Определение № 243 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото „Смарт Хаус Къмпани“ ООД чрез адв. С. срещу определение № 1826/17.07.2023 г. по ч. гр. д. № 1902/2023 г. по описа на Апелативен съд – София (АС – София).

В жалбата се излагат оплаквания за вероятна недопустимост и неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответниците по жалба И. И. Й. – Т. и П. Д. Т., са подали отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажират становище за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение е отменено определение № 8184/05.07.2023 г. по ч. гр. д. № 7683/2023 г. на Софийски градски съд, вместо което е допуснато обезпечение на бъдеща искова претенция по чл. 92 ЗЗД, която И. И. Й. – Т. и П. Д. Т. ще предявят срещу „Смарт хаус къмпани“ ООД, за сумата от 36 900 евро (равняващи се на 72 170. 12 лева по фиксинга на БНБ) по предварителен договор за покупко-продажба на имот от 08.04.2021 г. за неизпълнение на задължение за въвеждане в експлоатация на недвижим имот, чрез налагане на запор върху банкови сметки на бъдещия ответник до размер на сумата от 72 170.12 лева в изрично посочени банкови сметки, след внасяне на гаранция от И. И. Й. – Т. и П. Д. Т. по сметка на АС – София в размер на 7 200 лева.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството пред СГС е образувано по молба от И. И. Й. – Т. и П. Д. Т. срещу „Смарт хаус къмпани“ ООД по искане за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 36 900 евро (равняващи се на 72 170. 12 лева по фиксинга на БНБ) по предварителен договор за покупко - продажба на имот. Намерил е, че от представените по делото доказателства – предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот със задължение за извършване на строителство и въвеждане в експлоатация от 08.04.2021 г., сключен между страните по делото, Анекс № 1 от 13.05.2021 г. и Анекс № 2 от 25.10.2021 г. към договора, и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 10.12.2021 г., се установява, че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за покупко-продажба на недвижим имот и договор за изработка – строеж на недвижим имот, като възложителят се е задължил да изгради процесния имот и да го въведе в експлоатация до 16.04.2022 г. Въззивният съд е посочил, че в чл. 26 от договора е уговорено, че ако продавачът не въведе сградата в експлоатация в посочения срок в чл. 6 и забавата продължи повече от 4 месеца, то купувачът-възложител има право на неустойка за забава в размер на 0.1 % върху платената част от цената за всеки ден забава след изтичане на срока. Установил е, че е заплатена сумата от 801 891. 22 лева. Изложени са съображения, че от представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация № 1023/15.11.2022 г., издадено от гл. архитект на СО се установява, че процесният имот е въведен в експлоатация на 15.11.2022 г., поради което изпълнителят не е изпълнил задължението си, уговорено в чл. 26 от договора. Направен е извод, че исковата претенция по чл. 92 ЗЗД се явява вероятно основателна и следва да се допусне обезпечение. Изтъкнато е, че тъй като действителните отношения между страните ще се установят в бъдещия исков процес, то следва обезпечението на иска да се допусне при гаранция в размер на 7 200 лева, който размер е определен от размера на вредите, които бъдещият ответник би претърпял при неоснователност на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Предполага ли се обезпечителната нужда при допускане обезпечение на бъдещ иск и следва ли съдът да изложи подробни съображения относно наличието на обезпечителна нужда?“;

2. „От кога започва да тече едномесечният срок по чл. 390, ал. 3 ГПК – от деня на постановяване на определението за допускане на обезпечение на бъдещ иск, или от момента на връчване на съобщение от същото на страните в производството?“;

3. „Какви са критериите за определяне на размера на гаранцията?“;

4. „Следва ли въззивната инстанция, при отмяна на първоинстанционно определение, с което молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск и допускане на обезпечението, да мотивира преценката си за вероятната основателност на иска чрез анализ на съвкупността от представените доказателства и чрез обсъждане и отграничаване на това кои твърдения на ищеца са подкрепени с писмени доказателства и кои не?“.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в определение № 407 от 24.06.2014 г. по ч. т. д. № 1770/2014 г. на II т. о. (по първото питане), определение № 327 от 11.05.2012 г. по ч. гр. д. № 126/2012 г. (по второто питане), определение № 892 от 16.12.2011 г. по ч. т. д. № 812/2011 г. на I т. о. (по третото питане) и т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК ( по четвъртото питане). Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Първият поставен въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснован допълнителен такъв, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С посоченото в изложението определение № 407 от 24.06.2014 г., постановено по ч. т. д. № 1770/2014 г., на II т.о. на ВКС, не е допуснато касационно обжалване и съответно същото е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280 ГПК, като в допълнение – соченият за разрешение в цитираното определение въпрос е различен от поставения от жалбоподателя. Същевременно няма спор в теорията и в практиката на ВКС досежно това, че за да се допусне обезпечение на бъдещ или предявен иск следва да се установи наличието на няколко кумулативни предпоставки, една от които е да е налице обезпечителна нужда. Такава е налице, когато съществува принципна опасност да не може да се осъществи съдебно потвърденото право. Тази принципна опасност не зависи от имущественото състояние на ответника към момента на искането за обезпечение, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя, а от съществуващата възможност активите му да намалеят в хода на производството по бъдещия иск. Въззивното определение не е в противоречие с това правно разрешение.

По втория повдигнат въпрос също не се открива основание за допускане на касационното обжалване. Същият няма претендираното от жалбоподателя значение за изхода на спора, доколкото дори и да се приеме, че едномесечният срок за предявяване на бъдещия иск започва да тече от датата на постановяване на определението за допускане на обезпечението, то в настоящия случай същото е постановено на 17.07.2023 г., а видно от данните по делото (л. 67 и сл. от въззивното дело) исковата молба е предявена на 07.08.2023 г. пред СГС. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият поставен въпрос относно начина за определяне на паричната гаранция в обезпечителното производство, удовлетворява общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, доколкото не се установява твърдяното от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС. В нея последователно се приема, че размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно, като при определянето й следва да бъдат съобразени спецификите на всеки конкретен случай. Гаранцията обезпечава интересите на ответника при вреди от евентуална неоснователност на иска и служи за индиция за сериозността на намерението на ищеца да защити претендираното като накърнено субективно материално право. Даденото от апелативния съд в обжалваното определение разрешение е съобразено с посочените по-горе постановки, доколкото в него е прието, че действителните отношения между страните ще се установят в бъдещия исков процес и е определен размер на дължимата гаранция, който изрично е поставен в зависимост от размера на вредите, които бъдещият ответник би претърпял при неоснователност на иска. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с определения размер на гаранцията, не може да обоснове основание за достъп до касация.

Във връзка с четвъртия поставен въпрос касаторът счита, че обжалваното определение противоречи на т. 5 от ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В нея обаче е разгледан въпрос, различен от поставения, а именно: „Предпоставка ли е за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор принадлежността на имуществото – предмет на обезпечението, към патримониума на ответника?“. По настоящото дело такъв въпрос не е поставян и не е разрешаван. Жалбоподателят извежда въпроса си от тази част от мотивите към т. 5 на тълкувателния акт, в която е посочено, че „преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 ГПК)“. Така посочената част от мотивите касае предпоставките за допускане на обезпечението – предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда, които се преценяват по всяко искане за допускане на обезпечение, и по наличието на които е извършена преценка и по настоящото дело, и в този смисъл не се разкрива противоречие на обжалваното определение със задължителната съдебна практика, както смята жалбоподателят, още повече, че преценката винаги е конкретна – въз основа на твърденията в молбата и представените към нея доказателства.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното определение. Съгласно трайната съдебна практика едно съдебно решение/определение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор (вкл. и по частна жалба), който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая определението на въззивния съд не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен именно при надлежно сезиране на въззивния съд с редовна (частна) жалба срещу определение на първоинстанционен съд, с което е оставена без уважение молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск. В тези предметни предели е и произнасянето на въззивния съд.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски, а ответниците по жалба не са претендирали присъждането на такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,