Определение № 50364 от 07.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1349/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ТЕРЕМ - ХОЛДИНГ“ ЕАД против решение № 922/27.04.2020г. по в. т. д. № 3921/2019г. на Апелативен съд –София, с което е потвърдено решение № 722/15.04.2019г. по т. д. № 7105/2016г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от акционерното дружество срещу Министерство на отбраната иск по чл.327 ТЗ, вр. чл.79, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за заплащане на сумата от 1 200 000 лева по договор № УД-03-90/30.12.2004г., като погасен по давност. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че вземането не е погасено по давност. На първо място се позовава на предоговаряне на срока за плащане на процесната сума, в резултат на което давностният срок е започнал да тече на 17.10.2011г. Освен това поддържа, че в т.4.2.2 от договора е предвидено издаването на фактура, за да бъде извършено плащането, която клауза, съгласно чл.20 ЗЗД, обвързва страните със силата на закон. Излага съображения, че съдът неправилно е ингорирал правилата на Закона за публичните финанси, тъй като, въпреки че се касае за търговска сделка, нейното финансиране не е от стопанска дейност, извършвана от Министерство на отбраната, а от бюджетни средства. Счита, че изводът на съда не кореспондира и със специалните норми на ЗПФ и ЗДБ, които налагат при взаимоотношения между търговско дружество и негов принципал, заявките за плащане – фактурите, да бъдат предварително одобрявани от платеца и бюджетирани. Поради тази причина, издадените от ищеца към ответника предходни фактури са били връщани, съответно анулирани, поради което единствената фактура за процесното вземане, включена в дневниците на ищеца, е фактура № 264/30.09.2011г. и следователно едва с издаването й е завършен фактическият състав на изискуемостта на вземането, съобразно предвиденото от страните в чл.4.2.2 от договора. Ищецът се позовава и на наличие на извънсъдебно признание на задължението от страна на МО с положената резолюция „Да“ и „Съгласен“ от Постоянния секретар на отбраната върху докладна записка вх. № 24-01-790/17.10.2011г., с която се прави предложение от директора на Дирекция „Инвестиции в отбраната“ „военно-морските сили да осигурят необходимите финансови средства за приключване на договора“, за което ищцовото дружество е уведомено с писмо от 11.11.2011г., като на втора страница от докладната записка е посочено, че „към настоящия момент финансовите отношения между страните по договора не са уредени и МО дължи на „Терем“ ЕАД пълния размер на остатъка от договорената сума“, която част от съдържанието на документа е игнорирана от въззивния съд. Твърди се, че апелативният състав е трябвало да анализира правомощията на Постоянния секретар, предоставени му от закона и устройствените правила на МО, според които той може да ангажира правната сфера на МО, като с оглед на това решението е постановено в нарушение на закона – чл.13, ал.4 от Закона за отбраната и въоръжените сили, във вр. с чл.14, ал.4, предл. 1-во от ЗПФ. Въззивният съд е извършил процесуално нарушение, неприемайки Устройствените правила като писмено доказателство по делото. Сочи се, че Министърът на отбраната и с конклудентни действия е манифестирал волята си за потвърждаване съществуването на дълга в размер на 1 200 000 лева, приемайки ГФО на дружеството за периода 2011г.- 2016г., в която фигурира запис на вземане в този размер по процесния договор, и не е възразил срещу недължимостта на вземането или разпоредил отписването му, поради изтекла давност, от финансовия отчет и счетоводния баланс. Поддържа се, че одобряването на ГФО не е изявление, какво е общото финансово състояние на дружеството, а израз на съгласие на принципала с изложеното в него относно наличността и оценката на елементите от актива и пасива на имуществото на предприятието. В жалбата се твърди още, че давност не е текла по аналогия на чл.115, ал.1, б. „г“ ЗЗД, тъй като ответникът е принципал на ищцовото дружество, поради което е налице конфликт на интереси между тях. Касаторът излага съображения и за допуснати от апелативния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в: 1/ Необсъждане в цялост на всички доводи на ищеца относно: правомощията на Постоянния секретар на МО – чл.13, ал.4 и чл.79, ал.1 ЗОВС, чл.11, ал.4, предл. 1-во и ал.13 ЗПФ, чл.6, ал.1, т.6 и чл.48, ал.1 от Устройствения правилник на МО (приет с ПМС № 135/12.05.2011г. и действащ към датата на резолюцията), Правилника за дейността на Програмния съвет към МО; новирането на падежа на задължението за плащане на вземането; приложението на специалните норми на ЗПФ и ЗДБ по отношение на фактурата като основание, съгласно договора, за изискуемост на плащането; пропуск на съда да обсъди доводите относно приложението по аналогия на чл.115, ал.1, б. „г“ ЗЗД, когато ответникът е едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество и има конфликт на интереси между тях; неизлагане на мотиви относно доводите, че Министърът на отбраната не е разпоредил отписване на вземането, въпреки че е бил наясно откъде следва – писмени отчети по чл.23 ПРУПДТДДУК, и не е оспорил дължимостта му. 2/ Необсъждане на всички доказателства по делото, като не са взети предвид изходящи от МО частни документи, съдържащи извънсъдебни признания; 3/ Неприемане на представените с молба от 07.11.2019г. доказателства, от значение за изхода на делото, намиращи се в държане на ответника, с копия от които ищецът се е снабдил на по-късен етап, при необоснован отказ на първата инстанция за събирането им по реда на чл.190 ГПК; Сочи се, че въззивният съд е бил длъжен служебно да събере тези доказателства, с оглед приложението на императивната материалноправна норма на чл.116, б. „а“ ЗЗД. Касаторът иска отмяна на решението, уважаване на иска и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно фактура № 5170/01.06.2020г., платежно нареждане и банково извлечение. Ответникът по жалбата и по делото, Министерство на отбраната, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е приел, че между „Терем“ ЕАД /сега „Терем холдинг“ ЕАД/ и Министерство на отбраната е възникнала валидна облигационна връзка, породена от договор за продажба на два корабни двигателя тип „М-507". Уговорено е и съпътстващо задължение на търговското дружество - продавач да достави и монтира двигателите за собствена сметка, подчинено на основното задължение да се прехвърли собствеността върху вещите от посочения вид и качеството, поради което не се променя характера на договора като такъв за продажба. Установено е, че доставените двигатели са от вида, който е поръчан, и са придружени с необходимите документи. Тъй като същите са имали отклонения от качеството - разлика в параметрите им, достигане на максимална скорост и са проявили дефекти, продавачът е поправил продадените вещи - два броя корабни двигателя със свои сили и средства. Въззивният съд е взел предвид, че с отговора на исковата молба ответникът МО не е оспорил изпълнението на договора, нито качеството на доставените вещи, а е направил единствено възражение за изтекла в негова полза погасителна давност. Поради тази причина е приел, че не следва да обсъжда подробно изложените съображения във връзка с предявения насрещен иск, тъй като те касаят именно насрещната претенция, но не са заявени във връзка с първоначалната такава. Решаващият съд е достигнал до извода, че ищецът „Терем холдинг“ ЕАД е изпълнил задълженията си по договор N УД - 03-90/30.12.2004г. и е доставил два броя двигатели тип „М-507“ в уговорения срок. От друга страна, е прието, че Министерство на отбраната не е заплатило уговорената цена изцяло и дължи остатъка от същата, а именно - 1 200 000 лева. Същевременно, съдът е намерил за основателно възражението за изтекла погасителна давност, като е счел, че тя е изтекла преди предявяването на иска на 29.09.2016г. Приел е, че изпълнението на договора е приключило с подписване на приемо- предавателния протокол за двигателите на 07.12.2006г. Същевременно е намерил, че дори да се приеме, че изпълнението е прието окончателно с подписване на последния акт за отстраняване на недостатъци, доколкото дейностите за поправка на двигателите са извършени извън уговорения в договора гаранционен срок и представляват действие по чл.195 от ЗЗД, давността отново е изтекла. В този случай началният момент на давностния срок е 14.05.2010г. и би изтекъл на 14.05.2015г. Решаващият съд не е възприел доводите на ищеца, че с поставянето на положителна резолюция върху докладна записка рег. № 24-01-790/ 17.10.2011г. е направено признание на вземането. Аргументирал се е, че в посочената докладна се прави предложение за създаване на работна група, която да проведе преговори относно процента на отбив от цената на двигателите и да бъдат осигурени необходимите средства за приключване на договора. Счел е, че е налице спор между страните относно дължимата сума по договора и че същата подлежи на уточняване. Същевременно въззивната инстанция е приела, че дори да се допусне наличието на съгласие, дадено от лице, което има правомощия да прави признание на задължение, това съгласие касае само наличието на договора и необходимостта от провеждане на преговори относно цената. Намира, че това е юридически факт, който не води до прекъсване на давността и до течение на нов давностен срок. Въззивният състав приема за неоснователни и твърденията, че с одобряването на одитираните индивидуални ГФО на „Терем" ЕАД /сега „Терем холдинг“ ЕАД/, в които са налице счетоводни записвания за това вземане, МО на практика е потвърдило същото и това има характер на признание по смисъла на чл.116. б.‘ „а“ ЗЗД. Счита, че с него трябва да бъде заявено ясно и недвусмислено признаването на вземането. Намира, че при утвърждаването на финансовите отчети не се изразява такава воля, а само се прави изявление какво е общото финансово състояние на дружеството. Апелативният съд е намерил за несъстоятелни и доводите, че издаването на данъчна фактура е елемент от фактическия състав, по силата на който настъпва изискуемостта на вземането и след като фактурата е издадена на 30.09.2011г., то давностният срок започва да тече от 10.10.2011г., защото именно тогава настъпва и изискуемостта. Мотивирано е, че задължението не възниква с издаването на фактура, а само се осчетоводява с нея. Прието е, че макар в чл.4.2.2 от договора да е уговорено, че плащането ще бъде извършено в срок от 10 дни след монтажа на двигателите и извършване на швартови и ходови изпитания и представяне на описаните в тази клауза документи, сред които е и фактурата, неиздаването на такава не е основание да бъде прието, че не е настъпила изискуемостта. Счита, че наличието на фактура е основание евентуално за изпадане на длъжника в забава, но не може да послужи на кредитора, за да черпи благоприятни последици от обстоятелството, че не я е издал своевременно. Въззивният съд не е възприел и тезата, че по отношение на това плащане приложение намира Закона за публичните финанси, където издаването на фактурата е свързано с възможността принципалът да предвиди плащането в бюджета си. Счел е, че този нормативен акт се прилага във връзка с осигуряване и финансиране на публични блага и услуги, преразпределение и трансфериране на доходи и акумулиране на ресурси от бюджетните организации. Намерил е, че в случая става въпрос за търговска сделка със специфичен предмет и същата се урежда от нормите на ТЗ и субсидиарно от ЗЗД. При определяне на началния момент, от който започва да тече погасителната давност, съдът е приложил нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?; 2/ Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?; Сочи се наличие на противоречие на атакувания акт с: решение от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, решение № 210/08.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г. на ВКС, решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, решение № 200/23.12.2019 г. по гр.д. № 3779/2018 г. на ВКС; 3/ До кого и как следва да бъде направено изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД?; Твърди се несъответствие на обжалвания акт с: решение № 49/04.04.2017 г. по гр. д. № 50236/2016 г. на ВКС, решение № 131/23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на ВКС, решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. на ВКС и решение № 244/21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на ВКС; 4.1/ Приложими ли са специалните норми на закона по отношение на търговска сделка със страни – търговско дружество (чийто принципал е държавен орган) и същият този държавен орган?; 4.2/ Тече ли давност за вземания на лица, чието имущество по закон е под управление, срещу управителя, докато трае управлението, като се има предвид, че процесното вземане е на „ТЕРЕМ - ХОЛДИНГ“ ЕАД срещу МО, под чието управление се намира дружеството?; Поддържа се наличие на противоречие на въззивното решение с решение № 108/15.08.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси № 1 - 4; на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси № 4.1 и 4.2, както и на основанието по чл.280, и ал.2, предл. трето ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид следното: Срещу първоинстанционното решение, препис от което е връчен на ищеца на 20.05.2019г., е подадена от него на 31.05.2019г. въззивна жалба, с която не се правят доказателствени искания. Наведените оплаквания в нея са: 1/ Изискуемостта на вземането настъпва на 10.10.2011г, тъй като страните са уговорили, че издаването на фактура е елемент от фактическия състав, по силата на който настъпва изискуемостта на вземането; Оспорва се и извода на първата инстанция, че не е постигнато споразумение за отлагане на плащането до приключване на следственото дело. 2/ Ответникът е принципал на ищцовото дружество, поради което следва да се съобразят разпоредбите на ЗПФ, като издаването на фактура за плащане е свързано с възможността принципалът да предвиди плащане в бюджета си, с оглед на което е необходимо одобрение от последния за издаване на фактурата и следователно изискуемостта на вземането зависи изцяло от ответника; 3/ Не е обсъдена от първата инстанция положителна резолюция на Министъра на отбраната по докладна записка № 460 - 1231/25.09.2008г., с която се одобрява за финализиране на процесния договор, да бъде изплатена последната вноска за доставката и монтажа на двигателите в размер на 1 200 000 лева, представляваща признание на вземането, прекъсващо давността; 4/ Министерство на отбраната е одобрило чрез Министъра на отбраната индивидуалния ГФО на ищцовото дружество от 2011г. до 2016г. вкл., в които е осчетоводено процесното вземане, като собственикът на капитала има възможност да поиска корекции на първичните счетоводни документи, счетоводните записвания, анулиране на фактура, издаване на кредитно известие, корекция на счетоводни записвания, отписване на погасено по давност вземане, което не е направено от МО, поради което е налице признание на вземането; 5/ Поддържа се, че признание по см. на чл.116, б. „а“ ЗЗД е и положителната резолюция на Постоянния секретар на отбраната върху докладна записка вх. № 24-01-790/17.10.2011г. на Дирекция „Инвестиции в отбраната“, в която е прието, че Министерство на отбраната дължи на ищеца пълния размер на остатъка от договорената сума, одобрено е предложението в т.1.2 “Военно-морските сили да осигурят необходимите финансови средства за приключване на договора“. Посочено е, че Постоянният секретар представлява МО при изпълнение на договори за доставки и услуги, както за МО, така и за нуждите на българската армия. Дирекция „Инвестиции в отбраната“ само подпомага Министъра на отбраната, но Постоянният секретар разполага с правомощията по чл.81 от Закона за отбраната, вкл. отговаря за отбранителното планиране, програмиране и бюджетиране, както и контролира изпълнението на проекти за доставки на планирани отбранителни способности, и обвързва с изявленията си Министерство на отбраната. Ищецът е представил във въззивното производство на 07.11.2019г. молба (след изтичане на срока за въззивна жалба), като е посочил, че тя се депозира във връзка с отговора на въззивната му жалба от Министерство на отбраната. С тази молба се представят писмени доказателства, с искане да бъдат приети, тъй като са били в държане на ответника по делото и ищецът е узнал за тях и се е снабдил с копия от тях, след подаване на въззивната жалба. Събирането на доказателствата е отказано от апелативния съд на основание чл.266 ГПК. Настоящият състав на ВКС констатира, че наведените от касатора доводи във въззивната му жалба относно правомощията на Постоянния секретар на МО, не са обсъдени от апелативния съд. Видно обаче от мотивите на акта, решаващият състав е приел, че изявлението на Постоянния секретар на МО няма характер на признание на вземането по см. на чл.116, б. „а“ ЗЗД с оглед съдържанието си, а не поради това, че изявлението изхожда от неоправомощено лице, поради което въпросът за необсъждане на правомощията на Постоянния секретар на МО не е обуславящ за изхода на спора и не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В обжалвания акт изрично е посочено, че дори да се приеме наличието на съгласие върху докладната записка, дадено от лице, което има правомощия да прави признание на задължение, това съгласие касае само наличието на договора и необходимостта от провеждане на преговори относно цената, поради което не представлява по правната си същност признание. Апелативният съд не е обсъдил и оплакването във въззивната жалба за неправилност на извода за липса на постигнато между страните споразумение за отлагане на плащането до приключване на следственото дело. Този пропуск сам по себе си не може да обуслови допускане на касационния контрол, тъй като в нито една от инстанциите не е посочено кога и как ищцовото дружество е изразило съгласие с твърдяното от него предложение на ищеца за изменение и то на писмен договора за отсрочване на плащането след приключване на следствието, за да може да се извърши преценка, че е налице приемане на предложението съобразно на чл.13-14 ЗЗД. Противно на твърдението на касатора, във въззивната жалба на дружеството не са наведени доводи за приложение (по аналогия) на чл.115, ал.1, б. „г“ ЗЗД. Такива са направени едва с молба, подадена след изтичане на срока за подаване на въззивна жалба. Освен това, ищецът иска прилагане по аналогия на чл.115, ал.1, б. „г“ ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество, каквато в случая не е налице – едноличен собственик на капитала на търговското дружество не е ответникът – Министерство на отбраната, а Държавата, която действа чрез Министъра на отбраната. Това изключва задължението на въззивната инстанция за служебно произнасяне относно прилагането на императивна материалноправна норма, каквато несъмнено е тази по чл.115, б. „г“ ЗЗД. Отделен е въпросът, че се иска приложение по аналогия на повелителна норма, като в разяснителната част на Тълкувателно решение е дадено принципното разрешение, че в чл.115 ЗЗД е налице изчерпателно изброяване на основанията за спиране на давността, като с тях се въвежда изключение от общото правило за непрекъсваемост на давностните срокове, поради което нормите не могат да се тълкуват разширително. Безспорен е фактът, че вземането е било включено в ГФО и следователно не е отписано, като същият е бил съобразен от въззивната инстанция, която е изложила мотиви, защо не счита, че това обстоятелство представлява признание на вземането от длъжника. Във въззивната жалба няма позоваване на писмените отчети по чл.23 ПРУПДТДДУК, поради което няма и произнасяне на въззивния съд относно тях. Невярно е и твърдението, че решаващият състав не е обсъдил довода за приложението на специалните норми на ЗПФ по отношение на фактурата като основание, съгласно договора, за изискуемост на плащането, като е счел същия за неоснователен. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд е взел предвид всички доказателства, относими към оплакванията във въззивната жалба относно изявления / действия, за които в нея се поддържа, че представляват признание на вземането от длъжника по чл.116, б. „а“ ЗЗД, с изключение на изявлението на Министъра на отбраната върху докладна записка от 25.09.2008г. Този пропуск не може да предпостави допускане на решението до касация, тъй като дори да се счете, че изявлението по своя характер е признание на вземането и прекъсва давността, новата давност би изтекла на 25.09.2013г., преди завеждането на исковата молба на 29.09.2016г., поради което обстоятелствата, установими от необсъдения документ, не са обуславящи за изхода на делото. Решаващият състав при преценка на материализираното върху докладната записка от 17.10.2011г на Дирекция „Инвестиции в отбраната“ съгласие на Постоянния секретар на МО е съобразил конкретното предложение на дирекцията /от две точки/, по отношение на което е изразено това съгласие – т.1.1/ да се назначи работна група за провеждане на преговори между страните относно процента на отбив от стойността на договора във връзка с несъответствията в работата на двигателите и т.1.2/ на основание утвърдения протокол по т.1.1 Военноморските сили да осигурят необходимите финансови средства за приключване на договора. С оглед на това не е налице твърдяното от ищеца необсъждане в пълнота на това доказателство. Касаторът, както във въззивната така и в касационната си жалба, некоректно цитира съдържанието на т.1.2 от предложението на дирекцията, пропускайки, че в нея се препраща към т.1.1 от същото предложение, вкл. позовавайки се пред настоящата инстанция и на разяснителната част от доклада на дирекцията, нямаща характер на отправено до Постоянния секретар предложение, по което той е изразил съгласието си. С оглед гореизложеното, поставеният от касатора въпрос № 2 не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първи въпрос е свързан с твърдението на касатора, че въззивният съд е бил длъжен служебно да събере представените от него във въззивното производство доказателства с молба, депозирана след изтичане на срока за въззивна жалба, с оглед приложението на императивната материалноправна норма на чл.116, б. „а“ ЗЗД. Настоящият състав на ВКС констатира, че с посочената молба са представени два документа, за които се твърди, че съдържат изявления за признание на процесното вземане – от 18.05.2010г. и от 11.02.2011г. С оглед завеждането на исковата молба на 29.09.2016г., приемането на доказателствата не би могло да обуслови промяна на изхода на спора, тъй като дори да се приеме, че документите ипкорпорират изявления по см. на чл.116, б. „а“ ЗЗД и прекъсват давността, като тече новата пет годишна давност, считано от 18.05.10г., съответно от 11.02.2011г., последната би изтекла на 18.05.15г., съответно на 11.02.2016г., т.е. преди предявяването на иска на 29.06.2016г. Ето защо, първи въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото обстоятелствата, установими от документите, не могат да обусловят промяна на изхода на спора. По трети въпрос след постановяване на въззивното решение е формирана задължителна по чл.130 ЗСВ практика на ВКС, във връзка с формирането на която настоящото производство е било спряно. С Тълкувателно решение № 4/2019г. от 14.10.2022г. по тълк.д. № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В тълкувателния акт е разяснено следното: Първо, признанието е изявление или действие на длъжника, с което потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на конкретно задължение към неговия кредитор, без да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за изпълнение. Признаването на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото трябва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Второ, посочено е, че под „адресиране“ следва да се разбира отправяне (насочване) на изявлението / действието към кредитора или негов представител, но то не е задължително да бъде направено в присъствието на кредитора, а е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеизявление. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към кредитора. Трето, меродавен за началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на направеното от длъжника признаване на вземането. Обстоятелствата кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника са без правно значение, поради което денят на получаване на изявлението, респективно – моментът на узнаването му от кредитора, са ирелевантни за прекъсването на погасителната давност. Четвърто, интерес от признаването има кредиторът – ищец, поради което той носи доказателствената тежест относно факта и момента, в който признаването е било направено, както и относно обстоятелствата, от които може да се направи извод, че изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, е било адресирано към кредитора или негов представител. В настоящия случай решаващият състав е заключил, че давността не е прекъсната на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД: 1/ с поставяне на положителна резолюция от Постоянния секретар на МО върху докладна записка рег. № 24-01-790, предвид съдържанието на посочената докладна, в която се прави предложение за създаване на работна група, за да проведе преговори относно процента на отбив от цената на двигателите и да бъдат осигурени необходимите средства за приключване на договора, с оглед на което е прието, че е налице спор между страните относно дължимата сума по договора и че същата подлежи на уточняване; 2/ с одобряването от Министъра на отбраната като принципал на одитираните индивидуални ГФО на „Терем" ЕАД, тъй като то представлява изявление какво е общото финансово състояние на дружеството, но се съставлява ясно и недвусмислено признаването на вземането; Дадените от въззивния съд разрешения са в съответствие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС. На първо място, с изявлението на Постоянния секретар на МО не се потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на процесното задължение към ищеца, а напротив – иска се назначаване на работна група, за определяне на отбива от цената т.е. налице е спор за дължимото вземане. На второ място, едноличен собственик на капитала на ищеца не е Министерство на отбраната, а Държавата. Ето защо, при извършването на действия в качеството си на принципал на ЕАД, чийто собственик на капитала е Държавата, Министърът на отбраната не изразява воля от името на Министерство на отбраната, поради което доколкото волеизявлението не изхожда от длъжника- Министерство на отбраната, то само на това основание не представлява признание на същия по см. на чл.116, б. „а“ ЗЗД. Въпрос № 4.1, приложими ли са специалните норми на закона по отношение на търговска сделка със страни – търговско дружество (чийто принципал е държавен орган), е общо зададен, без да се сочат конкретните правни норми от ЗПФ и ЗДБ, които следва да се считат за специални по отношение ТЗ, съответно ЗЗД, каквато конкретизация липсва и при разглеждането на спора от долните съдебни инстанции, поради което този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че плащанията са свързани с предварително одобрение от принципала за издаване на фактура. В случая фактите по делото са други - ищцовото дружество е издало фактура през 2006г., но тя е била върната от ответника, не поради липса на средства, а поради несъответствие на доставените двигатели с посоченото в договора – стоката да е новопроизведена и неупотребявана, като доставената такава е с пренабити номера и не е произведена от посочения за това производител, поради което е образувано и досъдебно производство, като двигателите са проявили и редица дефекти, отстранявани от ищеца до края на 2010г. По отношение на въпрос № 4.2 също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, на първо място, по него няма произнасяне във въззивното решение, и на второ място, както е посочено вече по-горе, собственик на капитала на ищцовото дружество е Държавата, действаща чрез Министъра на отбраната, а не Министерството на отбраната. Доколкото по въпроси № 4.1 и 4.2 липсва общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не следва да бъде обсъждана – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост, поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Предвид изложеното, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, като на ответника по касацията трябва се присъдят разноски по чл.78, ал.8 ГПК - юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд