Определение № 4097 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2395/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. Н. срещу решение № 65/02.03.2023г. по в. гр. д. № 785/2022 г. на Окръжен съд Добрич, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Община Каварна отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК за липса на задължение от 22 400 лева за неплатен наем по договор от 23.02.2009г., за което е издаден изпълнителен лист от 22.11.2013г. по гр.д.№ 370/2013г. по описа на РС Каварна. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, излагайки оплаквания за неправилно приложение на закона, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси, първите два от които са обобщени и уточнени от касационната инстанция съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК: 1/ Нищожно или недопустимо е съдебно решение, постановено от съдия, който е постановил предходно решение по спор между същите страни, в който е взел отношение по доказателства и факти от значение за новия спор? 2/ Оказва ли влияние нередовното връчване на покана за доброволно изпълнение върху валидността на извършените изпълнителни действия запор върху банкови сметки и възбрана върху недвижим имот? 3/ Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция? Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие със следните решения на ВКС - № 103/16.01.2019г. по гр.д.№ 2875/2017г, І ГО; № 50/29.04.2022г. по гр.д.№ 3559/21г., І ГО и № 73/11.07.2019г. по гр.д.№ 2069/2018г., ІV ГО; а вторите два въпроса са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Насрещната страна – Община Каварна, оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. С определение №514/06.02.2024г. производството по делото е спряно до приключване на основание чл.292 ГПК на тълк.д.№2/23 на ОСГТК на ВКС. По същото е постановено тълкувателно решение - ТР №2/23 от 04.07.24г., поради което на основание чл.230 ал.1 ГПК настоящото производство следва да бъде възобновено служебно. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че към датата на подаване на исковата молба е налице висящо изпълнително производство по изп.д.№217/2020г. на ЧСИ Л.Т., образувано за събиране вземането на Община Каварна по издаден на 22.11.2013 г. изпълнителен лист въз основа на влязло в сила на 11.11.2013г. неприсъствено решение по гр.д. №370/2013г.на РС-Каварна, с което ищецът е бил осъден да плати на Община Каварна главница от 22 400 лева – неплатени наемни вноски за 2010г. и 2011г. по договор за наем от 23.02.2009г. Въз основа на изпълнителния лист първоначално е образувано изп.д.№5/2014г. по описа на СИС при РС-Каварна, по което: на 20.02.2014г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение; на 28.03.2014г е наложен запор върху три негови автомобила; на 03.04.2014г. е вписана в СлВп-Каварна възбрана върху негов апартамент; на 29.04.2014г. е наложен запор върху трудовото му възнаграждение, от което са правени удръжки до 09.02.2015г.; на 31.05.2017г. са описани два от автомобилите, за които била проведена публична продан с продължителност 07.07.2017г-07.08.2017г., обявена за нестанала поради неявяване на купувачи с протокол от 08.08.2017г. С постановление от 08.01.2020г. производството по изп.д.№5/2014г. на СИС при РС-Каварна е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК по съображения, че считано от 08.08.2017г. не е поискано извършването на изпълнително действие. С молба от 27.01.2020г. взискателят е поискал да му бъде върнат изпълнителния лист, а с молба от 13.02.2020г. и въз основа на същия изпълнителен лист е образувано изп.д.№217/2020г. по описа ЧСИ Л.Т.. По новообразуваното изпълнително дело на 07.03.2022г. са наложени запори върху банкова сметка на длъжника в „Банка ДСК“ АД и върху банкова сметка в „Централна кооперативна банка“АД; на 04.03.2022г. и на 31.03.2022г. са вписани в СлВп –Добрич възбрани върху негови имоти; на 04.04.2022г. е подадена молба от взискателя за извършване на опис и продажба на възбранените имоти. При тази безспорна фактическа обстановка, съдът е направил следните правни изводи: Давността за установено със съдебно решение вземане, каквото е процесното, е 5-годишна, съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД и тече от влизане в сила на съдебното решение - в случая 11.11.2013г. Към 25.06.2015 г. образуваното за принудително събиране на вземането изпълнително дело е висящо и по силата на ППВС № 3/18.11.1980 г. до тази дата давност не е текла, защото течението й е било спряно. След 25.06.2015г. по изп.д.№5/2014г. на СИС при КРС са извършвани годни да прекъснат давността изпълнителни действия, последното от които е от 07.08.2017г. В продължение на повече от две години след 07.08.2017г. не са предприемани изпълнителни действия, поради което делото е прекратено по силата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК на 08.08.2019г. Нова 5-годишна погасителна давност е започнала да тече от 08.08.2017г. и преди изтичането й е образувано второто изпълнително дело - №217/2020г.на ЧСИ Л.Т., по което през март 2022г. – на 04.03.2022г. и на 07.03.2022г., са наложени възбрана и запор върху вземания на длъжника, които отново са прекъснали давностния срок. Така въззивният съд е заключил, че към датата на сезиране на съда - 23.03.2022г. (както и към датата на приключване на делото във въззивната инстанция) давностният срок не е изтекъл, поради което не е налице твърдяното погасяване на материалното право, удостоверено с издадения в полза на ответника изпълнителен лист. По повод оплакванията на жалбоподателя – ищец въззивният съд изрично е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въззивният съд е определил първоинстанционното решение за валидно и допустимо и така имплицитно е приел за неоснователно оплакването по въззивната жалба на ищеца за нищожност на първоинстанционното решение поради постановяването му от същия съдия, който е постановил неприсъственото решение - изпълнително основание за принудително събиране на отречените в настоящия процес вземания. Този извод на въззивния съд е съобразен с константната съдебна практика, включително сочената от касатора, според която липсата на произнасяне или отказът на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК ( под което се субсумира заявеното от ищеца) представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението т.е. не е порок, от естество да повлияе валидността на съдебния акт. В този смисъл не е налице допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен от касатора въпрос. Вторият въпрос на касатора не е обсъждан от въззивната инстанция - тя не е формирала правни изводи от установеното, че по образуваното през 2020г. изпълнително дело призовката за доброволно изпълнение не е връчена на длъжника. Обусловеност между надлежното връчване на призовката за доброволно изпълнение и валидността на извършените през март 2022г. изпълнителни действия ( запор и възбрана) не е изследвана, а и такава няма. Третият въпрос е разрешен с ТР 2/23 от 4.07.24, ОСГТК на ВКС, с което се уеднакви съществуващата съдебна практика. С тълкувателното решение се прие, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал. 1, т.8 ГПК е в друго – изгубване на възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело; наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Цитираните постановки на тълкувателното решение са именно възприетите с обжалваното решение, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос на касатора. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО