Определение № 4705 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2141/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. И. ООД, подадена чрез процесуален представител адв. Д. К. и по касационна жалба на П. Д. Х., подадена чрез процесуален представител адв. А. Х. против различни части на решение № 167 от 01.11.2024г., постановено по в.гр.д. № 208/2024г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1536/29.12.2023г. постановено по гр.д. № 2334/2022г. по описа на Окръжен съд – Варна е постановено друго, с което на основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД Д. В. И. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на П. Д. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата от 10157.78 лева, представляваща равностойност на извъндоговорната й отговорност за предприета от ищеца в периода 31.08.2019г. до края на 2020г. в собствен и в неин интерес работа по изграждане на общите части на сграда в режим на етажна собственост, в която се намира и собственият на ответницата самостоятелен обект – апартамент № 7, находящ се на етаж 4, с площ от 63.74 кв.м., по отношение на който е притежавала право на строеж, съразмерно на притежаваните от нея идеални части от общите части на жилищна сграда, изградена в ПИ № ..................., находящ се в [населено място], [улица], с която сума ответницата се е обогатила неоснователно, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.11.2022г. до окончателното плащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 99548.51 лева. Д. В. И. обжалва въззивното решение в частта, с която искът за обезщетение при гестия и в собствен интерес е уважен, а П. Д. Х. – в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер. И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявеният да се отхвърли изцяло, респ. да се уважи в пълен предявен размер. Касационният жалбоподател Д. В. И. поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните в тяхната съвкупност, както и да съдейства на страните за пълно изясняване на делото от фактическа и правна страна, за отделяне на спорното от безспорното. Поддържа, че съдът не е направил задълбочен анализ на доказателствата, нито е посочил конкретните доказателства, на които е основал изводите си за частична основателност на иска. Не е обсъдил възражението на ответницата за липса на сключен договор за строителство между ищеца, като инвеститор и „Ню Пауър Груп“ ЕООД, като строител в писмена форма по чл. 160 от ЗУТ. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че строител на сградата е именно това дружество, както и че разходите за строителство на сградата са заплатени именно на него. Въззивният съд неправилно е кредитирал като писмено доказателство ксерокопие на договор за СМР от 01.07.2018г., своевременно оспорен и непредставен в оригинал от ищеца, вместо да го изключи от доказателствата по делото в нарушение на чл. 183 от ГПК. В този смисъл изводът, че строежът на сградата е осъществен и финансиран от ищеца, като строителството е възложено на трето лице е необоснован. В нарушение на чл. 266, ал. 1 от ГПК въззивният съд не се е произнесъл по доказателствени искания целящи да установят, че П. Х. и дружеството, на което той е едноличен собственик на капитала „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД използват едни и същи плащания, като основание на различни свои претенции за различни строителни обекти по различни дела. Поддържа, че в мотивите на обжалваното решение съдът не е обсъдил възраженията й за липса на доказателства за вложени от ищеца парични средства в изграждане на сградата, както и че част от претендираните СМР са извършени преди придобиване на правото на строеж за процесния апартамент. В отговор на жалбата П. Д. Х. поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а евентуално за неоснователност на жалбата. Счита въззивното решение в тази обжалвана част за правилно и законосъобразно. В касационната си жалба П. Х. поддържа, че правилно въззивният съд е приел, че извършените от ищеца плащания по договора за строителство от 01.07.2018г. за изпълнени СМР и за материали, вложени при изграждане на сградата, в която се намира и собствения на ответницата ап. № 7 в размер общо на 105 900 лв., представляват и разходи за изграждане на този обект, но необосновано е извел извод, че не се отнасят и за апартамент 7, като самостоятелен обект в сградата. От събраните по делото доказателства е установено, че претендираните СМР са извършени, а размерът на разходите за материали и труд, необходими за изграждане на ап. 7 с включен ДДС възлиза на 78989.34 лв., от които 58510.62 лв. за материали и 20478.72 лв. – за труд. Вложените в този размер разходи за изграждане на обекта са дължими от ответницата като обезщетение за предприета и в неин интерес работа. В отговор на жалбата Д. В. И. поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а евентуално за неоснователност на жалбата. Счита въззивното решение в тази обжалвана част за правилно и законосъобразно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на съответна част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от П. Х. срещу Д. И. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца общата сума от 99548.51 лв., съставляваща сбор от сумата от 88931.51 лв., претендирана като стойност на разходите за материали и труд за извършени в интерес и на ответницата СМР за изграждане на собствения й апартамент № 7 в сграда, находяща се в [населено място], [улица], ет. 4 и от сумата от 10617 лв., претендирана като стойност на предприета в интерес на ищеца и ответника работа в размер на разходите за труд и материали за изграждане на общите части на сграда в режим на етажна собственост, съразмерно на притежаваните идеални части от общите части на сградата към собствения на ответницата самостоятелен обект от 10.1017 % или 7.61 кв.м., ведно със законната лихва, като видовете СМР са подробно описани в исковата молба /т. 1-т. 29/. Приел, че няма спор между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк]с идентификатор ......................... С договор за покупко-продажба на право на строеж, сключен на 27.02.2019г., обективиран в НА № 65/2019г., П. Х. е продал на ответницата Д. И. „безсрочно право на строеж“ на апартамент № 7, находящ се на четвърти етаж на новостроящата се жилищна сграда на посочения адрес, с площ по площообразуване от 63.74 кв.м., състоящ се от: коридор, дневна с кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна и тераса, както и съответните 10.1017 %, равняващи се на 7.61 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата; както и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с кадастрален идентификатор № ........................ за сумата от 8000 лева, получена изцяло от продавача в деня на подписване на нотариалния акт. От приети по делото разрешение за строеж, протоколи за откриване на строителна площадка, актове за приемане на извършени СМР и приемане на конструкция приел за установено, че е издадено разрешение за строеж № 66/29.12.2017г. на жилищна сграда в УПИ ХV-555, кв. 31, кв. Галата /ПИ .............................../, със ЗП 135.33 кв.м. и РЗП 746.86 кв.м., съгласно одобрени проекти. В разрешението за строеж и актовете за приемане на СМР като възложител на строежа е посочен ищеца П. Д. Х., а като строител – „Ню Пауър груп“ ЕООД. С акт обр. 14 била приета конструкция на обекта от 02.11.2019г.; с констативен акт обр. 15 е установена годността за приемане на строежа от 18.03.2021г.; а с удостоверение № 13/25.03.2021г. сградата е въведена в експлоатация. От заключение на проведена във въззивното производство ССчЕ приел за установено, че П. Х. е извършил банкови преводи на „Ню ПауърГруп“ ЕООД общо в размер на 105 900 лв. по договор за строеж в[жк], [улица], договор за строителство и СМР от 01.07.2018г., сключен между П. Х. и „Ню пауър груп“ ЕООД. При проверка в счетоводството, вещото лице е констатирало, че по делото са представени фактури за закупуване на строителни материали от „Ню Пауър Груп“ ЕООД, в които е посочено, че материалите са закупени във връзка с изграждане на жилищна сграда на [улица]. Вещото лице е констатирало, че в представените документи/фактури, за закупуване на строителни материали не е посочено, че материалите са доставени до обекта на [улица]. Въз основа на представените документи и след проверка в счетоводството на двете дружества, вещото лице е установило, че има извършени плащания от „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД, по издадени от „Ню Пауър груп“ ЕООД фактури, подробно посочени от вещото лице по №, дата на издаване, основание и суми в табличен вид на обща стойност 139 958.64 лв. В счетоводството на „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД към извършването на строителството на сградата приел, че е отнесена сума общо в размер на 991 134.78 лв. По делото не е представен договор за извършване на СМР, сключен между „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД и „Ню Пауър Груп“ ЕООД. Такъв не е бил представен и на вещото лице при извършената проверка в счетоводствата на дружествата. След изграждане на сградата в груб строеж, но преди въвеждането й в експлоатация, ответницата Д. И. е отчуждила правото на собственост върху апартамент № 7, със степен на завършеност след груб строеж с договор за покупко-продажба от 11.02.2021г. по НА № ............../..........................г. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че доколкото собственик на изградения от ищеца обект в описаната сграда е ответницата, то отношенията между страните за извършените СМР следва да се уредят в съответствие с правилата на водене на чужда работа без пълномощие – макар без наличие на сключен договор с ответницата, ищецът е предприел извършване на чужда работа – изграждане на жилищна сграда и апартамент № 7, находящ на четвърти етаж с площ от 63.74 кв.м., за който тя е притежавала право на строеж, като работата е била извършена в неин интерес. Строежът на сградата, включително и апартамента на ответницата приел, че е осъществен и финансиран от ищеца, като строителството е възложено на трето лице. От продаденото „безсрочно право на строеж“ от ищеца на ответницата и сключения договор за СМР от 01.07.2018г. с възложител П. Д. Х. и изпълнител „Ню Пауър Груп“ ЕООД, извел намерение на ищеца да извърши чужда работа без мандат. Направил извод, че работата е била извършена в интерес на собственика и за негова сметка и е водена добре. От представените нотариални актове за покупко-продажби на недвижими имоти – самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № ................................. за установен приел и интереса на ищеца да изпълни работата, изразяващ се в получаване на цената на съответния продаден имот. Извел извод, че считано от момента, в който ответницата е придобила обект, годен за ползване в състояние, за което е предназначен, тя се е обогатила и отговаря за сторените от водилия чуждата работа разходи до размера на обогатяването на гестора като следва да заплати на последния необходимите и полезни разноски, до размера на собственото си обогатяване, а именно спестените от нея средства за изграждане на процесния апартамент. Като спорен по делото извел въпроса обеднял ли е ищецът П. Х. със стойността на извършените строително-монтажни работи по обекта на ответника и по общите части, които твърди, че е платил по договора за изработка от 01.07.2018г., с който възложил на трето лице - “Ню Пауър Груп” ЕООД, представлявано от П. С. /фактически съжител на ответницата/, изграждането на грубия строеж и част от довършителните работи на сградата. Съобразил в тази връзка твърденията на ищеца, че част от СМР за били заплатени от него със собствени средства, а в случаите, в които не е разполагал с такива, е погасявал задълженията си по договора за изработка, нареждайки банкови преводи със средства на дружеството, чиито едноличен собственик е - “Вип Консулт Инженеринг” ЕООД. От съвкупната оценка на доказателствата по делото приел за установено извършването на строежа на сградата и че ищецът е възложил изпълнението на строителството на „Ню Пауър Груп“ ЕООД. От представените фактури и заключението на ССчЕ обосновал, че ищецът П. Х. е извършил плащания на „Ню Пауър Груп“ ЕООД в общ размер на 105 900 лв. Плащанията са извършени за изпълнение на СМР и за материали, вложени при изграждането на сградата, в която се намира процесният апартамент № 7 и представляват разходи за изграждане на този обект. Доказаните плащания на суми за СМР, извършени от „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД, на което ищецът е едноличен собственик на „Ню Пауър Груп“ ЕООД, доколкото са свързани с изграждане на сградата приел, че не могат да ангажират отговорността на ответницата към ищеца по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД – отчел, че същите са свързани с вътрешни отношения между ищеца като физическо лице и управляваното от него дружество. Заключил, че направените от ищеца разходи за СМР по изграждането на цялата сграда, в която се намира апартаментът на ответницата съответно са доказани до размера от 105 900 лв. От представеното площообразуване за сградата и установеното от заключението на вещото лице по СТЕ, че общата РЗП на сградата е 746.86 кв.м., от които обекта на ответницата с площ от 71.35 кв.м. /с включени ид.ч. от общите части/ съставлява 9.6 % от установения общ размер на разходите за СМР за цялата сграда, намерил стойността на сторените от ищеца разходи за труд и материали за изграждането на общите части, съразмерно на притежаваните от ответницата идеални части, а именно в размер на 10157.78 лв. Достигнал до решаващ извод, че предявеният иск с правно основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД е доказан по основание до този размер, като ответницата дължи заплащане на законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.11.2022г. до окончателното плащане. За разликата до пълния предявен размер обосновал, че предявеният иск не е доказан по размер. За неоснователно приел възражението на ответницата за погасяване на претендираното вземане по давност, тъй като началният момент на давността е завършването на предприетата без възлагане работа, а именно изграждането на апартамента на ответницата и въвеждане на сградата в експлоатация. От представените по делото писмени доказателства посочил, че строежът на сградата, в който се намира и апартамента на ответницата е осъществен в периода 27.08.2018г. - 25.03.2021г., а сградата и обектите в нея са въведени в експлоатация на 25.03.2021г., поради което до предявяването на иска – 02.11.2022г. срокът на общата погасителна давност не е изтекъл. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Д. В. И. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните правни въпроси: 1/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди в своето решение всички редовно и своевременно заявени от страните твърдения и възражения във връзка с релевантните, допустими и надлежно събрани доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, като ги обсъди по отделно и в тяхната съвкупност? По този въпрос се позовава на противоречие с ППВС № 1/1953г.; ППВС № 7/1965г.; ППВС № 1/1985г.; TP № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК; решения на ВКС № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г., II ТО; решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г., II ТО; решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г., II ТО; решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г., II ТО; решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г., II ТО; решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г., II ТО; решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г., II ТО; решение № 450 от 21.07.2009г. по гр.д. № 3547/2008г., II ГО; решение № 570 от 06.11.2009г. по гр.д. № 4112/2008г., II ГО; решение № 796 от 02.02.2010г. по гр.д. № 1660/2009г., I ГО; решение № 92 от 16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г., II ГО; решение № 323 от 27.09.2012г. по гр.д. № 408/2011г., I ГО; решение № 480 от 07.11.2011г. по гр.д. № 1347/2010г., I ГО; определение № 1233 от 13.05.2024г. по т.д. № 2140/2023г., I ТО; решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г., IV ГО; решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г., IV ГО; решение № 166 от 15.07.2013г. по гр.д. № 1285/2012г., III ГО; решение № 194 от 18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г., IV ГО; решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г., I ГО; решение № 26 от 08.02.2008г. по т.д. № 445/2007г., I ТО; решение № 266 от 29.06.2011г. по гр.д. № 1058/2010г., I ТО; решение № 378 от 15.01.2016г. по гр.д. № 1629/2015г., IV ГО; решение № 134 от 08.12.2021г. по гр.д. № 1081/2020г., IV ГО. 2/ Длъжна ли е въззивната инстанция да мотивира своето решение като се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните? По този въпрос поддържа противоречие с решения на ВКС № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г., II ТО; решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г., IV ГО; решение № 415 от 25.01.2012г. по гр.д. № 1332/2010г., I ГО; решение № 198 от 08.01.2014г. по гр.д. № 1619/2013г., II ГО; решение № 198 от 8.01.2014г. по гр.д. № 1619/2013г., II ГО; решение № 191 от 25.07.2013г. по гр.д. № 63/2013г., III ГО и решение № 60 от 05.06.2013г. по гр.д. № 546/2012г., IV ГО. 3/ Допустимо ли е съдът да основава решението си като се позовава на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред и на писмени доказателства, които не се намират в кориците на делото? 4/ Допустимо ли е съдът да приеме като доказан факт единствено въз основа на твърдение за наличие на доказателства? 5/ Длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 183 от ГПК и да изключи от доказателствата по делото представен от страната препис на документ, в случай че оригиналът на същия е изискан от другата страна и страната, която го е приложила по делото не представи документа в оригинал или официално заверен препис? По въпроса се сочи противоречие с решение № 362 от 15.07.2010г. по гр.д. № 536/2010г. на ВКС, II ГО; решение № 14 от 24.07.2017г. по т.д. № 2800/2015г., I ТО. 6/ Според разпоредбата на чл. 266 от ГПК допустимо ли е във въззивното производство да се събират доказателства за новооткрити или новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателствата, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани? Твърди се противоречие с решение № 68 от 25.03.2013г. по гр.д. № 936/2012г., III ГО; решение № 165 от 22.12.2017г. по гр.д. № 196/2017г., III ГО; решение № 466 от 27.05.2010г. по гр.д. № 1297/2009г., I ГО. 7/ Допустимо ли е събиране на доказателства, опровергаващи събраните доказателства на насрещната страна и от кой момент доказателствените искания за опровергаване се считат за преклудирани? 8/ Какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес и от недоказването на дадено фактическо твърдение или обстоятелство? Поддържа противоречие с решение № 61 от 07.07.2022г. по гр.д. № 1659/2020г., I ГО; решение № 80 от 03.05.2018г. по гр.д. № 2560/2017г., IV ГО; решение № 9 от 25.03.2014г. по гр.д. № 3700/2013г., I ГО; решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г., IV ГО; решение № 512 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1982/2009г., I ГО. 9/ Форма за действителност или форма за доказване е предвидената в разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ЗУТ писмена форма на договора за строителство между възложителя и строителя? Противоречие се твърди с решение № 97 от 03.07.2013г. по гр.д. № 533/2012г., II ТО и решение № 5 от 22.01.2023г. по т.д. № 2473/2022г., I ТО. Касаторът П. Д. Х. от своя страна обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да извърши служебно действия по изясняване заключението на вещото лице при положение, че целта на въззивното производство е повторно решаване на материалноправния спор? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения? По тези въпроси твърди, че обжалваната част от въззивното решение е в отклонение от практиката на ВКС по т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 27 от 22.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г., IV ГО; решение № 224 от 07.01.2019г. по гр.д. № 612/2018г., III ГО; решение № 15 от 16.02.2017г. по гр.д. № 60077/2016г., II ГО и др. Позовава се също на очевидна неправилност на решението. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Всички поставени от касационния жалбоподател Д. В. И. процесуалноправни въпроси кореспондират с поддържаното касационно основание за неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Част от тях се свеждат до предмета на делото и за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Въпросите са правни и съществени, част от предмета и обуславящи изхода на всеки гражданскоправен спор. Даденото от въззивния съд решение по релевантните въпроси обаче не противоречи на практиката на ВКС /цитирана от касатора и служебно известна на ВКС/, поради което не е налице специалното изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за приложно поле на касационно обжалване. Въпросите са мотивирани с бланкетно оплакване, че въззивният съд е основал решението си на общо позоваване на доказателствата по делото, без да посочи от кои конкретно извежда изводите си; не е обсъдил възражението за липса на сключен договор за строителство по чл. 160 от ЗУТ в писмена форма; за недоказано влагане на парични средства на ищеца в изграждане на сградата; за необсъждане на възражението, че част от претендираните СМР са извършени преди придобиване на правото на строеж от ответницата. Тези оплаквания не съответстват на съдържанието на въззивното решение, видно от което въззивният съд е изпълнил задължението, което му вменява процесуалният закон. За да уважи частично иска въззивният съд е обсъдил по вътрешно убеждение доказателствата по делото /писмени, гласни и експертни/, взел е предвид доводите и възраженията на страните и обосновал изводи по същество на спора въз основа на съвкупна преценка на доказателствата. Позовал се на установеното от основното и допълнително заключение на СТЕ, че описаните в исковата молба видове СМР, в т.ч. по общите части на сградата, съответстват по вид на извършените на място и сградата е въведена в експлоатация, а момента на изпълнението им – на този, посочен от ищеца, съгласно представени документи описани в част „Констатации“ от заключението; на счетоводните записвания за заплатени от ищеца суми на строителя „Ню Пауър Груп“ ЕООД на основание договор за строителство; че строителството на сградата, в която се намира и собствения на ответницата самостоятелен обект ап. № 7 е предприето от ищеца и с цел изпълнение на поети от него ангажименти за изграждане на отделни обекти в същата сграда и към други трети лица, съответно че е установен и личния интерес на ищеца да изпълни работата /Нотариални актове на л.л. 301-316 и л.л. 432-446 от делото на ВОС/. Съдът е отчел установеното от заключението на ССчЕ, че П. Х. е извършил банкови преводи на „Ню Пауър Груп“ ЕООД с основание договор в общ размер на 105 900 лв. От така установения размер на вложените средства приел, че отговорността на ответницата се простира до съответните на притежавания от нея % идеални части от общите части на сградата, които остойностил и до който размер е уважил предявения иск. Отчел е, че установените плащания на суми за СМР, извършени от „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД, на което ищецът е едноличен собственик на капитала на „Ню Пауър Груп“ ЕООД, доколкото са свързани с изграждане на сградата, не могат да ангажират отговорността на ответницата към ищеца по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, тъй като същите касаят вътрешни отношения между ищеца като физическо лице и управляваното от него дружество. При тези мотиви, въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС. Следващите три въпроса и последният /за основаване на решението на липсващи по делото доказателства; доказан ли е факт без доказателства; длъжен ли е съдът да изключи доказателство при непредставен оригинал по чл. 183 от ГПК, както и за вида на формата предвидена по чл. 160, ал. 2 от ЗУТ за договора за строителство/ не са част от предмета на делото, съответно нямат обуславящо значение за резултата по делото. Въззивният съд не е основавал решението си на доказателства, които не са събрани по надлежния процесуален ред и на писмени доказателства, които не се намират в кориците на делото, нито е приел за доказан факт въз основа само на твърдение на страна за наличие на доказателство. Тези въпроси са в подкрепа на водещото оплакване на касатора, че договор за строителство между ищеца и третото лице – строител не е сключен в писмена форма. От данните по делото е видно, че писмен договор за СМР от 01.07.2018г., сключен между П. Х., като клиент и „Ню Пауър Груп“ ЕООД, като строител, по делото е представен и приет като писмено доказателство. Същият е оспорен от ответницата като неавтентичен в частта на положения за „строител“ подпис и на основание чл. 193, ал. 1 от ГПК пред първоинстанционния съд е открито производство за проверка истинността на документа. В хода на това производство с определение от 26.07.2023г. е допусната СГЕ, разпределена е тежестта на доказване истинността на документа, както и е оставено без уважение искането на ответницата за задължаване на ищеца да представи оригинал на договора на основание чл. 183 от ГПК. От заключенията на проведени две съдебно-графологични експертизи е установено, че подписът положен за „строител“ в договора за СМР от 01.07.2018г. е изпълнен категорично от П. Д. С., представляващ и управляващ „Ню Пауър Груп“ ЕООД. Следователно и въпреки липсата на изрично определение по чл. 194, ал. 2 от ГПК, съдът е приел, че оспорването не е доказано. В този случай по арг. от чл. 194, ал. 2, изр. 2 от ГПК не е било налице основание за изключване на документа от доказателствата по делото. При липса на възникнало задължение по чл. 183, ал. 1 от ГПК за представяне на оригинал на документа, то последицата по чл. 183, ал. 1, изр. 2 от ГПК – изключване на преписа от доказателствата по делото, не е настъпила. А обстоятелството, че ищецът е имал качеството възложител на предприетите в процесната сграда СМР е установено и от събраните пред първата инстанция гласни доказателства. Ето защо по тези въпросите липсва общо основание за допускане на касационно обжалване. Следващата група въпроси /6-8/ са във връзка със забраната за посочване на нови факти и доказателства по чл. 266 от ГПК; кога се преклудират насрещните доказателствени искания за опровергаване и за последиците от разпределението на тежестта на доказване и кореспондират с поддържаното касационно основание за необоснованост на въззивното решение и несъгласието на касатора с крайния извод на съда за частична основателност на иска, който според него не се подкрепя от доказателствата по делото. За да може да отговори на въпроса дали това е така, Върховният касационен съд следва да се произнесе положително по допускане на касационното обжалване по чл. 288 от ГПК след като установи изискуемите от закона предпоставки /обща и специални/, обуславящи приложно поле на касационното обжалване. Тези предпоставки по поставените въпроси не са налице: в решението си въззивният съд не е дал отговор на тези въпроси, съответно крайното му решение не е продукт на правно разрешение в този контекст. А въпросът дали от събраните по делото доказателства може да се изведе обоснован правен извод за основателност/неоснователност на предявения иск е извън предметната рамка на специалното производство по чл. 288 вр. чл. 280 от ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставените от касатора П. Д. Х. въпроси. Както съдът вече посочи, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с установената практика на ВКС по въпроса за задълженията му като съд по същество на материалноправния спор, а въпросът дали следва да изясни заключението на вещото лице е извън предмета на делото, доколкото съдът не е приел, че то е неясно и се нуждае от изясняване. Въззивният съд е достигнал до решаващ извод за частична неоснователност на предявения иск като е кредитирал заключението на ССчЕ като ясно, изчерпателно и обективно, от което приел за установено, че част от средствата съставляващи цена на СМР за изграждане на ап. 7 са вложени не от ищеца, а от трето за спора юридическо лице „Вип Консулт Инженеринг“ ЕООД, поради което извел решаващ правен извод, че в полза на ищеца не е възникнало вземане на предявеното основание – при гестия. При тези съображения залегнали в мотивите на обжалвания акт, поставеният от касатора въпрос за задължение на съда да изясни заключението на вещото лице се явява неотносим към крайната решаваща правна воля на съда и изхода на делото. В обжалваната от ищеца част, въззивното решение не е и очевидно неправилно – позоваването на очевидна неправилност в изложението е формално и необосновано, а и не се установява пряко и явно от касационната инстанция. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито съдът установи друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на всяка от тях, така както са направени. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение