Определение № 530 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2848/2019 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 530

гр. София, 19.10.2020 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия. Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2848 по описа за 2019i. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Й. И. Е., чрез адв.Ж.Х. срещу решение №80 от 30.07.2019г. по в.т.д. №165/2019г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е потвърдено решение №352/07.11.201 Sr. по т.д. №397/2017г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е прието за установено спрямо Й. И. Е. от [населено място], че дължи в полза на ..Банка ДСК" ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] заплащането на ама в общ размер от 203 746.38 евро по Договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г.. от която: 169 375.98 евро главница; 28 041.47 евро договорна лихва върху главницата за периода 08.04.2014г. - 04.05.2017г.; 731.69 евро санкционна лихва за периода от 04.05.2014г. до 01.02.2017г.; 4 789.50 евро Санкционна лихва за периода от 02.02.2017г. до 04.05.2017г. и 807.74 евро такси и разноски към 04.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 05.05.2017г., до окончателното изплащане, като на ищеца са присъден и съответна част от разноските в заповедното и исковото производство /14 078.37 лева/.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК. На първо място се поддържа, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл.422, ал.1 ГПК- предмет на настоящото дело и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила решение

№102/19.11.2014г. по т.д.№85/2013г. на АС-Бургас. На следващо място се твърди, че ако съдът намери за неоснователно възражението за идентитет по отношение на целия предмет на делото, то е налице идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на формиране на сила на пресъдено нещо по първото дело, респ. съществуването на тези вземания е отречено със сила на пресъдено нещо. Поддържа като основание за недопустимост на предявения иск обстоятелството, че ищецът не навежда твърдения за капитализация на лихви нито в заповедното, нито в исковото производство, а главницата е формирана чрез капитализиране на лихви. Навеждат се и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени те правила /нарушение на чл.299, ал.1 ГПК; неоснователно отхвърляне на доказателствено искане за прилагане на т.д.№53/20131. по описа на ОС-Бургас; необсъждане на всички доводи и възражения на ответника/: нарушение на материалния закон /чл.ПО, чл.111. чл.116. б."б" ЗЗД във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, чл.60. ал.2 ЗКИ. чл.10. ал.З ЗЗД и чл.26, ал.4 ЗЗД/ и необоснованост. Касаторът намира за необосновани изводите на въззивния съд по отношение предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, като поддържа твърдението, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-ранен момент, респ. вземанията са погасени по давност. Твърди, че са незаконосъобразни изводите на съда и по отношение на възраженията му за наличие на неравноправни клаузи в договора и недействителност на клаузите в допълнителното споразумение, допускащи анатоцизъм капитализация на лихви към главница и начисляване на лихви върху новосформираната главница/. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно и да бъдат отхвърлени предявените искове.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280. ал.1. т.1 и т.З и ал.2. пр.2 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд в нарушение на забраната по чл.299, ал.1 ГПК се е произнесъл по правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. С оглед изложеното намира, че въззивното решение е недопустимо- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Твърди също така. че съдът се е произнесъл и по множество процесуално и матерналноправни въпроси /относно приложението на чл.299. ал.1 ГПК: относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните; относно погасителната давност на претенции те по договор за банков кредит, предявени по чл.422, ал.1 ГПК: относно съдържанието па изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договор за банков кредит и възможността това изявление да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение или в искова молба по чл.422. ал.1 ГПК: относно момента, до който се дължат договорни лихви при обявена предсрочна изискуемост; относно наличието па анатоцизъм при договорна клауза за капитализация на лихви; относно условията и възможността за преструктуриране на дълга по реда на Наредба №9/03.04.2008г. на БНБ; относно наличето на неравноправни клаузи и наличието на неравноправни клаузи води ли до нищожност на целия договор/, обуславящи изхода на спора, като е налице противоречие с цитираната в изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК практика на ВКС-основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.З ГПК.

Ответникът „Банка ДСК" ЕАД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му.

Върховния!' касационен съд. Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок но чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, но следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Въззивният съд намира, че предмет на делото са искове е правно основание чл.422. ал.1 ГПК. вр. е чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на „Банка ДСК'' ЕАД против Й. И. Е. за установяване съществуване на вземанията за сума в общ размер от 362 068.65 евро. включваща 199 943,33 евро главница. 151 103.21 евро договорна лихва за периода 08.12.2009г. - 04.05.2017 г. 1 766.85 евро санкционна лихва за периода 18.07.2010 г. - 01.02.2017 г. /3% лихвена надбавка върху договорната лихва, начислявана върху главницата по т. 20.1 от Общи условия/, 8 447,52 евро санкционна лихва за периода 02.02.2017г. 04.05.2017г. /10% лихвена надбавка върху частта от непогасената главница по т. 20.2 от ОУ/, 807,74 евро дължими такси и разноски до 04.05.2017г.. както и сумата 14 212,89 лв. разноски по заповедното производство по ч.гр.д. №3218/2017г. на БРС, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №3218/2017г. на БРС.

Претенцията е основана на сключен между страните на 08.11.2005г. договор за ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот в размер на 200 000 евро, изменен със споразумение от 04.12.2009г., като ищецът поддържа, че на 18.06.20 Юг. е извършено последното редовно плащане по договора. Предвид изложеното твърди, че са настъпили условията за превръщане на кредита в предсрочно изискуем съгласно т.20.2. от раздел VII „Отговорност п санкции" от Общите условия на допълнително споразумение, като е нотариална покана, връчена на длъжника на 14.12.2016г., е упражнил правото си да обяви вземанията по договора за предсрочно изискуеми.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което частично са уважени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за сума в общ размер от 203 746.38 евро, въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника за наличие на предпоставките по чл.299, ал.1 ГПК за недопустимост па производството, предвид влязлото в сила решението по т.д. №253/2014г. по описа на АС-Бургас /ответникът твърди, че предметът по двете дела е идентичен- вземания на банката за главница, договорна и наказателна лихва, произтичащи от договор за кредит от 08.11.2005г. и допълнително споразумение към него от 04.12.2009г./. Решаващият съдебен състав се мотивира, че с посоченото решение предявените от банката на основание чл.422, ал.1 ГПК искове са отхвърлени изцяло но съображения за неизискуемост на вземанията. Съгласно чл.422. ал.5 ГПК в тези случаи не се издава обратен изпълнителен лист но нравилата на чл.245, ал.З, пр.посл. ГПК, именно е оглед обективните предели на присъдено нещо, които във връзка е предявения установптелен иск по чл.422, ал.1 ГПК се отнасят само до наличието на предпоставките по т. 18 от TP № 4/ 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. №4/2013г., ОСГТК и правото на кредитора да пристъпи към изпълнение, но не и относно съществуването на задълженията на длъжника по договора за кредит.

В настоящия случай въззивният съд е разгледал претенции за главница, договорна лихва, обезщетение за забава в размер на 3% и 10% лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски по т.20.1. и 20.2. от общите условия на договора, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и на основание договор за кредит за банков кредит от 08.11.2005г. за покупка на недвижим имот и допълнителното споразумение от 04.12.2009г., част от които са били предмет и па т.д. №53/2013г. по описа на ОС-Бургас и в.т.д.№253/2014г. по описа па АС-Бургас. приключили с влязло в сила съдебно решение.

С TP №8/2017 от 02.04.2019г., т.д.№8/2017г., т.1.1. ОСГТК на ВКС приема, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост па вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване па заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит, като предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. С разясненията в т.1.2. от същото тълкувателно решение ОСГТК приема, че съгласно задължителните указания в т.9 на TP №4 от 18.06.2014г., т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.З ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение па факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Съществуването на вземането се установява към момента, в конто се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което искът по реда на чл.422. ал.1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо-приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/.

С оглед гореизложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост.

По останалите поставени от касатора правни въпроси ВКС ще се произнесе е решението по касационната жалба.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280. ал.2. пр.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

На основание чл.18, ал.2. т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по смет ката на ВКС държавна такса в размер на лева.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №80 от 30.07.2019г. по в.т.д. №165 / 2019 г. на Апелативен съд- Бургас в обжалваната част.

УКАЗВА на касационния жалбоподател Й. И. Е. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 7 969.87 лева. като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя па I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.