Определение № 267 от 08.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2535/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4350/26.06.2020 година, подадена от Г. М. А., против решение № 51/18.05.2020 година на Апелативен съд Пловдив, търговско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 28/2020 година. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 338/19.03.2019 година на Окръжен съд Пловдив, ХV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1606/2018 година, с което е отхвърлен предявения от Г. М. А. против Д. В. К. иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, извършен с нотариален акт № **, т. *, рег. № ****, н. д. № 68/2008 година на Н. Б.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД като заобикалящ императивната забрана на чл. 152 от ЗЗД за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, тъй като е подписан като обезпечение на заемни средства, а не за прехвърляне на собствеността върху имотите, по силата на който договор Г. М. А. е продала на Д. В. К. 1/2 идеална част от недвижимите имоти, описани в раздел І-ви от нотариалния акт. В подадената от Г. М. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като освен това е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав на Апелативен съд Пловдив, който да разгледа спора по същество. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. В. К. е подал отговори на същата с вх. № 5368/27.07.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 51/18.05.2020 година на Апелативен съд Пловдив, търговско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 28/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Г. М. А. е била уведомена за обжалваното решение на 26.05.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4350/26.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че преди всичко следвало да бъде обсъдено заявеното още с исковата молба и поддържано във въззивното производство възражение за недопустимост на предявения иск, тъй като изясняването на този въпрос имало отношение към допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение. Въпреки, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по съществото на предявения иск, съобразявайки се с указанията относно допустимостта на иска, съдържащи се в определение № 337/02.08.2018 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 419/2018 година, решаващият въззивен състав на не споделял изложените в посочения съдебен акт мотиви и предвид възражението на Д. В. К. считал, че следвало да извърши самостоятелна преценка относно допустимостта на иска и постановеното първоинстанционно решение. Възражението за недопустимост се основавало на твърдението, че спор за същото материално право, на същото основание и между същите страни бил решен с влязъл в сила съдебен акт по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив, като било основателно. Страните не спорели, а и от приложените по делото преписи от исковата молба, въз основа на която било образувано гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив и постановеното по него решение № 100/25.01.2010 година, както и от исковата молба, предмет на настоящия спор, се установявала пълната идентичност между страните и предмета на двете дела. Въззивният съд е изложил съображения, че предмет на делото било претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвеждало в процеса чрез правното твърдение, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следвало да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. В конкретния случай, както по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив, така и по настоящото дело, Г. М. А. била поискала прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, извършена с нотариален акт № **, т. *, рег. № ****, н. д. № 68/2008 година на Н. Б.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като сключен в противоречие (според заявеното в първата искова молба), съответно като заобикалящ (според петитума на настоящата искова молба) императивната забрана на чл. 152 от ЗЗД за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Напълно идентични били и заявените от Г. М. А. в двете искови молби факти и обстоятелства, от които произтичало претендираното или отричаното субективно материално право, въз основа на които се определяло основанието на исковете, предмет на посочените дела. В подкрепа на предявените искове, ищците били заявили следните относими към спорното право твърдения: във връзка с постигнато в началото на 2008 година съгласие между страните, Д. В. К. бил предоставил на Г. М. А. и още две други лица заем, със средствата от който да бъдат погасени задължения на заемателя „Елада-ГМ“ ЕООД [населено място] и солидарно задължените с него лица Г. М. А. и Н. Г. Х. по образувани изпълнителни производства. Предоставянето на тези средства било извършено чрез привеждането им за прякото погасяване на задълженията на посочените лица по изпълнителните дела и по сметка на НАП. За обезпечаване на задължението за връщането на заема, бил сключен и процесния договор от 15.02.2008 година за покупко–продажба на недвижими имоти, с който ищците по двата иска били прехвърлили собствеността върху собствените си имоти в полза на заемодателя Д. В. К.. Тъй като действителната цел на договора не била прехвърлянето на собствеността върху имотите, а единствено-обезпечаване на вземането на К. по твърдения договор за заем, с този договор предварително бил уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, въпреки забраната на чл. 152 от ЗЗД. Единствената разлика в съдържанието на заявения петитум била, че по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив Г. М. А., заедно с другите двама ищци, била поискала прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба поради противоречието му със закона-чл. 26, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, а по настоящото дело нищожността се основавала на заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 152 от ЗЗД-чл. 26, ал. 1, пр. от 2 ЗЗД. Тези различия в посочената от самата ищца правна квалификация на двата иска не обуславяли различие в предмета на делата, доколкото не засягали нито заявеното основание, нито петитума на предявените искове. Идентичността на твърдените от ищците по двете дела факти и обстоятелства, от които произтичала твърдяната недействителност на сключения договор, идентичността на страните по материалното правоотношение (макар и частична по настоящото дело), идентичността на исканията и на вида на търсената защита-установяване недействителността на една и съща правна сделка, изключват възможността за различна правна квалификация на спорното право. Тази квалификация се определяла от съда, въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. За разлика от противоречието със закона, като основание за нищожност на сделката, при което страните действали в нарушение на закона, за да постигнат забранен резултат, при заобикалянето на закона, този резултат се постигал чрез използване на позволени от закона средства. Тъй като и в двата случая предявените искове между страните се основавали на идентични правно-релевантни факти-чрез прехвърляне на собствеността върху имотите с цел обезпечаване на вземането на Д. В. К. по твърдения договор за заем, страните предварително да уговарят начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона и в нарушение на забраната на чл. 152 от ЗЗД, твърдяната нищожност на договора произтичала от противоречието му със закона. По така очертания предмет на настоящото дело и между същите страни, е формирана сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение № 100/25.01.2010 година, постановено по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив, поради което повторно предявеният иск между същите страни или част от тях, за същото искане и на същото основание, не можело да бъде пререшаван. Предвид това, решението на Окръжен съд Пловдив било постановено в нарушение на разпоредбите на чл. 299 от ГПК, поради което следвало да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. М. А. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси: 1.) кои факти в един съдебен процес са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и съответно произнасянето по тези факти кога обосновава непререшаемост на съдебен спор на основание чл. 299 от ГПК? 2.) при атакуване действителността на договор за покупко-продажба на недвижим имот с твърдението, че сделката е сключена с цел обезпечение на договор за заем, а не цели прехвърляне на собствеността върху имотите, с което се заобикаля императивната разпоредба на чл. 152, пр. 2 от ЗЗД за предварително уговаряне на удовлетворяване на кредитора, различно от предвиденото в закона, какво е основанието за нищожност-заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, пр. 2 или противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД? 3.) следва ли при въззивния контрол на постановеното първоинстанционно съдебно решение, решаващият състав да извършва самостоятелна преценка на допустимостта на предявения иск в случаите, когато друг състав на въззивния съд вече се е произнесъл по допустимостта на иска с нарочно определение и по конкретните обстоятелства, въз основа на които въззивният съд, счита, че искът е недопустим? 4.) може ли съдът да приеме, че наведените с исковата молба фактически обстоятелства са идентични с тези по приключило дело в случай, че в петитума на исковата молба по новото дело и в диспозитива на решението по приключилото дело е посочена различна правна квалификация на спора? 5.) въпрос по съществото на спора ли е или по допустимостта на предявения иск, преценката дали фактическите обстоятелства, наведени в исковата молба, обосновават различна правна квалификация от тази, посочена от ищеца? 6.) следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 299 от ГПК за прекратяване на производството поради идентичност на наведените фактически обстоятелства в две производства, имайки предвид, че в диспозитива на решението не се съдържат фактите, формиращи основанието на иска и върху които единствено се разпростира силата на пресъдено нещо? По отношение на първия и втория от така поставените въпроси се излагат твърдения за наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, като по първия въпрос се твърди противоречие с решение № 58/26.04.2016 година, постановено по гр. д. № 5180/2015 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 472/12.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1712/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория въпрос твърдяното противоречие е с решение № 226/08.12.2016 година, постановено по гр. д. № 1349/2016 година, постановено по гр. д. № 1349/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 461/16.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1206/2010 година и решение № 405/25.11.2014 година, постановено по гр. д. № 3709/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на останалите правни въпроси се излагат твърдения за наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Третият от поставените, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Г. М. А., правни въпроси е свързан с това, че с определение № 337/02.08.2018 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 419/2018 година въззивният съд е отменил разпореждане № 5935/16.07.2018 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1606/2018 година, с което е била върната исковата молба поради недопустимост на предявения от Г. М. А. против Д. В. К. иск. В определението въззивният съд е посочил, че в случая Г. М. А. извеждала фактически твърдения, сходни с тези по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив, касаещи заемно правоотношение между страните, сключен между нея и Д. В. К. договор за покупко-продажба и желанието на съконтрагентите за подписването му като обезпечение на заемното правоотношение, а не с намерение реално да се прехвърли правото на собственост върху недвижимите имоти, т. е. за удовлетворяване на кредитора по различен от предвидения в закона начин. На базата на тези фактически твърдения обаче А. извеждала нов правен извод и различен петитум към съда-да се обяви договорът за нищожен не поради противоречие със закона, а поради заобикаляне на закона, като съдът бил длъжен да се съобрази с формулирания от А. петитум, като го подведе под приложимата правна норма-чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, без да има правомощия на предварителна преценка дали наведените фактически твърдения съответстват на отправеното искане. Поради това въззивният съд намирал, че не била налице сила на пресъдено нещо на решението гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив спрямо настоящия правен спор, обжалваното разпореждане било неправилно и като такова следвало да бъде отменено, а делото следвало да бъде върнато на Окръжен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия по него от същия съдия-докладчик, като нямало основание за неговата замяна. В тази връзка така поставения правен въпрос не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Дадените с определение № 337/02.08.2018 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 419/2018 година указания относно допустимостта на предявения от Г. М. А. против Д. В. К. иск са задължителни за първоинстанционния съд, но не и за последващия състав на Апелативен съд Пловдив разглеждащ жалбата срещу постановеното след връщането за ново разглеждане решение (решение № 142/14.01.2021 година, постановено по гр. д. № 3067/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Съгласно чл. 269 от ГПК този състав е задължен служебно да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, като извърши тази преценка самостоятелно, без да се съобразява с произнасянето на друг състав на въззивния съд по допустимостта на иска извършено с нарочно определение и по конкретните обстоятелства, въз основа на които втория състав на въззивният съд, счита, че искът е недопустим. Определение № 337/02.08.2018 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 419/2018 година е по движението на делото, като не разрешава окончателно гражданско правен спор между страните, поради което и не се ползва със сила на пресъдено нещо и не обвързва въззивния съдебен състав разглеждащ спора по същество. Шестият от посочените по-горе правни въпроси също не може да обуслови допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Със сила на присъдено нещо се ползва спорното право, така както същото е признато или отречено, с всичките му индивидуализиращи белези, в диспозитива на влязлото в сила съдебно решение. По начало мотивите към съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, но в случаите, когато в диспозитива на съдебното решение не са посочени всички индивидуализиращи спорното право белези, информация за тях, следва да бъде черпена именно от мотивите. Поради това ако в диспозитива на влязлото в сила решение не са посочени всички индивидуализиращи белези на спорното право то извод за наличието на това дали е налице хипотезата на чл. 299, ал. 1 от ГПК следва да се прави чрез сравнение между посочените както в диспозитива, така и в мотивите, на влязлото в сила съдебно решение индивидуализиращи спорното право белези и тези посочени в обстоятелствената част на исковата молба по новообразуваното съдебно производство, както е направил в случая и съставът на Апелативен съд Пловдив. Петият от поставените от Г. М. А. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване, тъй като посочената от ищеца правна квалификация на предявения от него иск не обвързва съда. Ищецът не е задължен, но може да посочи каква е според него правната квалификация на предявения иск. Тази негова преценка обаче не обвързва съда, чието именно задължение е да подведе наведените от страните факти и направените от тях твърдения под приложимата правна норма и по този начин да определи правната квалификация на иска, а оттам да посочи правнорелевантните за спора факти и да разпредели доказателствената тежест за тях. Съдът трябва да се произнесе по така заявените от страните факти и обстоятелства и с оглед на тях да прецени дали търсената от ищеца защита е основателна или не, като при това той не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация-при иск за нищожност, в случай че сделката действително е нищожна, на посоченото от ищеца основание, съдът не може да отхвърли иска само поради това, че правното основание за тази нищожност не съвпада с посоченото от ищеца такова. С оглед на това сочената от ищеца правна квалификация на предявения от нето иск сама по себе си не е въпрос нито на допустимост, нито на основателност на иска. В тази връзка и четвъртият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Дали две производства са с идентичен предмет се преценява с оглед на идентичността на страните, на наведените фактически твърдения и търсената с тях съдебна защита на правата, а не с оглед дадената от ищеца по новообразуваното производство правна квалификация на новопредявения иск. Влязлото в сила съдебно решение установява със сила на присъдено нещо не само признатото или отречено с него спорно право, така както е очертано от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но и неговата правна квалификация. Поради това е недопустимо да се търси последваща защита на това право в нов процес като се промени единствено правната му квалификация. Последното води до извода, че и вторият от поставените от Г. М. А. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. След като искът за нищожност на сделката е отхвърлен, то не може отново да се претендира нищожността й, на същите основания както в първото производство, само поради това, че съдът бил определил погрешна, според ищеца, правна квалификация на иска и е посочил същата в диспозитива на решението си. Затова е без значение каква в действителност трябва да бъде правната квалификация на предявения от Г. М. А. иск. На последно място и първият от поставените от Г. М. А. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приемал, че със сила на пресъдено нещо се ползват отделни факти, установени в съдебния процес, а е приел че със сила на пресъдено нещо се ползва спорното право, така както същото е определено от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. М. А. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Г. М. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. Предвид на изложеното не са налице предвидените в по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 51/18.05.2020 година на Апелативен съд Пловдив, търговско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 28/2020 година., по подадената срещу него от Г. М. А. касационна жалба с вх. № 4350/26.06.2020 година и такова не трябва да се допуска. На Кооперация „Кредитмакс“ [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 88.26 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. С оглед изхода на делото Г. М. А. ще трябва да заплати на Д. В. К. сумата от 3000.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение