продължава да ползва същите вещи?;

4. Когато в диспозитива на съдебното решение, с което е уважен иск с правна квалификация чл.236, ал.2 ЗЗД, не са индивидуализирани вещите, (предмета на делото не е изрично конкретизиран и установен по см. на ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС), за които е присъдено обезщетение, а са посочени като съвкупност, в обхвата на обективните предели на СПН в следващ съдебен спор ли са въпросите за вида и обема на същите вещи ?;

5. Забавата на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД еднократно настъпващ факт ли е или такъв продължаващ във времето ?;

6. В случай, че възражението за бездействие на кредитора и изпадането му в забава по смисъла на чл.95 ЗЗД е отхвърлено с влязло в сила съдебно решение, допустимо ли е в последващ съдебен спор и ако забавата на кредитора продължава, длъжникът отново да се позове на продължаващата във времето и след влизане в сила на първоначалното съдебно решение забава на кредитора или възражението му е преклудирано със СПН ?;

По поставените от касатора правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в следните актове: по въпроси № 1 и № 2 - Решение № 138 от 10.11.2020 г. по т. д. № 1423/2019 г. на ВКС, II т. о.; по въпроси № 3 - № 6, вкл. - т.18 от Tълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС.

Касаторът се позовава и на самостоятелните основания по чл. 280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, с довода, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и очевидно неправилно, като е развил съображенията си в четири въпроса.

Ответникът – „Слънчев Бряг“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Предмет на производството пред Окръжен съд - Бургас е предявен от „Слънчев бряг” АД срещу „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 700 000 лв., представляваща обезщетение за продължило през цялата 2017г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на Курортен комплекс „Слънчев бряг - Изток“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца - наемодател, ведно с мораторна лихва в размер на 148 361, 11 лв. за периода от 20.06.2019 г. до предявяването на иска на 06.08.2021г., както и законната лихва след този момент до окончателно изплащане. Посочено е, че отдадената под наем съвкупност от вещи, предмет на претендираното обезщетение по повод продължилото след прекратяване на наема ползване, е индивидуализирана чрез препращане към наемния договор.

Като безспорно между страните е прието, че договорът за ползване на водопроводната и канализационна мрежа на територията на КК „Слънчев бряг - Изток“ е преустановил действието си в края на 2008г. и тъй като ответникът е отказал да предаде обратно ВиК мрежата, ищецът е предявил по съдебен ред претенции за обезщетения по чл.236, ал.2 ЗЗД за всяка година от 2009-та до 2016-та година включително, по които са постановени осъдителни решения, влезли в сила след упражнен инстанционен контрол. Изложени са съображения, че ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД не може да атакува като недействителен наемния договор, въз основа на който е започнал да ползва ВиК мрежата, а възраженията му, че ищецът не е собственик, са неотносими към разглеждания облигационен спор. Посочено е също така, че отдадената под наем ВиК мрежа не включва съоръженията по представените от ответника констативни нотариални актове от 2004г., както и че ответникът не е доказал, че процесната инфраструктура му е била надлежно предоставена за ползване от Община Несебър, респективно - от учредената съгласно Закона за водите Асоциация по ВиК. Прието е, че Договорът от 25.02.2016г. касае ползването на активи публична общинска собственост, които не са на територията на КК „Слънчев бряг - Изток“. По съображения, че не са представени приемо-предавателни протоколи и липсват данни да е бил повдиган и разрешаван спор за собственост между Община Несебър и „Слънчев бряг” АД, решаващият съд е споделил извода на първоинстанционния съд за дължимост на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД и за 2017г., съизмеримо с уговорената наемна цена респективно - с пазарния наем, в случай, че същият я надвишава.

След обсъждане приетото в първоинстанционното производство експертно заключение въззивната инстанция е приела, че нито един от вариантите не следва да бъде кредитиран, тъй като първият от тях (по т. 2) не съобразява диференцираното изменение в цените на отделните ВиК услуги, вторият (по т.13) се базира на разходите за цялата територия на ВиК оператора, без да държи сметка, че на нея той оказва услуги по доставка, отвеждане и пречистване на вода в различен обем (при съществени различия в структурата на водопроводната и канализационната мрежа), като влага и разходи за инвестиции, амортизации и поддръжка, които си спестява за процесната инфраструктура, а в третия вариант (по т. 18) не следва да се има предвид стойността на т. нар. „право на достъп и експлоатация“, възлизаща на 146619,30 лв. По тези съображения, въззивният съд е приел, че обезщетението в случая следва да се равнява на пазарния наем, който за процесната 2017г. възлиза на 651 900 лв., съгласно приетото във въззивното производство заключение на съдебно-оценителната експертиза.

Настоящият състав на ВКС намира, че липсват поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице соченото в касационната жалба основание за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка за допустимост на решението. Същото се основава на твърдението за произнасяне извън петитума на иска и по нередовна искова молба, тъй като предмет на наемния договор е „…водопроводната мрежа, намираща се на територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“, а с петитума на исковата молба се претендирало обезщетение за „…ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“, довело до присъждане на обезщетение за ползване на ВиК съоръжения, находящи се извън територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“. Възражението е поддържано и във въззивната жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд решение, потвърдено от въззивния съд, който е изложил съображения за неговата неоснователност. Претендираното с исковата молба обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД е за продължилото ползване на предоставената с договора за наем водопроводна и канализационна мрежа и съоръженията към нея, т.е. представляващо цялостна технологична система, служеща за обслужване абонатите на к.к. „Слънчев бряг – изток“. Въззивният съд е съобразил, че с първоинстанционното решение е присъдено обезщетение за ползването на посочената в исковата молба съвкупност от вещи, обслужваща водоснабдяването на курортния комплекс, поради което правилно е прието, че не е налице произнасяне свръхпетитум, съответно не е констатирана нередовност на исковата молба. Възражението за недопустимост на атакуваното решение се основава на неправилно тълкуване правната воля на съда при определяне предмета на спора. Съдът се е произнесъл по заявения от ищеца в исковата молба обем на търсената защита, който не е ограничен до намиращата се на територията на комплекса част от процесната мрежа.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса от изложението са относими към възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне свръхпетитум, по което настоящият състав е изложил съображения по-горе. Освен това, по начина, по който са формулирани, тези въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд. Същите съдържат защитни твърдения на касатора /за индивидуално определими, но неиндивидуализирани вещи в петитума; за приет по почин на съда не териториален признак, а признак „по предназначение“ при определяне обема на претенцията/, каквито въззивният съд не е обсъждал, нито са мотивирали крайните му изводи по спора.

Останалите въпроси също не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – да изхождат от решаващ мотив на съда, обусловил изхода на спора. При липса както на спор между страните, че ползването на водопреносната мрежа е продължило от ответното дружество и през 2017г., така и на позоваване от въззивния съд на силата на пресъдено нещо по постановените за предходни периоди съдебни решения по отношение факта на ползването, третият и четвъртият въпрос нямат нужното правно значение. При формиране на изводите си въззивният съд не се е позовавал на силата на пресъдено нещо по споровете между страните за предходните периоди, като същите са споменати при обсъждане възражението за недопустимост на първоинстанционното решение само за констатация, че по всички спорове „процесната съвкупност от вещи“ е обозначена по сходен начин.

Съдържащото се в пети и шести въпрос твърдение за забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД не е обсъждано от въззивния съд. Освен че не е формулиран въпрос, обоснован с допуснато от решаващия съд процесуално нарушение в този смисъл, във въззивната жалба не се съдържа оплакване или възражение за наличие на обстоятелства, обуславящи приложението на чл.95 ЗЗД, поради което въззивният съд не е дължал произнасяне. От обосновката на въпросите в изложението също не става ясно в какво се изразява забавата на кредитора и кое възражение в тази връзка се преклудира от силата на пресъдено нещо по приключилите съдебни спорове. Като ново, преодоляващо СПН обстоятелство се сочи промяна в нормативната уредба – ЗВ, без обосноваване как тази промяна води до забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД.

При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 48 000лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК