Определение № 387 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1170/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 1469 от 18.ІІ.2019 г. на С. Д. К. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 238 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 20.ХІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 537/2018 г., с което са били отвърлени неговите осъдителни искове с правно основание по чл. 127, ал. 2 ЗЗД-във вр. чл. 60, ал. 1 ЗН /и чл. 9, ал. 1 ЗН/, предявени срещу Д. К. М. и М. В. М. – двете от същия град, с предмет осъждането на първата да му заплати сума в размер на 38 766.39 евро, както и друга, в размер на 5 418.99 евро и съответно осъждането на втората да му заплати сума в размер на 5 418.99 евро, претендирани срещу тях като надплатени в периода 21.ІV.2010 г. – 31.VІІ.2015 г. части от дълга, припадащ се на починалия на последната дата кредитополучател В. Ж. М. /общ наследодател на ответниците/, който е бил солидарно задължен заедно със съпругата си Д. и с касатора С. Д. Караивманов по договор за потребителски кредит № НL-47419, сключен на 19.ІV.2010 г. с „Юробанк И Еф Джи България” АД-София.

Оплакванията на касатора К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който субективно кумулативно съедините негови осъдителни искове срещу Д. и М. М. да бъдели уважени в предявените по делото техни размери /в евро/, ведно с присъждането на съдебно-деловодни разноски за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й С. Д. К. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдение за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК), още и с едновременното наличие на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора, въведен с осъдителните искове по чл. 127, ал. 2 ЗЗД-във вр. чл. 60 ЗН, Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 5 от задължителните постановки на ТР № 7/31.VІІ.2017 г. на ОСГТК по тълк. дело № 7/2014 г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 232/12.VІІІ.2014 г. на състав на ІV-то г.о. по гр.дело № 7488/2013 г.; Р. № 211/23.VІІ.2012 г. на с-в на ІV-то г.о. по гр. дело № 177/2011 г., а също и Р. № 191/23.ІІ.2018 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 3907/2016 г., по следните три правни въпроса:

1 ./ „При уважен иск с правно основание по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, предявен от един солидарен длъжник спрямо друг солидарен длъжник по същото кредитно правоотношение, разпростират ли се обективните предели на силата на пресъдено нещо върху начина на разпределянето на дълга във вътрешните отношения между солидарните длъжници при последващ иск със същото правно основание, като горепосоченото, между същите двама солидарни длъжници в същото правоотношение с банката, но за различен период, т.е. за различни, заплатени от ищеца солидарен длъжник погасителни вноски?”;

2. / „При оборване на установената от закона презумпция за равна задълженост между солидарните длъжници, върху кой лежи тежестта на доказване за нещо различно от предвиденото в чл. 127, ал. 1 ЗЗД – върху получилия заема съдлъжник или върху съдлъжника, който оспорва наличието на равна задълженост?”;

3. / „Какво е правното значение на произхода на паричните средства, с които един съ кредитополучател е погасил част от кредитното задължение?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Д. К. М. и М. В. М. писмено са възразили чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд касационната жалба на С. Д. К. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

За да отхвърли изцяло субективно съедините осъдителни искове на настоящия касатор с правно основание по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 60, ал. 1 ЗН /и чл. 9, ал. 1 ЗН/, предявени срещу ответниците, в качеството им на законни наследници на негов съ кредитополучател, които надлежно са приели откритото на 31.VІІ.2015 г. наследство на последния, въззивната инстанция е изхождала от съдопроизводственото правило на чл. 154, ал. 2, изр. 2-ро ГПК за оборимия характер на презумпцията по първата алинея на чл. 127 ЗЗД, споделяйки в тази връзка първоначално даденото по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК указание в доклада на първостепенния съд по делото /стр. 82, редове 16-19/ за разпределяне на доказателствената тежест, според което ответниците Д. и М. М. е следвало да установят евентуално наличие на „уговорка между солидарните длъжници за начина на връщане на дълга, различна от презюмираната по чл. 127, ал. 1 ЗЗД ”, респ., „че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия и т.н.”. На база произтичащото от тези указания в доклада по делото разбиране, че оборването на горната законова презумпция се постига или с установяване, че солидарните длъжници са уговорили друг начин за разпределение на дълга помежду си, или с доказване, че съдлъжниците не са получили еднаква част от дадената от кредитора престация, като в първи случай действа принципът за свободата на договаряне, а във втория – принципът за недопускане на неоснователно обогатяване, съставът на Пловдивския апелативен съд е могъл да констатира, че тримата солидарни длъжници в правоотношението, произтичащо от процесния договор за потребителски кредит НL- 47419/19.ІV.2010 г., са обвързани от две влезли в сила съдебни решения, с които същите искове на касатора, отнасящи се обаче до различни периоди на частичното погасяване на този дълг към „Юробанк България” АД, са били веднъж уважени и съответно – отхвърлени. Преценката на въззивния съд е била, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивната част на тези два съдебни акта, а обективните й предели са се разпрострели само по отношение на онези факти, довели до уважаване или отхвърляне на съответната претенция, както те са били извлечени въз основа на посоченото от ищеца К. основание и отправения петитум към решаващия съд: че цитираният договор за потребителски кредит е бил сключен, действителен е и е породил целените с него правни последици, доколкото паричната сума по същия /уговорена в евро/ е била усвоена и задължението за връщането й поето от длъжниците в условията на пасивна солидарност, но не и върху начина на разпределение на дълга във вътрешните отношения между тях. Така, след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. прието заключение на назначена по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, въззивният съд е могъл да изгради следните два свои решаващи правни извода:

а .) Че първите двама кредитополучатели – настоящият касатор и общият наследодател на ответниците, отговарят във вътрешните си отношения по равно, като съдружници при равни дялове в общото им дружество „Ви Ти Ес инвест” ООД-гр. П., без сумата от 12 170.25 евро, преведена приживе от В. М. за разкриване на депозит „Активни пари”, „да увеличава дълга” му, но изключвайки отговорност на първата ответница, като негова преживяла съпруга, доколкото в исковата молба не се съдържат твърдения на К. за получена от последната част от отпусната от банката като кредит сума от общо 98 650 евро и липса на събрани доказателства в тази насока;

б .) Че от общо преведената за исковия период от 21.ІV.2010 г. до 31.VІІ.2015 г. в полза на банката сума от 110 959.04 евро, настоящият касатор С. Д. К. е дължал 55 479.52 евро, но е изплатил реално 51 392.35 евро, поради което той не е изпълнил повече от своята част и затова не може да претендира от наследниците на другия солидарен длъжник „разликата над платеното от него”.

Изрично е позоваването в мотивите към атакуваното въззивно решение на практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 211/23.VІІ.2012 г. /погрешно посочена година 201 7 г. – бел. на ВКС/ на състав на ІV-то г.о. по гр. дело № 177/2011 г., според която в хипотезата на чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният длъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е било платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на това погасяване.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение, докато третият е с изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането дали е налице релевираната от касатора К. допълнителна предпоставка за това по т. 1 на същия законов текст. Невярно като факт е твърдението му за противоречие на атакуваното въззивно решение с цитираното в него /и поради това точно съобразено/ решение на ВКС,постановено по реда на чл. 290 ГПК: Р. № 211/23.VІІ.2012 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 177/2011 г.

В заключение, обжалваното въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй както то нито е явно необосновано да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито е било постановено contra legem (относим към решаването на спора закон /ЗЗД или ЗН/ да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Пловдивският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение