Определение № 632 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3992/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. В. К., чрез адвокат С. Д., срещу решение № 3781 от 16.06.2025 г. по в.гр.д. № 12536/2024 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 15484/11.08.2024г. по гр.д.№ 45110/2022 г. на Софийски районен съд и са уважени исковете по чл.422 ГПК на „Софийска вода“ АД против М. В. К. да се признае съществуването на вземане за 8296,56 лева главница, 569,61 лева лихви за забава и сторените разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 69355/2021 г. на СРС, 143 състав. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необсъждане на изложените във въззивната жалба твърдения, че страната не е потребител и не е ползвала услугата доставка на питейна вода. Изложени са твърдения за противоречие със съдебната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д.№ 2/2017 г., ОСГК, относно предпоставките за възникване качеството потребител на комунални услуги за битови нужди – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното решение, а по същество да се отхвърлят предявените искове като неоснователни. От „Софийска вода“ АД не вземат становище. За да постанови решението, въззивният съд е възприел решаващите мотиви на първоинстанционния съд, че претенцията за реално изпълнение на задължението към дружеството е доказана, тъй като се установява съществуващо облигационно правоотношение между страните за доставка на питейна вода в имота през исковия период. Качеството потребител е определено с Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от оператора „Софийска вода“ АД, които са влезли в сила по смисъла на чл.8, ал.2 и 3 от Наредба № 4/13.09.2004 г., публикувани и одобрени с решение на ДКЕВР. Според мотивите на съда, от данните по делото за настаняване на ответницата в процесния недвижим имот по реда на чл.19 и чл.22 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община и приетото заключение по комплексната ССЕ и СТЕ доказват, че ответницата е титуляр на партида с клиентски № * за същия апартамент. Съобразявайки липсата на оспорване в срока по чл.131 ГПК относно качеството на ползвател, респ. потребител на комунални услуги за битови нужди в общинско жилище, съдът не приема направените от ответника в хода на делото възражения, като се позовава на концентрационното начало в гражданския процес (чл.133, вр.чл.131, ал.2, т.5 ГПК). Възникването на наемно правоотношение през исковия период и разкриването на партида на името на наемателя, според съда доказва съществуване на правоотношение с предмет доставката на ВиК услуги и с оглед констатацията на вещите лица за отчитане консумацията на вода на „база“ 5 ползватели, съгласно чл.39, ал.5 и 6 от Наредба № 4/13.09.2004 г., въззивната инстанция е потвърдила решението на първоинстанционния съд. Съгласно цитираното от касатора ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ВКС, ОСГК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза, третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Принципните разрешения в тълкувателното решение намират съответно приложение в хипотеза за предоставяне на ВиК услуга, поради което конкретно изложените от въззивния съд мотиви не обосновават поддържаното основание за противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая се приема, че ответницата е титуляр на откритата партида за водоснабден имот и при липса на своевременно наведени възражения, съдът не е длъжен служебно да събира доказателства, за да изследва този факт. Според цитираната задължителна съдебна практика, писмената форма на договора не е форма за действителност, поради което липсата на представен писмен договор по делото, само по себе си, не е достатъчно да бъде отхвърлен иска за заплащане на потребената вода. Ето защо, когато установи реално потребление на начислено количество вода в конкретен обект, съдът присъжда нейната стойност в съответствие със съдебната практика на ВКС. Крайните изводи в обжалваното решение в случая се основават на събраните релевантни за изхода на делото доказателства, които въззивният съд е преценил по свие вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. Изложените съображения за неправилна преценка на съда при установяване на всички относими към спора обстоятелства, всъщност преповтарят оплакванията в касационната жалба, поради което също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, мотивите на съда са съобразени изцяло с установената практика на ВКС по приложението на чл.133 ГПК. Срокът, в който ответникът може да подаде отговор на исковата молба и да въведе относими за спора възражения, изрично е определен в процесуалния закон (чл.131 ГПК), както и последиците при липсата на писмен отговор, респ. неупражняването на правата без извинителна причина. В същия смисъл е решение № 236/20.01.2020 г. по гр.д.№ 4551/2015 г., IV г.о. и решение № 429/21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г., I г.о. Предвид изложените съображения и липсата на относим към предмета на делото правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не се обосновава допускане на касация поради противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.