Определение № 2423 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3260/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 159 от 16.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 138/2024 г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1290 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 1858/2022 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която са определени квотите на съделителите върху допуснатата до съдебна делба жилищна сграда, изградена на етап „груб строеж“ в поземлен имот с идентификатор ***, като вместо него е определил следните квоти: 7/10 ид. части за В. Р. В. и 3/10 ид. части за К. К. К.. В останалата му част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, като бракът помежду им e сключен на 05.04.2011 г. и е прекратен с решение от 26.10.2021 г. На 16.04.2015 г. двамата са закупили незастроен поземлен имот с идентификатор *** по КККР с площ от 500 кв. м, като впоследствие се снабдили с разрешение за строеж № 223 от 19.07.2017 г. на жилищна сграда със ЗП от 100,97 кв. м и РЗП от 200,05 кв. м. Фактическата раздяла между двамата съпрузи настъпила в началото на м. януари 2021 г., който момент съвпаднал с фактическото изграждане на жилищната сграда на етап „груб строеж“. Според заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза стойността на СМР до завършването на този етап от строителството възлиза на сумата от 122 620 лв. На 29.11.2017 г. родителите на В. В. са продали притежаван от тях апартамент, находящ се [населено място], за сумата от 60 000 лв. С банков превод от 12.12.2017 г. Р. В. Р. - баща на ищеца, е превел сумата от 60 000 лв. на сина си, при посочено основание „превод“, като цялата сума е вложена в строителството на сградата. Разпитан като свидетел по делото същият е заявил, че както сумата от продажбата на апартамента, така и всякакви други парични суми, е давал лично на сина си, като по този начин е искал да му помогне, а последният да се погрижи с тези парични средства за цялото си семейство. След започване на строителството на сградата родителите на ищеца са му предоставили още суми по банков път с общ размер от 29 000 лв., както следва: на 31.07.2019 г. майката Е. Г. Р. му превела 2000 лв.; на 04.03.2021 г. бащата Р. В. Р. му превел 16 000 лв. с основание „превод за закупуване на строителни материали“; на 05.03.2021 г. майката Е. Г. Р. му превела 11 000 лв. с основание „строеж на къща в кв. В. Л.“. Ищецът и баща му участвали активно в строежа на сградата, като по време на строежа ищецът работел спорадично като таксиметров шофьор. На 17.03.2017 г. К. К. К. сключила като кредитополучател договор за потребителски кредит, с посочена цел „строителство“, като й е изплатена сумата в размер на 41 400 лв., която е използвана за изграждането на процесната жилищна сграда. Кредитът е обслужван само от ответницата, доколкото и само тя от двамата съпрузи работела на постоянен трудов договор към този момент и до раздялата помежду им. На 05.06.2020 г. К. К. е получила по банков път от майка си Н. К. К. сумата 5000 евро, която сума е използвана за обзавеждане на първия етаж от къщата – кухненски мебели, плочки за кухня и баня и др. На 02.05.2017 г. ответницата е получила от баща си по банков път сумата 7000 евро, но във връзка с нея не са изложени доводи за трансформация на лично имущество в отговора на исковата молба. С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че със завършването на сградата в груб строеж същата става годен обект на собственост, различен от земята, върху която е построена – арг. от чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Това е крайният момент, до който влагането на лично имущество на страните може да има значение за определяне на квотите им в съсобствеността. В настоящия случай страните са се разделили фактически през м. януари 2021 г., който момент съвпада с този на завършване на процесната жилищна сграда като груб строеж по смисъла на § 5, т. 46 ДР ЗУТ. Съдът е приел, че сумата в размер на 60 000 лв., която е преведена от бащата на ищеца, е станала негово лично имущество. Тази сума е преведена по личната банкова сметка на ищеца и същият я е усвоил при строителството на сградата, а в показанията с свидетеля Р. Р. е посочил, че е дарил сумата в полза на сина си, а не общо на двамата съпрузи. Като я е вложил в строителството на сградата, ищецът е трансформирал по смисъла на чл. 23 СК свое лично имущество в съответни идеални части от сградата, определяеми съобразно общата стойност на СМР (122 620 лв.), а именно – 60 000/122 620 идеални части. Ищцата също е трансформирала лично имущество – сумата в размер на 5000 евро (9779,15 лв.), получена като дарение от нейните родители. Същата е използвана за закупуване на монтирано кухненско обзавеждане и плочки за първия етаж. След като кухненското обзавеждане е монтирано, а плочките – поставени, същите са загубили качеството си на самостоятелни движими вещи, с оглед на което ответницата е придобила само за себе си 9779,15/122 620 идеални части от правото на собственост върху сградата. Средствата, получени чрез изтеглен по време на брака кредит на името на един съпруг в условията на съпружеска имуществена общност, са общи и придобитото чрез тях става съпружеска имуществена общност. Вложеният от ищеца личен труд при изграждането на сградата представлява изпълнение на задължението му по чл. 17 СК да осигурява благополучието на семейството според възможностите си. Той е форма на съвместен принос на сградата чрез изграждането й. От друга страна, участието на роднини на двамата съпрузи при построяването на една сграда не обуславя наличие на трансформация на лично имущество по чл. 23 СК, тъй като тази разпоредба предполага наличие на преобразуване само при влагане на парични средства при придобиването на собствеността. С оглед на това, в настоящия случай чрез трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 23 СК ищецът е придобил за себе си 60 000/122 620 ид. части от сградата, а ответницата – 9 779,15/122 620 ид. части. Останалите идеални части от сградата – 52 840,85/122 620, страните са придобили в режим на СИО, като след прекратяване на брака съгласно чл. 28 СК дяловете им са равни – по 26 420,425/122 620 ид.части. С оглед на това ищецът притежава общо 86 420,425/122 620 ид. части, а ответницата – 36 199,575/122 620 ид. части, приблизително равни съответно на 7/10 ид. части и 3/10 ид. части. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд и при условията на ограничен въззив да обсъди всички доводи и възражения на страните, като направи собствен анализ и преценка на всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност, преди да направи собствените си правни изводи за приложението на съответните материални и процесуални норми; 2. Даденото от родителите на единия съпруг как се преценява, дали е извършено дарение само на него, или е дарение и на двамата съпрузи и може ли да се счита до доказване на противното, че дареното от родителите на единия съпруг е само за него; има ли и какво значение изразената воля за надаряване на семейството от гледна точка на това кои са надарените, тази воля как се установява и доказва по делото; 3. Извършеното дарение на парична сума от родителите на единия съпруг, която е за нуждите на семейството, означава ли, че съзнанието на родилите е да проявят щедрост само към собственото си дете и да надарят само него. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата В. Р. В. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторката /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 46 от 14.04.2022 г. по т. д. № 2130/2020 г., ІI т. о., решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г., IІ г. о., и др./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, недопустими или недостатъчни за установяване на релевантните факти, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Следващите два поставени въпроса са свързани със становището на касаторката, че въззивният съд неправилно е приел, че дарението на парична сума в размер на 60 000 лв. от бащата на В. В. е било само в полза на ищеца. По въпроса на кого се счита дарена сума от родителите по време на брака, е установена съдебна практика, съгласно която, до доказване на противното, сумата, дадена безвъзмездно на единия съпруг от неговите родители по договор, сключен помежду им без участието на другия съпруг, следва да се счита дарено лично на него, а не на двамата съпрузи (решение № 81/15.03.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г. на ВКС, II г. о.; решение № 84/26.04.2016 г. по гр. д. № 4903/2015 г. на ВКС, I г. о.; решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС, I г. о.). Изводите на въззивния съд са в съответствие с тази практика, а сочената от касаторката във връзка с тези въпроси практика на ВКС се отнася за различни от настоякщата хипотези и противоречие с нея не е нелице. Разрешаването на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация направените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,